Да влезеш в добра кондиция

Да влезеш в добра кондиция

Доктор Павлов и сестра Кирилова се измъкнаха някак си от стая номер осем, затръшвайки вратата след себе си. Павлов отри нервно челото си, а Кирилова постави капачката на току-що използваната спринцовка. Още няколко секунди отвътре се чуваше приглушен вой и тропот, след това всичко утихна. Явно санитарите бяха овладели ситуацията – те си знаят как, беше излишно да им се месят и да се интересуват чак толкова от методите им.

– Офф, Кирилова... и тоя път удържахме ситуацията – въздъхна доктор Павлов. Сестрата повдигна вежди. – Дай да продължаваме нататък. Какво имаме в девета?

– А, в девета всичко е кротко, без промяна. Там само можем да потвърдим статуса – набързо рапортува Кирилова.

Павлов погледна досието.

– Е, като е кротко, да видим дали да не изпишем, м? Легла няма...

Кирилова притеснено вдигна ръце:

– Аа, доктор Павлов... как ще изпишете, забравихте ли преди месец как искахте да изписвате и на секундата нещата регресираха до първоначалното положение!

Доктор Павлов погледна Кирилова и с присвити очи се опита да си спомни случая. Пациентката от девета стая беше постъпила преди три месеца в, да го наречем, особено агресивно състояние. Беше почти наранила колега общопрактикуващ лекар по време на рутинен преглед. Близките й я бяха довели насила и я бяха въдворили, но още след първата инжекция диазепам и една спокойна нощ в непробуден сън жената остана съвсем кротка и подчертано сънлива. От този момент нататък тя не закачи никого, не предявяваше никакви претенции, взимаше си всички предписани й таблетки и като цяло беше толкова спокойна, че забравиха за присъствието й. Тя предпочиташе да не става от леглото си, често пропускаше дори да се нахрани. Може би единствените по-напрегнати моменти, които регистрираха при нея, бяха посещенията на близките й – тя се изнервяше, щом й споменяха за тях. Така или иначе тя отказа всякакви свиждания и скоро семейството й престана да настоява.

Преди месец, когато Павлов понечи да я изпише, жената изведнъж започна да буйства – налетя му на бой, разкрещя се, едва я усмириха.

– Никъде не отивам! Никъде не отивам, така да знаеш! Тука ще си умра, ама не излизам оттук! Няма да ме върнеш там, жива не си тръгвам – крещеше тя.

Тогава Павлов се отърва с разкъсана престилка и драскотина по бузата. Отърваха го отново санитарите. Кирилова наби в движение иглата с диазепам в болната и не след дълго тя се отпусна на пода. След този случай тя отново изпадна в кроткото си сънливо състояние.

Доктор Павлов надникна в стаята, отметна нещо в досието й и продължи нататък. По-късно, в кабинета си, докато сестра Кирилова подреждаше спешния шкаф, той се замисли за болната от девета стая.

– Тази женица не беше ли близка на сестра ти, Кирилова?

– Да, докторе, колежка й беше. То оттам е почнала цялата й история на клетата – осведоми го сестрата.

– Така ли? Какво й се е случило – поразчопли още малко психиатърът. Информацията в досието беше доста оскъдна, а той винаги държеше да знае подробностите, за да има пълната картинка.

– Ами, какво... – въздъхна Кирилова, остави пакет марли в шкафа, затвори витринката и седна на бюрото срещу Павлов. Сключи ръце и започна – Значи...

Здравка Чолакова – така се казвала жената. Та Здравка Чолакова работела като чиновничка в Данъчното, където и се запознали със Славка, сестрата на Кирилова. Здравка била жена на около тридесет и пет години, омъжена, с две деца – на четири и на десет. Съпругът на Здравка бил от онези, които нищо не пипвали вкъщи, ама пък изискващи всичко да е наред у дома. Накратко казано, Здравка била и мъж, и жена, и майка, и баща.

Денят на Здравка започвал в пет и трийсет сутринта. Тогава тя ставала и извеждала кучето на “пиш” – иначе животинката се изпикавала демонстративно на килима в хола. След като се върнела вкъщи, тя започвала да приготвя закуската на децата. Освен закуската, тя спретвала набързо и по два сандвича за всеки – с кисели краставички и шунка за сина и с пуешко филе без домати за момиченцето, и ги слагала в шарените кутии на децата. След това правела и обяд за трима, защото нейният Ненчо се прибирал на обяд вкъщи и трябвало да има сготвено и за него, и за децата. След като приключела тази дейност, към седем сутринта Здравка будела децата.

