Болният принц

Болният принц

Живели някога, отдавна,
във царство приказно и славно,
сред песните на пойни птици
юначен Цар с добра Царица...
Обичали ги много всички –
от старци – та до най-мънички,
и с радост всеки понапил се,
когато Принцът им родил се...
Детенце като от картина –
растяло палаво и живо,
но все затворено в двореца,
далеч от всичко интересно...
Не знаело какво е слънце,
не било пипало и зрънце,
не дай си Боже да мечтае
във локви кални да играе...
Търкулнали се пет години –
в заблудата, че са щастливи,
когато в ден – напролет вече,
обичаното им човече
решило залък да не слага
в устата си и да не ляга...
През черно – сивите решетки –
от утрото – до здрача нежен
навън се взирало детето,
а на Царицата сърцето
от скръб разкъсвало се цяло –
че ни е яло, ни е спало...
Отвред прииждали знахари
с димящи, тайнствени отвари –
поднасяли му ги да пие,
или лицето с тях да мие...
Сладкари и извън двореца
приготвяли блюда известни,
но както цели ги получавал –
така обратно им ги давал...
Играчките във ред стояли
и вече всички се бояли,
че нещо лошо ще се случи
ако проблема не научат...
Ръцете вдигнали тогава
ведно Царицата и Царя –
награда скъпа обявили
за този, който им открие
причината тревожна в мрака,
която мъчела юнака...
И още хора се явили –
с горчилки всякакви да пие,
забърквали магии даже –
дано пък нещичко им каже...
Съсухрени от мъка черна,
седели там, в тъга безмерна,
когато втурнал се Овчаря
със простичък поклон пред Царя:
“ – Честити Царю, поздравявам
нозете ти и дума давам –
да взема с мене си момчето,
което боледува клето...
За седмица да дойде само
и вярвай – всичко ще престане!”
Със парещи сълзи в очите
Царицата, пред свойта свита,
далече пуснала сина си
и мигом секнала смеха си...
А Принцът – отведнъж свободен,
подскачал в ниви плодородни,
щастливо тичал след овцете,
нарочно цапал си ръцете
и сиренце със хляб похапвал –
като съкровище от ракла...
С обрулени от вятър бузки,
тъй лучеца си сладко хрускал,
че всичките блюда неземни
не ставали и грам потребни...
Заспивал вечер, под звездите
с колянце – от игра разбито,
дворецът със разкоша хладен
отстъпвал пред сърцето жадно...
Дошли потайно да го видят –
не смеели дори да мигнат,
когато румен ги посрещнал –
заякнал, бягащ им насреща...
“ – Овчарко, как го излекува
синчето ни? Кажи, да чуем!”,
“ – На слънчице, с водица прясна,
и много свобода прекрасна –
да бяга волно, да играе –
детенцето това желае!”
Разбрали грешката тогава –
в двореца върнали с прослава
запуснатите с век градини,
рекичките пенливо – сини,
а палавници отдалече
със Принца гонели се вече...
Най-хубавото днес в света е
децата наши да играят –
смехът им звънък щом се чува,
то знам – доброто ще царува!
----------------
Публ. в “Приказките на мама”, Бургас, 2016.