Богатата вечеря

Мария остана млада вдовица. Мъжът й почина преди десет години от неизлечима болест. Синът й Коста растеше здрав и жизнен. Сега е на тринадесет години. Отличник в училище и винаги добър помощник в домашните работи на овдовялата си майка.

Беше края на август. Трябваше да се смели необходимото брашно за зимата на воденицата.

– Мамо, уговорих с Пенчо утре да отидем на воденицата. Помолих леля Каля да даде тяхното магаре, за да мога да закарам четири чувала с жито на един път.

– Добре, миличък. Крайно време е. Само след двадесетина дни ще тръгнеш на училище, а без брашно не може. Иде и зима.

На следващия ден двамата приятели Пенчо и Кочо натовариха двете магарета – Моско, на леля му и тяхното – Борис. Чувалите бяха тежки и сами нямаше да се справят, ако не беше чичо му Димитър. Той ги завърза по един, със здрави въженца, от двете страни на самарите. Магаретата стояха кротко. Моско беше по-неспокоен. Обръщаше глава назад и от време на време тъпчеше с десния си преден крак.

– Готово! – каза чичо Димитър и добави. – Лек път и да не ги гоните!

Кочо и Пенчо поеха към воденицата. Тя се намираше на няколко километра от селото, на река Велека. Двете магарета вървяха отпред. След като минаха изворчето на “Въдната лочка”, навлязоха в тясна пътека. От двете  й страни се спускаха стръмни брегове, обрасли със закелавели дъбови и букови храсти. На места пътеката беше кръстосана от корени на дърветата. Още в началото Моско се измъкна и тръгна пред Борис. Магарето на леля Каля беше известно с невероятния си нрав.

– Гледай сега какво ще стане? – каза Коста. – Докато стигнем на чакълирания път, Моско няма да отстъпи на Борис да излезе пред него. Ще падне голям майтап.

Кочо знаеше табиетите не само на Моско, но и Борис, цели пет години по-млад от него, имаше “характер” и винаги проявяваше упорство.

Борис навря глава между Моско и левия бряг на пътя. По-старото магаре усети стремежа му да го изпревари и с все сила го срита със задните си крака. Борис вирна глава, примигна и само след няколко секунди отново пъхна безпомощно глава между Моско и брега. Моско ускори движение и скоро премина в тръс. Същото направи и Борис.

– Нали ти казах, че ще падне голям майтап – изрече през сълзи и в неудържим смях Кочо.

– Гледай, гледай! – каза Пенчо, сочейки с ръка двете магарета.

Те препускаха, макар и притеснени от неудобната пътека. Моско риташе безразборно, на моменти обърнат напречно на пътеката, а Борис, макар и безсилен продължаваше де се мъчи да излезе напред.

Момчетата изпаднаха в неудържим смях. Подскачаха, превиваха се и се провикваха, изпълнени от безгранична радост. Но това веселие не продължи дълго. При последният напън на двете магарета, чувалите рухнаха на земята. От Моско се смъкна и самара. Животните спряха и видимо уморени, останаха безмълвни по местата си.

Действието се разигра на десетина крачки от края на пътеката. Там тя се свързваше с широкия чакълиран път. Това място се наричаше “Разпът”.

– Сега,  какво ще правим? – попита Пенчо. – Чувалите са тежки и няма да можем да ги натоварим сами.

Без колебание Кочо излезе на шосето, погледна обратно към селото. Отсечката от шосето тука е права. Той забеляза, че в далечината се придвижва някакво транспортно средство – конска каруца или биволска кола. Бързо се върна при Пенчо.

– Братле, май ще се оправим. Отгоре иде кола или каруца. Дано е някой възрастен човек да помогне отново да натоварим зърното – каза с облекчение Кочо и пак се върна на шосето. Изненада се, когато  на стотина крачки видя каруцата на бай Петко Павлов, с прякор “Добряка”. Той имаше най хубавите коне в селото.

Яките коне на Добряка се движеха бързо по наклонения път. Кочо вдигна ръка и каруцарят спря до него.

– Какво има, мойто момче?

Кочо обясни, че чувалите са паднали сами.

– Сигурно не сме ги вързали както трябва. Ще ни помогнеш ли да ги натоварим отново? – попита той.

– Разбира се. Иначе ще трябва да се откажа от прякора си – отвърна усмихнат Добряка.

