Без причина

Петра погледна през прозореца и ги видя – възрастната двойка, която живееше в отсрещната кооперация. Вървяха полекичка към входа си. Преди години от прозореца на Петра се виждаше и Витоша. Но сега кварталът бе толкова презастроен , че новите сгради, на хвърлей място една от друга, разкриваха само подробности за навиците и личния живот на обитателите си. Двойката се връщаше от пазар. Пликът с покупките беше в лявата ръка на мъжа. Дясната той оставяше винаги свободна, за да помогне на съпругата си при нужда. Жената се подпираше на метален бастун, а той се стараеше да следва нейното темпо. Бяха над седемдесетте, но стегнатите им тела, без излишно тегло, сякаш не се предаваха на възрастта. Тя носеше кестенявата си коса прибрана на кок. Беше слаба, с остри черти и издължен нос, висока почти колкото него. Петра не вярваше да е била привлекателна дори на младини. Виж, той беше по-скоро тип Ален Делон. Възрастта бе начертала бръчки по лицето му, но не бе омекотила изсечените скули, нито мъжествения овал.

Днес той носеше светла риза, пусната свободно над дънките. Мъжът пристъпи към домофона и натисна невидимото копче, а жената остана пред вратата, за да я отвори. После той се обърна, ловко я пое от нея и с отработено движение я пропусна да влезе пред него. Петра ги изгуби от поглед. Изпитваше обяснимо любопитство към двамата – неразделни дори на тази възраст. Всеки техен жест таеше споделеност и тиха нежност. Тя не помнеше родители ѝ да са ходили някога заедно на пазар. Вършеха задълженията си поотделно и методично. Разговаряха, но без излишни емоции, без знаци или дребни жестове на обич. Смятаха ги неуместни пред хората, включително и пред нея. Винаги си е мислела, че потискайки чувствата си, те ги бяха задушили. Да, възрастната двойка ѝ беше слабост. Обичаше да ги гледа дори как простират заедно на балкона. Той ѝ подаваше дрехите, а тя ги премяташе през въжето и опъваше краищата им. Трябваше да има някакво разковниче. На 32 години Петра беше сама след три провалени дълги връзки. Не че не беше изчела всички статии от “Как да задържиш един мъж до себе си” до “15 неща, на които никой мъж не може да устои”. И не че не влагаше цялото си сърце или изглеждаше зле, напротив. Несериозните предложения като уикенд за двама надхвърляха броя на рекламите в пощенската ѝ кутия. Никой обаче не виждаше в нея жената, с която иска да сподели дните си. Петра отиде да си вземе душ и да се приготви. Беше събота – ден за купон. Вечерта щеше да се вижда със стари приятелки от университета. Неомъжените, разбира се. Останалите рядко намираха време. Семейните им ангажименти винаги бяха неотложни и важни. Щяха да се срещнат в заведение в центъра. Да пият по коктейл, да си разкажат за последните покупки, да разгледат снимки от последните си екскурзии. Хриси, страхотно забавна, щеше да им сподели най-новата си диета и да им разкаже няколко вица.

Към седем Петра хвърли последен поглед в огледалото колкото да се увери, че изглежда прекрасно в новите си дънки и излезе от апартамента. Асансьорът беше някъде по етажите и тя пое пеша надолу по стълбите. Още докато приближаваше външната вратата, видя през стъклото ѝ фаровете на линейка, вторачени в нея, и хора, суетящи се пред входа на отсрещната кооперация. “Нещо се е случило” – помисли си тя и пресече хилавата градинка, която разделяше двете жилищни сгради. В този момент линейката сякаш се пробуди, пусна светлините си и потегли. Тогава Петра съзря и двете полицейски коли, спрели небрежно и почти блокирали улицата от едната ѝ страна. Хората угрижено пристъпваха от крак на крак. Петра се заслуша в приглушените им разговори.

– Не са му издържали нервите – каза един пълен мъж, който често седеше на пейка в градинката

– Е, даже доста се забави – добави една жена, наметнала яке върху домашните си дрехи.

– Какво се е случило? – попита ги Петра.

– Хм, Данаилов. Убил е жена си – обясни сякаш с удоволствие съседката с якето.

– Какво? – Петра не знаеше кой е Данаилов, но въпреки това новината отекна в нея като трясъкa от дневника, който учителят ѝ по физика с все сила стоварваше върху масата си. – И защо... как?

– Тормозеше го – намеси се друга съседка авторитетно. – Аз живея до тях. Стените са доста тънки. Колко пъти съм чувала как му съска. А сега, два бастуна и хайде.

– Е, стига де, Масларова, добре си живееха, обади се мъж по анцуг. Имаха си пари, скандали не е имало, аз живея отдолу.

