Часовникарят

Часовникарят

Тази сутрин слънцето се събуди в страхотно настроение. Още щом отвори очи, сякаш знаеше, че ще се случи нещо необикновено. Докато се протягаше, огледа града, провирайки лъчи дори и през най-тесните улички и мазета. Някои хора го бяха изпреварили и вече бързаха за работа, други току-що се бяха прибрали и заспиваха зад спуснатите завеси, а трети сънливо тътреха крака из кухните, правейки кафе.

По навик слънцето погледна към ателието, въпреки че беше прекалено рано, за да е отворено. Часовникарят все още не беше вдигнал капаците и малката стаичка сякаш спеше, но това беше само привидно. Вътре тиктакаха стотици часовници, които никога не заспиваха и не се уморяваха да говорят един през друг даже и през нощта. Всеки от тях си имаше своя възраст, своя история, свой бивш стопанин, но всички те обичаха часовникаря, който ги беше приютил, спасявайки ги от забрава. Той ги беше върнал в ритъма на времето и те му бяха безкрайно благодарни за това.

Часовникарят не беше много млад, но не беше и стар. Той живееше в един свят, изпълнен със стрелки и циферблати, с махала и баланси. Минутите и секундите съществуваха като даденост, но той почти не се съобразяваше с тях. Времето му беше приятел и двамата понякога си правеха малки услуги. Като малък беше доста срамежлив, може би защото беше леко пълничък, или може би защото носеше очила, или пък просто си беше такъв и годините не го промениха. Занаята беше наследил от баща си и досега не се беше занимавал с нищо друго. Той познаваше хората наоколо, но рядко разговаряше с тях, а и те го мислеха за странен. Затова, когато имаше някакви тайни, стари истории или нови мечти, той ги споделяше със слънцето и със своите вечно мърморещи часовници, които след това дълго разискваха споделеното от часовникаря, измисляха продължения на чутите истории и бяха готови да дадат някакъв съвет, ако се наложи, разбира се.

Дните на часовникаря минаваха еднообразно и може би за другите хора, доста скучно. Той всъщност си имаше приятели, но с годините все по-рядко се срещаше с тях, а и нямаше какво толкова да си кажат. Останалите си имаха свои семейства, свои грижи, свои проблеми, свои надежди и той някак си не се вместваше между тях.

Ето защо предпочиташе да прекарва времето си в своето ателие, сред многобройните, вечно бърборещи деца, както наричаше ремонтираните часовници. Постоянен гост му беше само слънцето. Сутрин то го чакаше, рисувайки с лъчите си върху спуснатите капаци на прозорците абстрактни картини. Наблюдаваше как часовникарят идва с бавни, отмерени крачки, защото той никога не бързаше, как вдига капаците, размествайки нарисуваните етюди, как отваря вратата и тогава двамата влизаха вътре. Стаята се изпълваше със светли утринни лъчи и часовниците се надпреварваха да ги поздравят. Слънцето обичаше този момент. Настаняваше се на стола до бюрото на часовникаря, наблюдаваше, докато той си приготвя сутрешното кафе и сяда срещу него. Тогава в стаята всички започваха да говорят. Имаше дни, когато часовникарят не беше толкова разговорлив, и тогава всички смутено мълчаха, но имаше и други дни, когато той им разказваше за себе си, за своите скрити чувства и минали преживявания. И той някога се бе надявал да срещне истинската любов, да има някой, когото да обича и който да отговори на чувствата му, но това така и не се бе случило. Понякога разказваше на слънцето за миналите си надежди и красиви мечти, които не бяха успели да се сбъднат. Въпреки че той никога не показваше да е разочарован от живота, часовниците, живеещи в ателието, и слънцето усещаха, че има някаква празнота в душата му и че му трябва още нещо, за да бъде той наистина щастлив.

... Точно този ден, през който слънцето още със събуждането си знаеше, че ще се случи нещо необикновено, на вратата на малкото ателие почука пролетта. Тя мина случайно по тази улица, следвайки топлия вятър. Беше млада и красива, с дълга, непокорна коса, усмихнати очи и вълшебно излъчване. Часовникарят вдигна очи и веднага я позна. Нещо премина във въздуха и даже часовниците настръхнаха незнайно защо. Той леко се надигна, въпреки че досега не го беше правил за другите клиенти, и се представи:

– Приятно ми е, Димитър.

– Пролет – отговори момичето, което стоеше насреща, но той вече знаеше името й.

Слънцето се усмихна загадъчно и дискретно напусна стаята, заставайки от външната страна на прозореца. Пролетта също се усмихна и стаята се изпълни с нежна топлина, шепот на млади, разлистени дръвчета, аромат на мокри, току-що разцъфнали цветя и усещане за ново начало. Всъщност пролетта малко се притесняваше. Не беше сигурна дали не се е изгубила, гонейки вятъра, и търсеше някой, който да й покаже правилната посока. Още от мига, когато я зърна, сърцето на часовникаря вече туптеше щастливо, а останалите часовници се усмихваха и одобрително клатеха глава. В стаята беше настъпило необикновено оживление.

От този момент нататък вече нищо не беше същото. Часвникарят се промени и от ден на ден сякаш ставаше все по-млад и все по-щастлив. Започна да излиза навън, да прави дълги разходки, хванал за ръка пролетта, да се усмихва все по-често и даже да разговаря с другите хора. Слънцето одобрително наблюдаваше промяната, а часовниците съзаклятнически шушукаха помежду си. Всички разбираха, че часовникарят е влюбен и че промяната се дължи на новите чувства, които той изпитваше за пръв път. Никога не бе предполагал, че нещо ще го изведе от неговия ритмичен и еднообразен живот. Искаше му се времето да спре и пролетта да остане при него завинаги. Той можеше да поговори с времето, с което бяха стари приятели и то малко да забави своя ритъм, но това нямаше да бъде честно спрямо другите хора. Ето защо във влюбеното му, объркано сърце се промъкваше някакво безпокойство, породено от неизвестността и страха от бъдеща раздяла.

Тази година пролетта се задържа в града необичайно дълго време. Хората даже имаха чувство, че няма да настъпи следващия сезон. А причината беше толкова проста. Пролетта също се беше влюбила и не искаше да си тръгва. Беше свикнала с часовникаря и неговия свят. Тя беше разбрала за неговите чувства, обичаше го и не искаше да го изостави. А трябваше да тръгва. Имаше и други хора, които я чакаха, пътища, по които трябваше да премине, и места, които само при нейната поява щяха да станат по-красиви.

И точно в деня, когато пролетта вече нямаше как да отложи своето заминаване, часовникарят разбра какво трябва да направи. Той затвори ателието, сбогува се със своите часовници и ги раздаде на хората от квартала, поръчвайки им да се грижат за всеки един от тях и така да си спомнят за него. След това погледна с надежда пролетта. Тя се усмихна и протегна ръка. В този момент думите бяха излишни. Двамата мълчаливо се прегърнаха и уверено тръгнаха към неизвестността.

В началото на часовниците им беше безкрайно трудно да се разделят както с часовникаря, така и един с друг, но след време свикнаха с новите си стопани. Освен това слънцето всяка сутрин минаваше да ги поздрави и да им разкаже по нещо интересно за двамата спътници, защото то ги следваше навсякъде и защото никой така и не разбра, че всъщност точно то накара топлият вятър да мине онази сутрин по забутаната уличка, където понякога времето спираше да си почине.