Не бай Петко помогна на момчетата, а те на него, при натоварването на чувалите. Всичко стана много бързо и загубата на време беше малка.

– Хайде и умно! Ако и сега чувалите паднат “сами”, Господ да ви е на помощ. След малко ще навлезете в лескака. Пътеката е по-неудобна. Всеки трябва да върви пред магарето си и да внимавате товарът да не се закачи на някое дърво или клон. И не се поддавайте на магарешките табиети. Тогава чувалите никога няма да паднат “сами”.

– Благодарим, бай Петко! Всичко е ясно – отвърна Кочо.

Момчетата тръгнаха доволни от извадения късмет. Е, Добряка разбра истината, но нали народът казва “При добър край, всичко е добре”.

Момчетата пристигнаха на воденицата след обяд. Изненадаха се, когато разбраха, че има много клиенти – две каруци и няколко магарета. При това положение беше изключено да смелят зърното си до вечерта.

Кочо намери воденичаря, за да разбере, кога ще им дойде реда.

– Като гледам колко народ се е събрал, мисля че вашия ред ще дойде най-рано утре след обяд.

– Ама ние тръгнахме без храна. Дори хляб не си взехме – каза Кочо.

– Е, хляб ще се намери. На воденица сте, а не на кариерата на Коста Сърбията – усмихнато отвърна воденичарят. – Все ще намерим начин да ви нахраним. Дайте магаретата насам и стоварете чувалите ето тука – добави бай Димо и посочи с ръка мястото.

Момчетата изпълниха казаното от воденичаря. Напоиха животните на реката и ги пуснаха да пасат в близката ливада.

Старата воденица беше построена на левия бряг на реката. В непосредствена близост до нея дървен бент преграждаше бистрата вода. Дебели церови колове бяха набити дълбоко в речното дъно. Няма по-устойчиво на изгниване българско дърво от цера във водна среда.

Напречно на коловете бяха наковани цепени скелемиди (дъски), също от цер. От двете страни на солидната дървена преграда имаше натрупани едри камъни, които предпазваха съоръжението от срутване при слизане на реката, след проливни дъждове. Широк и дълбок яз се беше образувал над воденицата.

Част от така овладяната вода се спускаше по наклонен дървен улей, в чийто долен край се намираше голямо дървено колело с широки напречни дъски. В тях се удряше водата и задвижваше колелото, което задействуваше всички механизми на воденицата.

Част от водата на реката преливаше или се провираше между скелемидите и натрупаните камъни на дългия бент. От работата на воденицата и движението на водата се получаваше своеобразен тътен, просмукан от нежен шепот, които се разнасяха на голямо разстояние.

Към западната стена, непосредствено над воденичното колело, имаше тясна тераса. От там воденичарят наблюдаваше изправността му и качеството на неговата работа. От терасата се открояваше неповторима гледка към широкия яз и обраслите брегове на бистроводната Велека с кичести върби, тополи и елши.

Понякога родители качваха малките си деца на причудливата тераса, да видят приказното воденично колело и чуят грохота на водата при удара й в него. Колелото поддържаше пулса на воденицата и тя живееше чрез него. Тя дишаше и пъшкаше от съпротивата на зърното, което се сипеше от коша във воденичните камъни, за да се получи брашното и се роди насъщния. Понякога колелото скърцаше и това беше едно допълнително преживяване за децата, които въртяха нежните си главички и възприемаха по своему с радост или страх, но винаги със забележима почуда живота на воденицата.

Изумлението от работата на воденицата се усещаше най-добре, когато се наложеше воденичарят да я спре. Тогава той спускаше савака в горния край на улея и прекъсваше притока на водата към колелото.

– Когато спра воденицата се чувствам като на погребение – често казваше бай Димо.

Дали от непрекъсната работа при голям шум или от някакво заболяване, той чуваше тежко. Трябваше да му се говори на висок глас за да те разбере, а и той самият викаше, когато разговаряше с някой, макар и с нормален слух.

Е, не беше съвсем прав, защото и след спиране на воденицата имаше шум. Реката продължаваше да тече – плавно и величествено, да ромоли и бълбука по бързеите. Тези водни звуци възприемани от разстояние се сливаха в ромотен шепот, подобен на шепота на дърветата при лек вятър.

Свечеряваше се. На няколко крачки от воденицата издигаше стройна снага кичест клен.

– Огладнях – каза Пенчо. – Не знам дали бай Димо ще ни нахрани.

