Да се помолим за света...

Бързам да уточня, че заглавието над тези кратки редове е заимствано от новата книга на Кольо Колев „Караулът на времето“ – изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2024 г. – втора в неговия творчески път след „Бунтът на пясъчните хора“. За нейните несъмнени достойнства редакторът й Динко Динков отбелязва: „В стремежа си към волност, свобода и полет с птиците, човекът в поезията на Кольо Колев е изгнаник на кръстопът между корените и небесата, свидетел по периферията на вечния възврат, увиснал в пространството между живота и смъртта, смисъла и безсмислието, песента и мълчанието. В невъзможността да бъде цялостен, неговата борба изглежда изначално обречено сражение със съвременните свирепи ветрове, които разпокъсват света на фрагменти и разпиляват доскоро съхраняваните памет, ценности и традиции.“

Стиховете в трите взаимно допълващи се части на сборника – „Свидетели на дъжда“, „Ние сега“ и „Последната педя“, напомнят изповеден полифоничен химн. В словесната дълбочина на който се ражда за страдание, градивна същност и полет в бъдното съвременният човек. Биологичната му същност е само тленен ритон, опазващ в неизменния листопад на поколенията божественото ни зачатие. И людете-мушици, изгубени в сивата безкрайност на тълпата, извличат от мрака на миналото неговия дълбок философски смисъл. За да го пренесат през грапавините, катаклизмите и изменчивостта на съвремието в енигмата на бъдещото време. Това е и лирическата кауза на Кольо Колев, вплетена в скрижалите на неговите цветни стихове-послания. Перото му принадлежи на една и българска, и наднационална творческа генерация, за която изречените истини и осмислени прозрения нямат граници. Пренасят, може би по внушение на Създателя, вечните морални истини на скрижалите сред задъхания граждански ритъм на новото столетие. Сливат се в идейно и емоционално единство градацията на цивилизационния процес с проверените ценности на вечния хуманен, християнски модел. По редовете съжителстват бурните протуберанси на днешния ден в антагонистичното единство на доброто и злото. На границата между живота и смъртта; на мрака и светлината, радостта от битието и мрака на унинието... Все върхове и падения в приемствеността между поколенията, без която се обезсмисля всяко човешко начинание пред олтара на Създателя. Водещ ориентир в творчеството на Кольо Колев е полетът на неспокойната му мисъл, благословен с поетична дарба. Авторът притежава остра, аналитична наблюдателност за процесите в обществото над мимолетните щения на консумативния делник. Извън мимолетието, измамните фетиши и двуликите политически лозунги. Тематичният му хоризонт, оцветен в дъгата на мащабното прозрение, е поднесен на читателите убедително, тревожно, изстрадано... оптимистично. Защото без надеждите няма бъдеще, а монотонното съществуване е подчинено на ронещите се от календара дни и години. Кольо е апологет на проверени в историята на човечеството трудни истини, озарени в лъчите на нравствената чистота и на доблестта да бъдат изречени. Перото му рязко се отличава от „поетичните“ опити на други негови връстници, изтъкани от доморасла немощ и, опитвайки се да бъдат модерни, от маниерно словоблудство. Лириката на Кольо Колев е също модерна в своя социокултурен аспект. Чрез модела на общуване с все по-взискателната аудитория, търсеща собствената си същност в планетарната смесица от традиции, религии, политически и социални рамки и художествена разнопосочност. В „Караулът на времето“, върху папируса на (не)осъзнатата ни безсмъртност, среща си дават правото да бъдеш искрен, готовността да издигнеш правотата като днешен Сизиф над иронията и масовото неверие и силата да повдигнеш завесата на бъдещето, каквото и да ти струва това:

Вися някак в пространството.
С крака не докосвам земята,
от което е само по-странното,
че това е в реда на нещата.

Такъв е векът – всичко се рее.
Нищо си няма собствено място.
Опитах. И да полудееш,
точно как, не е ясно.