Сега, те децата били на по четири и десет, ала все още не се обличали сами. Малката, с тези буйни къдри, трябвало да бъде сресана внимателно, за да не я оскубе. Сетне да й се нахлузят чорапи, панталонки, блузка, накрая и престилката за детската градина. Юнакът пък хем го беше срам майка му да му обува гащите, хем “не можел” сам – та Здравка затваряше очи, извръщаше глава и протягаше напред ръце с разтворени детски слипове в ръце. Ала момченцето беше невнимателно и няколко минути опитваше да уцели с крачета отворите на слиповете. Накрая Здравка, изнервена до краен предел, го намъкваше пипнешком в гащите и продължаваше с потничето, тениската и дънките. Сетне грабваше децата с кутиите им за сандвичи и ги помъкваше тичешком към детската градина и училището.

След скоростно тичане, за да не закъснеят за часовете, тя ги оставяше в съответните детски учебни заведения малко преди седем и трийсет. До осем тя успяваше да стигне на работа – тичешком, защото с автобуса много се обикаляше и щеше да закъснее. Пристигаше, тръшваше се на бюрото и повдигаше капака от прозорчето на гишето.

– Айде бе, госпожа, ако и в домакинството сте така мудна, не знам как ви траят вкъщи – започваха да я гълчат недоволните граждани още от осем сутринта.

А Здравка започваше с нервни движения да обработва документите им.

В дванайсет нула нула Здравка хлопваше капака на прозорчето и изхвърчаше от службата. На бегом обикаляше магазините наоколо и пазаруваше за днешната вечеря. Сетне с тежки, сякаш пълни с камъни торби тя се връщаше в службата и само половин час по-късно тя отново отваряше прозорчето на гишето.

– Колко време почивате бе, госпожа, не ви знам децата как си отглеждате, като толкова време отделяте на себе си – продължаваха да я гълчат разни недоволни граждани.

В пет часа следобед Здравка захлопваше наново капака на гишето и сграбчваше тежките торби. Хукваше с тях от Данъчното към детската градина да прибере момиченцето. Сетне, прехвърлила торбите от лявата ръка при тези в дясната и повлякла с освободилата се длан мъничката си дъщеря, тя минаваше през училищния двор, където риташе топка момчето. Прибираше двете деца вкъщи и започваше да разтоварва торбите. Вдигаше от масата мръсните чинии от обяда на мъжа си. Точно в шест отваряше хладна биричка, която замени в хладилника с топла, купена днес, и я поставяше на масата в кухнята – в този момент вкъщи влизаше съпругът. Минаваше покрай Здравка, шлятваше я с опакото на ръката по задника и се стоварваше на стола пред биричката. Здравка бъркаше в хладилника и вадеше месото за вечерята.

Защо готви и вечерта, след като е сготвила и сутринта ли? Защото Ненчо два пъти една манджа не яде­ше. Затова Здравка готвеше и за обяд, и за вечеря. И на следващия ден пак. И на по-следващия.

Тъкмо остави вечерята на котлона, и сграбчи коша с прането. Пусна пералнята и излезе на терасата да прибере вчерашното. У тях много се переше – с мъж автомонтьор и две малки деца мръсните дрехи се трупаха на огромни купища. Сетне, докато пералнята извърти, тя седна да напише домашните със синчето. Това дете въобще си гледаше учението много през пръсти! Тъкмо приключиха, и кучето започна да скимти пред вратата – искаше да прави “пиш”. Здравка погледна с надежда Ненчо, ала той упорито се втренчи в екрана на телевизора – играеха “нашите”. Въздъхна, но стана и взе повода на животинката.

След половин час влачене по градинки Здравка прибра кучето и се втурна да слага масата за вечеря. Нареди чинии, чаши, сложи хляб, прибори, салфетки. Разсипа по чиниите. Всички вече се бяха наредили и сграбчиха нетърпеливо вилиците и ножовете. Тя се отпусна на стола си и посегна към прибора. Беше уморена и стомахът й стържеше.

– Дай сол! – Здравка тъкмо беше набучила залък на вилицата си, когато мъж й изръмжа къса команда, без да я погледне. Здравка ставаше механично и рязко, като пружинка, с надеждата да успее да хапне нещичко.

