Цветята на Мона

Когато болестта дойде, не заобиколи малкото село, закътано в планината, която сякаш го бе прегърнала в пазвата си. Скоро църковното клепало възвести смъртта на кръчмаря и страх натисна селските къщи. Те превиха покривите си под тежестта на каменните плочи и грозно увиснаха стрехите си. Само една къща се белееше на стръмното, стара, но кокетно изправена и подпряла се сякаш на дънера на огромното и разкривено ябълково дърво отпред, в чиито клони се обаждаше чичопеят и напомняше за настъпилата, тихо и неусетно, пролет. Тази година, за радост на баба Мона, лалетата подраниха и обагриха в червено градината пред дома й. А за разкош, поразителното жълто на нарцисите, бе събрало слънцето в тичинките си.

Беше неделя и по напукания асфалтов път рядко минаваха коли. Единствено старият междуградски автобус разчупваше тишината в точно указания в разписанието му час. Едно слънчево зайче затрептя по бялата варосана стена, накичена със стари черно-бели фамилни снимки в старомодни дървени рамки. Светлината на сутрешното слънце разпръсна сумрака в стаята на старата жена, в която се усещаше миризмата на дърво и влага. През открехнатия прозорец, обаче, навлизаше свежият дъх на близката кория и уханието на нацъфтелите в градината пролетни цветя.

Баба Мона отрано запали кандилцето пред старата опушена икона на стената. Повъртя се малко из тясната стаичка, пооправи леглото си, отвори по-широко прозорците и излезе на двора. Измъкна от избата старото си трикрако столче, сложи го на плочника пред стълбите и седна да се порадва на лалетата. Вдигна глава нагоре, затвори очи и притихнала се опита да улови слънчевите лъчи. Мека, ласкава топлина погали сбръчканото й лице. Много години бяха оставили отпечатък там. Много радости и сълзи бяха дълбали белезите си. Но хубава бе Мона, хубава и достолепна в старостта си. Остаряваше сякаш бавно, с достойнство и с бистра памет. Помнеше всичко, всеки детайл от живота си. Милион картини и образи танцуваха в съзнанието й и рисуваха спомените й. Тя виждаше, сякаш бе вчера, как с волските каруци мъкнеха греди, кирпичени тухли и керемиди, за да достроят къщата. Трудни години бяха. Бедни. Нямаше хляб на масата й, но тая градина, дето бе пред погледа й сега, пак бе пълна с цветя. Докоснеше ли се до тях, забравяше за всичко лошо, за нищетата, за съпруга си, който не я долюбваше и все бягаше по кръчмите с другари. Забравяше дори и за болестта, дето върлуваше из цялата държава и дето почерни толкова къщи из селото, които окичиха вратите си с черни жалейки. Тези цветя бяха душата й, мислите, копнежите и мечтите й. Тук бе събран целият й живот, година след година, от пролет до лято, от лято до есен... Още от зимата започваше да подготвя разсада. Преди да паднат студовете, с малката си мотичка разрохкваше почвата, та да попие влагата по-добре. Паднеше ли сняг, тя знаеше, че кокичетата и грудките на лалетата са на топло и това обещава обилен цвят на пролет. Розите бяха окастрени и похлупени с буркани, за да не мръзнат, а коренищата и семената на другите цветя бяха старателно скътани в мазето в очакване на точното време, когато прегърбената осемдесет годишна жена щеше да ги засади на точното място. Люлякът покрай оградата също бе старателно подрязан, а Лудият Иван, който цъфтеше цялото лято, небрежно бе пръснал клонки. Него никой не го закачаше. Колкото по-голям избуяваше, толкова повече аромат раздаваше в летните нощи. Здравецът отстрани, до камъните на стълбата, също се бе надигнал и ситните му нежнозелени листенца допълваха скромно красотата на Монината градина. Всички в селото се радваха на нейните цветя. Сякаш схлупената къща, с пукнатините по стените, изглеждаше по-красива и хората не забелязваха колко е стара и недоизкусурена.

