Банкерът-дипломат Атанас Буров (2)

Разговор между Михаил Памукчиев и Атанас Буров, през 1947 г., без съкращения и редактиране.

За историческата мисъл и науката

– Господин Буров, как според вас е вървяло развитието на българската историческа мисъл, на нашата историография?

– По най-хубавата линия. Ние, още преди да се освободим, сме имали историци като Марин Дринов от Панагюрище, които създавали наука и не само наука, но и традиции в науката. За мене един Григорий Цамблак не е само проповедник. Той е и историк. А хубавата традиция създава и предпоставки за хубави дела. Така както е в литературата. Нашият историк професор Васил Златарски е световен учен. Той направи за българската история това, което направи Иван Вазов за литературата ни. Жалкото е само едно, че са единици. Румъния имаше своя Михаил Еминеску с неговия “Хиперион”, поема, преведена в целия свят, на всички големи езици. Една поема за любовта, за копнежа на човека към недостижимото, към красотата:

“Тъй както в приказките древни
живееше девица,
родена от велик род царски
незнайна хубавица.

На майка и баща едничка
бе лична между всички
като Дева сред светците –
луната сред звездите...”

Ах, как съм ги учил тези поеми, как съм ги декламирал, господин Памукчиев, как съм ги пял! Но това бе минало, романтично време, когато ме хранеше и издържаше баща ми. Щом започнах сам да изкарвам хляба си, забравих поеми, забравих девици, забравих всичко. Хванеш някоя, заведеш я в квартирата си (говоря за студентските си години), платиш й добре и се разделяш още по-добре. С Васил Коларов и Иванка Ботева учихме в Женева, в Швейцария, във Франция бях... Това бе времето, когато получавах златни фишеци от София, чрез една швейцарска банка. Наполеончетата идваха на фишеци. Колкото се цени златото в България, толкова се цени и в Швейцария. Затова, г-н Памукчиев, трябва да целуваш нозете на баща си и на майка си. Хората, които са те създали и учили. Защо човек се радва на децата си? Защото иска да види в тях това, което е искал да бъде той. Ама не е станал синът, това, което е искал баща му – вината не е само на сина. В България нищо не става, така, както искаме, защото сме се наврели на най-хубавото място на света: реките ти реки, горите ти гори, ливадите ти ливади, морето ти море, климатът ти климат. Лозя ли искаш – лозя съди. Градини ли искаш, градини сади. Е, няма да те оставят на мира съседите, няма да те гледа с добро око никой, който е по-силен от тебе. Затова като си идеш в село, занеси на баща си, на майка си някакъв подарък. Малък да е, едно цигаре да е, но му занеси. И сега ми е мъчно, и сега ми е тъжно, че никога не се сетих да занеса на баща си, на майка си подарък, докато бяха живи...

– Ние говорим за науката, г-н Буров.

– Стигам до нея. Не ме прекъсвайте така... Искам да ви кажа, че нашите родители са ни вложили в сърцата онова, което са имали те. Българинът влага в сърцето на детето си обич и нежност, защото е обичлив и нежен по душа, но вътрешно. Външно е кисел и суров като римски ликтор. Васил Златарски бе такъв. Бешелиев – също. Кой не бе такъв. Ако пък погледнете нашите професори по политическа икономия, щяхте да видите най-мрачните физиономии, най-киселите мутри.

– Защо е така?

– Не зная. Професор Александър Цанков, през 1921 г. идва при мене в банката за заем. Идва и не сваля шапка. Влиза като в бостан. Аз си пиша, не го поглеждам. Той ме поздравява. Аз не му отговарям. Това го смути. Обичах да смущавам хората, които се държат неприлично.

– Какво неприлично направи той?

– Влиза без да свали шапката си.

– Това неприлично ли е?