– Дай оцет! – тъкмо седнала, чуваше отново тя. Оставяше вилицата и ставаше пак. До края на вечерята хапваше десетина залъка. Децата ставаха, а тя опитваше да се донахрани след тях.

– Ай дигай масата, Пешо ше дойде да хвърлим една табла – чуваше в този момент гласа на Ненчо. И ставаше, за да освободи масата и изтърси покривката.

Пешо пристигаше, а тя режеше на тънко луканка, за да замезват табладжиите.

Сетне започваше да глади събраното по-рано пране.

Слагаше децата да заспят, като лягаше при малката, за да й прочете приказка. Не знаеше в кой точно момент заспиваше – преди или след детето, ала малката неведнъж й казваше на сутринта, че не й е довършила приказката. А когато се събудеше посред нощ и се примъкнеше при Ненчо в леглото си, ако нямаше късмета той да е заспал, усещаше настоятелната му ръка върху ханша си. Това означаваше, че щяха да отидат още едни десетина минути до час без сън, в зависимост доколко съпругът е в обичливо настроение и държеше да се докаже като майстор в тънката част.

И така всеки ден.

– Здравче, не си добре, мила – беше й казала веднъж Славка, сестрата на Кирилова. Двете със Здравка работеха на съседни гишета. – Гледам те, унила си, уморена, с големи сенки под очите. Все ти се спи, все не ти стигат силите. Има ти нещо!

– А... нищо ми няма – разбира се, беше отговорила Здравка. – Малко ми се спи, затова ти се виждам по-така...

– А, няма ти... нали те гледам, бъркаш в работата, некоординирана си... Шефката чак забеляза. А това не е добре! Айде, мани я шефката, ама ще вземеш да паднеш някъде, децата няма кой да ги гледа – продължаваше Славка.

Здравка продължи механично да обслужва хората. В някакъв момент една жена изпищя:

– Ма, госпожа, това не е мойта лична карта!

Здравка погледна документа, който й показваше жената отсреща. Сетне се надигна от стола си и се развика на отдалечаващ се мъж:

– Хей, господине! Господине! Да, Вие! Прощавай­те, станала е грешка... бихте ли се върнали с личната карта, която ви дадох...

Славка хлопна гишето и придърпа стола си към колежката си. Здравка се прозяваше за трети път от минута насам, докато пред гишето й още една жена се беше разкрещяла, че е объркала формуляра й.

– Здраве, виж, миличка... Доникъде няма да я докараш. Защо не идеш тоя следобед до личния, аз ще поема и твоето гише – една бележка само сложи.

Здравка понечи да откаже с рязък жест, но бутна чашата си с кафе върху купчината с получени формуляри, а когато бързо я вдигна и започна да бърше разлятата течност, осъзна, че я попива с ръкава на палтото си, при все че държеше една гъба под бюрото за всеки случай. “Да, май наистина нещо не е като хората”, помисли си Здравка и същия следобед постави бележка на прозореца “Моля, минете на съседното гише”, облече палтото с лекьосания ръкав и тръгна към личния си лекар.

Доктор Иванов се учуди, като я видя:

– Оо, Чолакова! Ми нали издадохме вече бележките за училище на децата?

Жената се изчерви. Може ли пък за такава дреболия да му губи времето – била уморена и сънлива, непохватна и разсеяна. Ми пък да внимава малко!

– Ами аз, ъъъ... – започна тя.

Доктор Иванов вдигна вежди.

Смутена, все пак тя успя да обясни какъв е проблемът. Лекарят я изслуша внимателно и след това занарежда:

– Такаммм... Дай да видим сега кръвното налягане... високо. Да видим пулса – доста учестен. Така. Сега да чукнем колянцето с това чукче... ох, ма много скача крачето! Айде сега, качи се на велоергометъра и давай, с всичка сила, все едно си на Тур дьо Франс...

Здравка със сетни сили завъртя педалите на велоергометъра, а на миниекранчето му заскачаха разни стойности. Докторът търпеливо наблюдаваше и от време на време й подвикваше “Давай!”, “По-бързо!”, “Темпо, темпо, темпо!” Когато след десет минути й позволи да спре с това изтезание, цялата беше потна, езикът й беше изплезен, дробовете й се деряха при всяко вдишване, а очите й щяха да изскочат от орбитите.