– Сигурно – отвърна Кочо. – Одеве бях във воденицата и видях да слага питки в жарта на оджака.

Разговорът между двете момчета беше прекъснат от самия бай Димо.

– Хайде, момчета, на вечеря!

На голяма софра, близо до оджака, освен воденичарят бяха седнали дядо Илия Бодуров и бай Дико Нанчев на ниски триноги столчета. По средата на софрата, върху стар вестник бяха сложени една върху друга пет топли питки. Тестото им се замесваше без мая или квас. Бяха без шупли и след изстиване ставаха жилави. Имаше и едно лимонадено шише с ракия.

– Хайде, буйрум! – покани воденичарят и подаде шишето на най-възрастния. – Удари му една преди вечеря!

Дядо Илия отпи глътка-две и върна шишето на воденичаря. Той бе вторият по възраст и на него се полагаше да се почерпи след най-стария.

– Наздраве! – каза бай Димо. – И добре дошли. Живот и здраве, утре ще сте готови с брашното.

След като и бай Дико се почерпи, шишето се завъртя още веднъж и ракията свърши.

Дядо Илия стана и скоро донесе една стомна със счупено гърло. Вътре имаше клечка, вързана със здрав канап и извън стомната друга клечка, вързана за същия канап. Така се носеха стомните със счупени гърловини.

– Димо, дай някоя копанка да туря малко гулиева чорбичка.

Като разбра, че ще има чорбичка, Кочо бързо изскочи от воденицата, извади остро ножче и сръчно направи две лъжички от кленова кора – две клечки разцепени в единия край и пъхнати в разцепа на срязани до средата и прегънати на две парчета от кленова кора. Хората от селото знаеха, че кората на клена, освен че е гладка, но и не горчи. Върна се и даде едната “лъжица” на Пенчо.

Дядо Илия беше с гръб и не видя какво донесе Коста.

Воденичарят даде на всеки по една питка. Възрастните започнаха вечерята, като квасеха хапките си в гулиевата чорбичка*. Питката не поемаше нищо от чорбичката, а само се намокряше външно.

– Екстра! – каза воденичарят. – Нека богатите ядат свински пържоли. Такава вкусотия те не познават. Дядо Илия, пък майстор си, бе. И какъв аромат! – дивеше се бай Димо.

– Така е – потвърди думите му и Дико Нанчев.

Коста посегна с лъжицата към копанката и я напълни с голиева чорбичка. В момента, когато я подаде към устата си дядо Илия го погледна строго и мигновено удари ръката му, така че лъжицата отхвръкна и падна в жаравата на оджака.

– Ше квасиш да има за врът!** – изрече гневно на странджански диалект старецът.

Воденичарят и бай Дико се разсмяха от сърце, а Пенчо пъхна незабелязан своята лъжичка в джоба на панталона си.

– Значи това е всичката чорбичка? – попита с насмешка бай Дико.

Той добре познаваше дядо Илия и неговата изключителна пресметливост. Знаеше също, че въпреки това старецът беше честен и не подяждаше никого. Днеска не носеше хляб и даде гулиевата чорбичка срещу питките, измайсторени от воденичаря. Иначе щеше да го измъчва мисълта, че някой може да помисли, че е използвач.

Кочо се смути. Оцени постъпката на дядо Илия като несправедлива и без да проговори излезе от воденицата. Последва го и Пенчо.

Вечерта беше ясна и лунна. Лъхаше слаб, прохладен ветрец.

– Пене, какво ще кажеш? Да възседнем магаретата и в село. Сутринта ще се върнем

– Готово! – отвърна Пенчо и добави. – Но без самари.

Така и направиха. На другия ден се върнаха и не забравиха да си вземат храна за обяд. Смляха брашното и тръгнаха щастливи за село.

Споменът с дядо Илия и “богатата” вечеря останаха живи в съзнанието на двамата. И сега, вече на възрастта на дядо Илия те често разказват случката, когато възникне възможност.

--------------

*Гулията (топинамбур или земна ябълка) беше много популярно растение по онова време в бедните странджански села. Освен за пряка консумация населението приготвяше и вкусни туршии от нея. Добре почистените и обелени клубеноплоди се слагаха в подсолена вода, най-често в керамични съдове – стомни без гърловина или делви. Те се поставяха на слънчево място и след две-три седмици, чорбата беше готова за пиене и ядене.

** Ще квасиш да има за всички!

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.