– Най-неприличното. Това говори за липса на елементарно възпитание и уважение към човека, при когото отиваш. Как така ще влезе при някого, да искаш нещо и няма да му окажеш уважение? Кой студент влиза при професора си с нахлупена шапка. Аз поне никога не бих могъл да го сторя. Какво ти струва да дигнеш ръка, да свалиш шапката си, да кажеш “добър ден”, да поздравиш. Нищо. Но той идва, мръсникът за заем и не ме поздравява. Иска да ми каже: “Като не ми дадеш заем ти, ще ида в друга банка”. Върви на майната си – казвам си аз – банката е моя, не разчитам на тебе, ти разчиташ на мене. Той е долен, гаден тип, при това представете си – професор по политическа икономия. Най-важната наука на този свят. Наука на науките. Няма просперитет за една страна, господин Памукчиев, ако държавниците й не познават законите на политическата икономия, така както Паганини познава цигулката си. Той трябва да вади от нея всичко. Държавникът е длъжен да върши три неща неизменно: да подбира хората си, да познава съседите си и най-вече да знае политическата икономия. Да знае как и от къде ще излиза папото. Хляба. Храната на народа, облеклото му, обувките му. Ето това е най-важното. Аз не мога да кажа, че някой българин е познавал политическата икономия.

– И вие ли?

– И аз.

– В какво се упреквате?

– В това, че започнах да уча финанси и право, а не политическа икономия.

– Нямаше ли кой да ви научи?

– Не.

– А кой е изучаваше?

– Само един – Васил Коларов. И то като приложение към правните науки. И той е юрист. А юриспруденцията без политическа икономия не върви. Тя е като порцията месо в яхнията. Може яхнията да има всякакви подправки, няма ли я порцията, няма ли я пържолата – край.

– Господин Буров, не ви ли се струва, че вие надценявате тази наука. Защото, ако питате един лекар, ще ви каже, че основата на основите е здравето на човека, сиреч медицината. Ако питате историка, ще ви каже, че историята е всичко...

– Имате право. Професор Михалчев или Спиридон Казджиев ще ви кажат, че философията е всичко. Това е така, защото всеки дърпа чергата към себе си, за да оправдае собствените си грешки и глупости. Без философия по-може, без политическа икономия не може. Детето, което за първи път отива на училище и то трябва да разбира от политическа икономия.

– Как ще стане това?

– Учителят, Родителят ще го учат.

– Е, как да го учат?

– Ще ви обясня (отпива бавно от виното и взема пастърма, за мезе, която бях му донесъл предния ден от Градница). Ето как... Детето взема да си подостри молива. То го остри с дълго, тънко калемче, да пише по тънко. Нали така? Но тънкото се къса и се чупи по-лесно от дебелото. Детето го остри пак така. И пак се чупи. И вместо да пише с този молив три месеца, то не пише и три седмици. Ето ти загубата. Един молив някога струваше едно яйце. Даже повече. През 1926 г., когато аз бях министър на външните работи, чехите поискаха да основат една моливна фабрика в България. Да не внасяме моливи от чужбина, а да си ги правим сами. Предложението бе направено чрез Бенеш и Пражката банка в София, на “Дондуков-Корсаков” срещу театър “Балкан”, знаете я господин Памукчиев. Тя бе богата банка и направи много нещо за захарните фабрики в България. Аз проучих предложението на чехите. Един обикновен молив в България, през 1926 година се продаваше за един лев, хубав молив – Хартмут – два лева. Дюлгерски молив – пет лева. Химически молив – три лева... Едно яйце струваше тогава един лев... Значи, детето, което купува молива трябва да вземе едно яйце от полога, да го занесе на дюгеня, да купи молива и да го съсипе за три седмици, наместо за три месеца. Значи ако е умен учителя, ще обясни на това дете, че дето ще дава всеки три седмици по едно яйце на дюгеня, то може да го дава на три месеца. Останалите осем яйца (нали така) може да си ги спести, да си ги изяде. Да има полза. Давам ви, господин Памукчиев този най-прост, най-нагледен пример, за да разберете – от какво голямо значение е сметката, политическата икономия. Защото политическата икономия е преди всичко СМЕТКА (запиши си го с големи букви). Тя ни учи да си правим сметката и да влагаме едно, за получим две, три, четири, сто...

-----------------

Следва... Банкерът-дипломат Атанас Буров (3) ---->>>>

-----------------