Баба Мона постоя така на припек отвън. Разкопча копчетата на дебелата вълнена жилетка и дръпна ръкави до лактите си. Стана и се отправи към градината. Откъсна няколко прецъфтели лалета, дето разваляха гледката и се мушна, неочаквано пъргаво за нейните години, в избата, да нагледа и полее разсада.

Бе още рано и от задния двор се чуваше гласа на Рада, дъщеря й, която гълчеше кокошките, които щъкаха навсякъде и правеха бели. Бяха взели преди няколко дни и едно козле, което беснееше по двора и се качваше дори по ниските клони на крушата пред обора.

Мона чу как входната врата на двора скръцна протяжно, хлопна и някой влезе.

– Кой е? – провикна се Рада от задния двор.

– Мамо, аз съм! Не бой се. Ама вие с баба пак не сте заключили входната порта. Казах ви да не я оставяте отворена. Онзи ден са обрали една къща от високата махала. Ще стане и тук беля и после... ще съжаляваме. Къде е старата? Да се пази, че има много болни в селото. Знаеш ли, че и Тома Ганкин е умрял. Онзи, дето работеше в селския магазин.

Гласът на Тодор беше дрезгав и леко груб.

Мъжете в семейството починаха отдавна и той се чувстваше като тартор тук, в къщата на двете осиротели жени. Рада бе плаха и скромна. Никога не му възразяваше и той бе свикнал да я командва. Виж, с баба Мона нещата стояха другояче. Старата жена бе жилава и въртоглава балканджийка. Не склоняваше лесно и често изпитваше търпението и гнева на внука си.

Рада се подаде иззад къщата, забърса мръсните си ръце в престилката, която бе препасала през кръста и прегърна сина си.

– Здравей, Тоше. Как са малките?

– Добре са, а и не са малки вече. Взеха мотора и заминаха с приятели.

– Ей, ще се пребият тези деца някъде. Много ги глезиш. Всичко им позволяваш. Стегни ги малко. Не са ли на училище днес?

– Не ми се бъркай, мамо. Все си пъхаш носа където не трябва. – сопна се Тодор. – Ти по-добре виж тук на какво е заприличало. Колко пъти ти казах, че искам да ми прехвърлиш къщата. Ако е моя, ще я бутна и ще построя нова за мен, за децата, за теб... Сега е моментът, в мътна вода риба се лови...

– Не подхващай пак тази тема. Знаеш, че къщата е на баба ти. Тя и дума не дава да се издума за събаряне. А и виж какво време е сега, изчакай. Дано тая напаст божия си отиде...

– Дали е напаст божия или човешка... не знам! Ще трябва да свикнем с болестта и да се научим да живеем с нея. Ама баба... Ей, проклета жена е! Как не кандиса! Толкова години! За какво й е тая къща? Ние сме млади. На нас ни е по-нужна. Ама аз тука няма да дойда, докато е жива. Виж каква съборетина е станала. От година на година все по-разкривена и грозна.

– Недей така, Тоше. Тука си раждан. Не ти ли трепка в сърцето нещо за тази къща?

– Трепка... Мамо, ти в кой век живееш? С баба наистина сте останали в миналото. В долната махала какви къщи направиха. Махнаха съборетините и вдигнаха нови, модерни, трикатни. А и тая градина как ме дразни. Безполезна работа. Аман от нейните цветя. Нито се ядат, нито пият. Една нощ ще дойда и всичките й лалета ще изтръгна. Да й дойде акълът на тая оглупяла бабичка. Хората сеят зеленчуци, а тя... китки. Я, виж какви оранжерии си направиха съседите. Огромни! Продават на пазара и що пари спечелиха. А ние... цветя! Вървим по акъла на тази изкуфяла вече жена!

