Брезичка добричка

Брезичка добричка

Сред хиляди тъмни, вековни дървета,
в гората покарало нежно стъбло –
красиво и фино, хлапашки-напето,
потрепващо плахо от нещо добро...
Във бяло изцяло – невиждано чудо,
Природата-Майка решила така –
да бъде свободно от черната лудост,
и дала му име напевно – “бреза”...
Растяла брезичката – горе високо,
и вятърът даже й сторвал поклон,
въртяла се често във всички посоки,
но корени пуснала в родния дом...
Била като фарче, примигващо в мрака –
сияеща просто от тон белота,
но двойно по-бяла била й душата,
незнаеща завист, и грях, и лъжа...
Веднъж заваляло, извила се буря,
а птиците с писък присвили криле,
когато куцукащо, силно обрулено
до стволчето спряло се сиво врабче...
“ – Изгубих и мама, и татко, и братята,
далеч от гнезденцето свое летях,
когато дъждът ме завлече във вадата,
не зная къде да се върна и как...
Да можеше само Съдбата да чуе
молитвите мои – за път към дома,
то всякога вече ще бъда разумно
и всички ще слушам с покорна душа...”
Брезичката гледала тъжно-смълчана
заспалото в клоните нейни врабче,
и цялата нощ – като тупкаща рана
усещала своето малко сърце...
“ – Смили се, Съдбичке, врабченцето клето
обратно към мястото родно върни,
в замяна вземи ми каквото поискаш –
дори ако трябва – до дъно сечи!”
Лукаво Съдбата изрекла тогава:
“ – На твоето беличко чисто стъбло
отдавна мечтая ръка да прокарам
и искам да врежа дълбоко клеймо –
със черна чертичка – да помниш, че плащаш
за пътя на Врабчо желан към дома,
веднъж ще попитам и после преставам –
със “не” отговаряш ми или със “да”?!”
Смолисти сълзици потекли, но гордо
Брезичката млада склонила глава,
и бялото ярко довчерашно стволче
получило първата черна резка...
А същата вечер, щастливата птичка
прегърнала братчета, майка, баща,
дори несъзнаваща колко обична
била е цената за всичкото това...
След мъничко време, на Мравката дребна
изчезнала някъде сбрана храна,
добрата Брезичка – отново потребна,
получила втората тъмна черта...
Така из гората мълвата подела –
за всичките мъки – че има дръвче,
което в замяна на приказна сила
откъсва частичка от свойто сърце...
И чистото някога бляскаво стволче
било набраздено от много резки –
защото безкрайна е чуждата болка,
а само един я поемал, уви...
Когато погледнете тихо брезичките,
спомнете си чутото, мили деца –
че дали са някога – бялото – всичкото,
и за добротата – платили с петна!...
----------------
Публ. в “Приказките на мама”, Бургас, 2016.