Ясно е само, че всичко е вятър.
А вятърът духа, накъдето си иска.
И уж се рее, но ето земята
все си е толкова, толкова близка.
„Антигравитизация“

Може би неусетно, а може би съвсем съзнателно, някак на заден план отстъпи темата за мястото на твореца в бурите на човешкия океан. Отдавна вече ролята на водач на барикадите е в прашните анали, а тази на пътуващ проповедник в дебрите на народопсихологията – уморителна и безхонорарна. Далеч по-практична е салонната, безадресната, парфюмирана лирика, гарантираща слава и награди на естетски форуми. Що се отнася до гражданските трусове и улични протести, инстинктът за самосъхранение повелява те да се изучават кабинетно, през прозявка, иззад пердето. На пръсти се броят в съвременната българска литература авторите, протестиращи открито срещу политическата демагогия и социалния негативизъм. Срещу войнстващото безродие, удобната апатия и превръщането на личното творческо „Аз“ в разменна монета за сит стомах. Почти липсва и бунтът срещу обществените рупори, здраво заключени за изказваните от творците клеймящи анатемосващи стрели. Нима винаги ще е така, зрящи слепци? Каква е и има ли я въобще рецептата за истина?

Не падайте! Не ви отива прах,
макар земята да притегля.
Макар че в нея, страх – не страх,
и тъй, и иначе ще легнем.

Така се случи, че денят
ви прати в мълчалива ера.
Но ако днес поетите мълчат,
то утре няма да го има вчера.

Не падайте!
Не ви отива прах!

Щастливо хълцащи от смешен възторг пред евроатлантическите химери, съвсем в нашенски маниер, загърбихме собственото си достойнство. Заключихме в мрачния килер на непотребните неща темите за националния идеал, родината, обвеяния в барутна слава трибагреник, гръмката тишина на военните гробища и какво ли още не. Избледня иконата на православното семейство. На фолклорната традиция, издигаща в култ плодната земя, мазолестите длани и честния хляб. На бащината стряха... На българщината като буйна кръв във вените, даряваща плът и кръв на понятието „човек“. Затова приемам като истински подарък за сърцето и душата финалното стихотворение в новата стихосбирка на Кольо Колев – истински манифест за смисъла на съществуването. На човешкото достойнство и правото да си горд, защото си българин. Не, това не е само творба, а апел към сънародниците, че съществуваме и има защо да тъпчем грешната земя. Че и ний сме дали – не нещо, а много-много на света и нека паметта ни гради идните векове, разумно стъпили в хаоса на непредвидимото ни настояще. В следващите редове Кольо е изваял от поетичен гранит своя съвременник такъв, какъвто го вижда неподправеният му патриотизъм. С надеждата, че ще бъде чут и апелът му ще остане в днешното ни творчество като страница, която никога не ще се покрие с прах. Предавам го тук цялото, защото то не може да бъде накъсвано – защото е монолитен пример за достойнството на Човека, приел да носи факела на непомръкващото слово:

Светът, във който съм роден –
със него и ще си отида!
Ще го браня
до последно!
В себе си
ще го зазидам!

Най-хубавата дума „Мамо!“,
Добрият старец горе,
Езикът български и знамето –
за тях,
до края
ще се боря!

И дори ако някой ден
светът тотално се побърка,
Моят Свят
със Мен
единствено
ще падне мъртъв!

Малка по обем, новата стихосбирка на Кольо Колев „Караулът на времето“ е възходящо стъпало в неговото творческо развитие. Тя е и убедително доказателство как несъмнено талантливи представители на по-младата ни литературна генерация обръщат поглед към блестящите традиции на художественото ни, словесно наследство. Въпреки всякакви превратности, насаждано чуждопоклонство и смешни модернистични гърчения (кълчения). Пред Кольо пък стои още много дълъг творчески път и не се съмнявам, че той ще го извърви с оправданото чувство на майстор на перото, осъзнаващ духовните си възможности. Човешките си възможности също, без които всяка стойностна литература е непълна. Разгръщам с предвкусвано удоволствие „Караулът на времето“ отново и отново и знам, че читателите чувстват същата морална награда...

------------
Кольо Колев, „Караулът на времето“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2024.
------------