Рада замълча. И това мълчание се заби в сърцето на Мона. Всичко бе чула тя, свита на своето столче в избата, със стръкче разсад в ръка. Заболя я, както никога досега. Дъщеря й не се опита да я защити. Не спря лошите думи и те като кинжали прободоха мислите й. Рада бе родена и израснала тук, щастлива и обичана. Тичаше точно сред тези цветята, засадени с много любов от ръката на майка й в градината, търкаляше се по поляната, отстрани на къщата, виеше венци, които вплиташе в косите си и играеше с току-що родилите се агънца. “Как се забравя това?” – питаше се Мона. Сякаш камък натежа в гърдите й. Тя искаше нейната радост от цветната феерия да бъде споделена не от чуждите, а от своите. Искаше да чуе добра дума, искаше щипка обич и топлина, която да сгрее старото й тяло и душата. Цветята за нея не бяха просто растения. Те бяха желанието й да се събужда сутрин и да живее. Те бяха нейната четка, с която рисуваше живота си.

Поплака си скришно и към обед старата жена излезе от мазето, носейки своето трикрако столче.

– Мамо, къде беше? – викна Рада след нея. – Обърнах цялата къща да те намеря.

– Ако си искала, да си ме открила. – каза Мона. Обърна й гръб и влезе в своята малка стаичка, от чийто прозорец се виждаха нацъфтелите лалета в двора.

– Ей, че си кисела...

Дъщерята само поклати глава и се захвана за своята работа. Тодор пък бе свалил част от телената ограда и сега я монтираше наново, поправена. Бе решил да остане тази вечер при двете жени. Майка му обеща да го гости с прочутата си сладка баница, чиято рецепта идеше още от майката на баба Мона.

Денят се изниза като скъсана броеница. Никой не забеляза, че старата жена не мръдна от схлупената си стая. Бе седнала до прозореца, с вперен в лалетата отвън поглед. До нея достигаха само откъслечни думи от разговора между Рада и Тодор. Те вечеряха и темата пак беше градината, цветята и голямата оранжерия. Мракът постепенно обгърна селската къща и загаси светлинките й. Само силуетът на Мона се мержелееше до прозореца, неподвижна, загърната в своята кафява, дебела, плетена, вълнена жилетка. Продължаваше да гледа своите лалета, които пролетта бе наметнала с нежното покривало на мартенската нощ, стоплена от повея на южняка.

На сутринта Рада стана и направи кафе. Малката одая, която използваха за кухня, се изпълни с приятната миризма. Облече се набързо и влезе да събуди сина си. Той трябваше да довърши оградата, да не влизат животните от улицата в двора.

Тодор стана и тромаво обу чехлите си. Поизми се набързо, метна работните си дрехи, изпи, почти на екс, чаша кафе и излезе. На стълбите вцепенена стоеше майка му.

– Мамо, добре ли си? – попита озадачено той.

Без да отрони нито дума, тя само посочи градината.

Тодор проследи пръста й и очите му се отвориха ужасени. От червените лалета на баба Мона нямаше и следа. Земята чернееше и зееше като огромна дупка, а окършените стебла на цветята стърчаха грозно и някак зловещо.

– Какво е станало тук през нощта? – почти риторично попита Тодор. – Къде е баба?

Рада вдигна рамене. Тя гледаше втренчено градината и едно притеснение бе стегнало стомаха й. До вчера всичко беше така красиво, сияйно и цветно, а сега къщата приличаше на гробище. Фасадата й стоеше по-грозна, стара, напукана и мръсна. “Как може едни лалета така да променят лика на старата ни къща? Не е възможно!” – невярващо си повтаряше Рада.

– Няма я! – Тодор изскочи от къщата задъхан и уплашен.

– Кой го няма?

– Баба не си е в стаята. Леглото й е непокътнато от вчера. Търсих я навсякъде, дори в обора. Няма я!

– Господи! Какво направихме, Тоше? Вчера не спряхме да говорим за къщата, за оранжерията, за нея. Като че баба ти ни е в тежест, като че ли не я искаме! Ама и ти... лош ти е езикът! Много ти е лош! – повтори тя и не можа да сдържи сълзите, които напираха в очите й. – Колко пъти каза, че ще ги изкорениш тези лалета. Избодоха ти очите. Не разбра ли, че тя, откакто я помня, все това прави, сади, полива, ама не домати, а цветя. Това е животът й, душата й, нейната и тази на къщата. Който минеше по улицата, се захласваше по нейната градина, а сега... Боже, какво сторихме? Къде отиде тази жена, ще направи някоя глупост със себе си и после няма да мога да си простя. Майчините сълзи и мъка се плащат скъпо, да знаеш...