Доктор Иванов я наблюдаваше критично.

– Такаммм... Здравке, трябва да си поговорим сериозно.

Тя изтръпна. Умът й заработи трескаво и зарисува драматични картини на болнични кревати, системи, мъчителна смърт и две прелестни, нещастни сирачета, които плачат над гроба на майка си. Свлече се пребледняла на стола пред лекаря и изхлипа:

– Докторе... бъдете откровен с мен...

– Разбира се, Здравке – започна той. – Цялата истина. Без да ми се сърдиш!

Здравка кимна уплашено.

– Здравке, хич не си добре! Въобще не си в кондиция. Явно водиш изключително нездравословен живот. Показателите ти са ужасни! Не си в състояние да поемаш най-елементарни натоварвания. Чудя ти се дотук как си я карала!

Пациентката кимна послушно. Чакаше финалния удар от страна на лекаря.

– Обаче, Здравке, има начин нещата да се подобрят. Няма нищо фатално.

Плаха надежда запали искрица в очите й. Тя невярващо се усмихна и се приведе напред.

– Кажете, докторе... Ще направя всичко, каквото ми кажете!

– Да. Ами, Здравке... излизаш сега оттук, влизаш в първия спортен магазин и си купуваш анцуг и маратонки. И започваш спорт! Ама здрав спорт! Искам всеки ден да пробягваш пет километра сутрин. Вечер да правиш гимнастика. На работа да ходиш пеша или с колело. Искам да се запишеш на фитнес и след работа да правиш поне по четирсет-петдесет минути кардио тренировка, знаеш – пътечка, велоергометър, кростренажор, такива работи. Това всеки ден! Три пъти седмично искам да ходиш и на аеробика. Ма високоинтензивна – даже каратистите се разгряват с нея! Разбра ли ме?

Здравка се опули насреща му. Доктор Иванов явно разтълкува този поглед погрешно и продължи:

– Събота и неделя те искам в гората, на планина, поне единия ден да правиш петнайсетина-двайсет километра преход! Без да си спортувала поне три-четири часа дневно да не си лягаш! За нула време ще влезеш в кондиция. Ясно?

Здравка разшири невярващо очи. Отвори уста, ала не каза нищо. Затвори я. Лекарят я погледна.

– Някакви въпроси?

Здравка, която определено не разбираше, отново отвори уста. Ала не зададе въпрос. Изкрещя истерично.

Доктор Иванов се сепна. Сви се в стола си. В този момент Здравка скачаше от мястото си и се нахвърляше върху него. Тя крещеше като обезумяла нещо неразбираемо и го стисна за гърлото. Сетне сключи пръсти, започна да ги стяга около шията му и да опитва да го разтресе целия. Безумният й поглед го гледаше с омраза и отвращение.

Не след дълго в кабинета нахлу портиерът на поликлиниката. Той беше чул виковете на Иванов и мученето на Здравка. Успяха да я откопчат от жертвата й, а притичалата невроложка изненадващо заби игла с диазепам в бедрото й. Здравка припадна на секундата.

Събуди се в стая номер девет в психиатрията. Тук беше тихо, тя усещаше тялото си обвито в нещо меко и приятно. Казаха й да лежи, да спи, колкото може повече. Дадоха й даже таблетки за сън. Не беше нужно дори да говори. От нея не изискваха това; въобще никой нищо не искаше от нея. Нито да разхожда това пикливо куче в пет и половина сутринта, нито да приготвя завъртяни манджи два пъти дневно, нито да разнася децата наляво-надясно, нито да мъкне тежки торби, нито да забавлява мъж си, умряла за сън. Най-вече никой не изискваше от нея след всичкия тоя тормоз над физика и психика да ходи и да спортува по два-три часа дневно. Само й препоръчаха да спи – нещо, за което самата тя копнееше. Господи, да е жива и здрава Славка, че я изпрати при личния!

– Та така. Ето по този начин наша Здравка се озова при нас, в психиатрията – завърши Кирилова.

Доктор Павлов се засмя. Сега вече всичко му беше ясно.

На другия ден сутринта надникна през вратата на стая номер девет. Състоянието на пациентката беше без промяна. “Да се остави на стационар” – отметна той в досието й. След това подмина нататък.

------------
Из “Нашата любов с Брад Пит”, хумористични разкази.
------------