Асансьор към Рая

Асансьор към Рая
Владимир Шумелов за антологичната книга сборник разкази на Ружа Велчева “Асансьор към небето”

Близо 90 кратки прози съдържа тази антологична книга на Ружа Велчева. Изглежда като нейната белетристична рекапитулация, макар че проза тя започва да пише по-късно, а броят на стихосбирките й значително надвишава белетристичните книги. И сигурно е права – много от публикуваните тук разкази са с награди от национални и международни литературни конкурси, завоювали са своята читателска аудитория чрез включването им в сборници в България и извън границата ни, в отделни авторски заглавия и многобройни публикации в медиите. Периодът на издаването на книгите, които съставят това антологично тяло, е достатъчно голям – повече от двайсет години, а разказите в книгата действително представляват едни “калейдоскопични импресии на делника” (М. Влахов) от времето на Прехода (но не само). Много от тях са лични, дори твърде интимни, други естествено са свързани с битието и живота на българската жена, нерядко пречупени през личния опит (автобиографичното), голяма част от текстовете са социални.

Едни от тях звучат притчово (“Морга за изгубени души”), други са почти документално-дневникови свидетелства на епохите – годините на социализма и след 1980-а (“Любовни досиета”), но всички те представят Ружа Велчева като утвърден и талантлив автор на проза във Велико Търново и страната, те са вид равносметка на изминатия творчески път и доказателство за житейски оптимизъм и хуманни послания към поколенията.

Тематиката на разказите е с широк обхват – приятелството и любовта, състраданието и добротата, грехът и суетата, вярата и утехата, спасението на душата и чудото, надеждата и възкресението, всъщност всички онези изначални истини, които ни носят библейските текстове. С уточнението, че в тази “градска” в основата си проза “християнското” е по-скоро странична проекция, но и авторово верую. Общото послание на голямата част от тези текстове можем да формулираме така: как да живее човекът в нищета или в труден за живота си момент, за да запази човешкото си достойнство?; как да издържим пред натиска, за да излезем по-силни от живота?, “защото животът е хубав, животът е любов и илюзиите, заблудите и напразните надежди само ни отделят от пъпната връзка с него”.

Тоналността на разказите варира от лека носталгия, през критически тон и гняв, любов и разбиране на другостта до насмешка и хумор в част от последния раздел “Душа”, където са и най-новите текстове на Р. Велчева, писани през 2020 – 2022 г. Импресивни или експресивни, всички те обаче носят искреност и смелост, каквато малцина съвременни автори си позволяват. И неизменно – морал.

Немалка част от героите в тези “съвременни късове от живота” са т. нар. “малки хора” – традиция, която има своите големи постижения в класиката на новата българска и световна литература. Заедно с това в много от “изповедните” текстове на авторката се срещаме “с умните, странни и талантливи мъже” от нейната житейска и творческа биография, “нахлуват нейните вдъхновители – много от тях днес са известни писатели” (Б. Данков). Разбира се, в разказите ще открием калейдоскопично разнообразие от типове, характери и възрасти, уплътнени психологически и предадени в развитие. Онова, което най-често ги събира и разделя, което е фокус на живота им, е любовта и отстояването на личното достойнство на човека в различни ситуации.

Стилът на разказите е лапидарен, директен и категоричен, с изчистена композиционна схема, без “(пост)модерни” превземки и може би затова се чете леко, “на един дъх”, непредубедено.

Тази проза отдава признателност на мнозина – приятели, писатели, близки и обични хора (Десанка Булаич, например, които малцина помнят). Един от тях е големият наш маринист и духовен гуру на Ружа Никола Радев (към “Блажени са нищите...”). Още към в предговорните си думи към друга антологична книга на Р. Велчева “Нестинарка” (2016; тогава той не успя да види тази книга – почина на 17.06.2016 г.) Н. Радев писа: “Нейното вдъхновение е импулсивно, но изстрадано и чрез страданието става промислено”. Тези думи важат с пълна сила и за прозата на Ружа. Защото и в поезията, и в своята проза писателката остана вярна на себе си – на стила си, на своята идеология за човека и света, в който живеем – волю или неволю. Остана вярна на паметта – обективна и честна, както е в поезията й, – тя присъства като асоциативно докосване до спомените за минали “белези” от живота, но най-вече заровени в настоящето, задаващи реторични въпроси, без злоба, но импулсивно и точно. Категорично: “Ти прости, Господи, но аз не искам да простя!... Не мога да простя!...” (“Не мога да простя, Господи!”).

Знам, че Ружа ще продължи да пише, да ни изненадва с поезията и прозата си, ще продължи да следва своята активна гражданска позиция и ще бъде в предната линия за обогатяването и съхраняването на българското художествено слово.

Докато Господ отлага присъдата ни, всеки трябва да твори добро. Да бъде преди всичко човек. Като в този великолепен кратък разказ, дал името на книгата – “Асансьор към небето”.

------------
Ружа Велчева, “Асансьор към небето”, проза, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
------------