Тодор мълчеше. Нещо и него го бе стиснало за гърлото. Лош му бе езикът, но сърцето – меко. Гледаше стърчащите стебла на лалетата и сякаш там наистина бе погребана душата на баба му. Небето се навъси и се накани да завали. Южнякът се бе скрил в склоновете на отсрещните баири. Чичопеят в клоните на старата ябълка, се бе потулил някъде и гласът му не се чуваше. Дървото бе провесило разкривените си клони и те почти допираха земята, като тъжна и прегърбена стара жена.

Докато Рада стоеше и притискаше с ръце устата си, за да не извика в ужаса си, който изпитваше, Тодор припна към центъра на селото. Въпреки пандемията, там бе ден за пазар и само по това време малкото селце се оживяваше. Много хора от съседните села идваха да си купят пресни продукти, или просто да се поразходят. Все някой щеше да му каже дали не бе видял старата жена.

Тичаше Тодор, тичаше като обезумял. Едвам изкачи стръмното. Спря се да отдъхне за минута при гробището и пак надолу към пазара. Когато пристигна, суматохата и глъчката го обгърна. Беше пълно с хора, които обикаляха сергиите. Тук се продаваше всичко: от зеленчуци, прясно сирене, компоти и домашни яйца, до кокошки, зайци и всякакви сушени подправки, керамични съдове и дървени лъжици. Търговците се надвикваха и така привличаха вниманието, а хората се тълпяха и щедро пазаруваха. Само днес балканското село си връщаше живота от миналото, когато мегданът му бе пълен с хора и живот.

– Някой да е виждал една стара жена? – викна той.

Някой му се изсмя и с шеговит глас каза:

– Тука всички са стари! Младите са у града!

Тодор се спря безсилен и обезсърчен по средата на малкото селско площадче, заобиколено със сергии. Тогава я видя. Мона бе седнала на своето трикрако столче. До нея бе ръчната количка, пълна с лалета. Хората се тълпяха около нея.

– Бабо, колко ти струват лалетата?

– Щипка обич и една добра дума! – отвръщаше тя и подаваше цвете.

Лицето й грееше в благост и усмивка. Една особена светлина се бе заплела в белите й коси, като ореол. Тя раздаваше не само цветята си, тя даваше и част от душата си, заедно с тях на хората.

Тодор приседна на оградата на кметството и продължи да я наблюдава тихо и смирено. Помисли си колко много удобства предлагаше сега модерният му живот, неща, които си мислим, че ни правят щастливи. А щастието не е материално. То реално се побира в щипка обич и една добра дума.

Когато количката с лалета се опразни, Тодор се приближи до Мона, хвана я за ръката и нежно каза:

– Хайде, бабо, да те водя вкъщи. Ще ти купя нови семена. Ще си посееш други цветя на мястото на лалетата.

– А оранжерията, дето толкова я искаш?

Тодор погледна баба си. Нещо се пречупи в иначе прагматичното му сърце на човек от модерния свят.

– Ще чака. То сега, както каза и мама, не му е времето. Нека поотмине болестта, да се съвземе селото. Пък дотогава може да разчистя келемето зад къщата. Тая земя седи така от години и никой не я ползва. Ти сега не го мисли. Само си ела у дома.

Баба Мона стисна устни и заплака.

– Не плачи, бабо! – Тодор изтри сълзите й с опакото на ръкава си. – Сълзите на майката тежат много. Не може да им платим цената. Недей, догодина пак ще цъфнат твоите лалета.

Глъчката на пазара остана някъде далече зад тях. Те бавно вървяха по прашния път нагоре. Небето чернееше като на дъжд. Само един тъничък сноп от лъчи, като в църква, се процеждаше през облаците и осветяваше горната махала и Монината къща.

------------
Разказът е удостоен с Първа награда на Националния литературен конкурс “Напаст божия в 21-ви век”, проведен по повод 145 години от рождението на Елин Пелин, както и с Първа награда в конкурса “Пролетна магия-2022”.
------------