– О, моля ти се – така надуваш телевизора, че и с пушка да се гръмнат, едва ли ще чуеш... – изведнъж гласовете секнаха, погледите се вторачиха във входа и тълпата се отдръпна, за да направи място на групичката, която излизаше. В средата ѝ, заобиколен от тъмните униформи, белееше възрастният мъж, същият когото Петра бе видяла преди часове да носи покупките и да отваря вратата на съпругата си. Ръцете му, покрити със старчески петна, бяха сключени отпред в здравата хватка на лъскави белезници. Носеше същата бяла риза. Бялата къса коса проблясваше над сведеното надолу лице. Някой ахна, друг извика: “Защо бе, наборе, я свърши тая?”. Мъжът трепна и вдигна за миг очи. В крайчеца им, до самия им ръб блестеше сълза. Устните на мъжа нервно потрепнаха, но той не продума. Тримата наобиколили го полицаи му проправиха път напред и му помогнаха да се качи в колата, която побърза да потегли. Петра впи отчаян поглед в нея и не го отдели, докато бялата кола не изчезна зад ъгъла. “Това не може да се случва.” Сляпа болка отляво пропълзя по гърдите ѝ и се вкопчи в гърлото ѝ. Тя се опита да си поеме дъх.

– Ще разговаряме с всеки – достигна до нея някакъв глас, – моля да имайте търпение. – Беше висок мъж с тъмен костюм, но без вратовръзка.

– Не може да е той – каза високо Петра и всички се смълчаха и закимаха, повечето в знак на съгласие. – Ще дадете показания, изчакайте си реда – погледна я мъжът и влезе във входа.

Петра се строполи върху една пейка. Погледът ѝ потъна в зелената трева, където бръмбарче си проправяше път сред меките стръкове. Петра го видя как изкачва един сочен лист, който скоро се наклони под тежестта му и клюмна. Бръмбарчето загуби опората си и тупна на земята, поспря за момент, но скоро продължи пътешествието си напред. Петра не откъсваше очи от него. Беше преодоляло своето малко препятствие, едно от многото по пътя си. Бе забравила за миг случилото се, което отново я връхлетя. Трябваше да говори с разследващите, да им обясни. Бе сигурна, че е станала голяма грешка.

След около час тя вече диктуваше името си и данните си за протокола. Мъжът, същият отпреди малко, я гледаше изпитателно.

– Невъзможно е той да го е направил – започна бързо тя. – Те се обичаха, бяха неразделни като никой друг. Заедно вършеха всичко. Виждала съм ги десетки пъти, толкова отдадени , че могат да бъдат пример за много хора.

– Някога разговаряли ли сте с тях?

– Не, но не е нужно.

Разследващият се усмихна. Беше хубав мъж, с приятни черти.

– Хората понякога вършат необясними на пръв поглед неща. Съпругът вече направи самопризнания. – Мъжът ѝ подаде листче с телефонен номер. – Ако си спомните нещо друго, се обадете.

– Аз знам какво виждах. В тях имаше повече романтика, отколкото можете да си представите. Истинска и неподправена.

– Предстоят и експертизи, разбира се – каза той сякаш, за да ѝ остави трошичка надежда.

Петра се прибра вкъщи. Вече бе късно за срещата с приятелки, а и не ѝ се излизаше изобщо. Сипа си чаша вино, включи телевизора и се отпусна на дивана.

След три дни, на връщане от работа, Петра видя пред себе си позната фигура. Той отново вървеше бавно, с онова тяхното темпо, което бе следвал толкова време. Петра се затича колкото ѝ позволяваха токчетата. Настигна го и го докосна по рамото.

– Чакайте. Много се радвам да Ви видя. Казах им, че не сте Вие. Съжалявам за загубата Ви.

Мъжът дори не я погледна.

– Кой Ви е молил за помощ? – процеди през зъби той и продължи напред.

Сякаш ѝ зашлевиха шамар. Не можеше да помръдне, гледаше невярващо след човека. Минаха минути, преди да дойде на себе си. Тогава започна да рови из чантата си, в която имаше какво ли не. Колко пъти се заричаше да я подреди. Накрая намери листчето и набра телефона от него. След малко чу познатия мъжки глас. Почти истерично му обясни коя е. Той потвърди, че я помни добре. Петра му съобщи, че току-що е видяла възрастния човек и той се е държал неочаквано грубо.

– Всъщност се оказахте права. Той не е убил съпругата си и естествено, го освободихме. Открихме извършителя...по отпечатъците върху бастуна. Внукът наркоман, бил е под въздействие, а те отказали да му дадат пари.

– О, боже! И нима той му е простил?

– Не е задължително. Но е искал да го защити, да му даде шанс. Разбирам го. Какво ще кажете да се видим утре за по кафе?