Държава и държавност – образът на цар Борил

Държава и държавност – образът на цар Борил
(фрагмент от монографията „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“)

Казват, че историята не е учителка, а наставница на живота: тя на нищо не учи, а само наказва за незнанието на уроците. Мисля, че такъв е случаят с четвъртия от фамилията Асеновци, който сяда на българския престол след освобождението на България от Византийско владичество – ЦАР БОРИЛ (1208 – 1218). За качествата му на държавник и военен стратег в нашата историография през последните десетилетия се води дискусия, в която оценките за него варират с всичките си нюанси от „Осанна!“ до „Разпни го!“. Вярно е, че ако не бъдат изказани противоположни мнения, няма сред какво да се избере най-доброто и най-автентичното. Според проф. д-р Пламен Павлов („Слаб владетел ли е Борил“, Литературен свят, 2012 г., бр. 46), обявяването на българския цар Борил за слаб държавник, слаб пълководец и войн само поради многото военни поражения и териториални загуби, е „исторически наивизъм“. В изследването си „Фамилията Асеневци Генеалогия и просопография“ (БАН, 1985 г.), проф. д-р Иван Божинов не е склонен да приеме Борил за узурпатор в популярното значение на тази дума: „Актът на узурпатора съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък в престолонаследието от баща към син.“ Или, казано с други думи – липсата на документ в правораздаването за начина на онаследяване на царската власт по време на Второто българско царство, му дава основания да възприеме акта на възкачването на Борил на престола като нещо естествено. Особена позиция спрямо царуването на Борил декларира и Ани Данчева – Василева в „Из историята на българската народност и българската държава 681 – 1948“, Сф., 2011 г., раздел „Асеновци“: „Въпреки традиционно наложилото се мнение за узурпация от негова страна на българския престол, изследователите напоследък изказват все по-убедително защитени мнения, че е възможно това заемане да не е незаконно, дори може да се допусне, че в началото Борил е бил регент на малолетните синове на Иван I Асен – Иван Асен и Александър.“

Искам да обърна внимание на две словосъчетания в цитирания по-горе фрагмент – „е възможно“, „може да се допусне“, които придават на самите твърдения на съвременните историци характер на хипотеза. Трябва обаче да помним и още нещо – първо, че всички тези нови гледни точки са представени „напоследък“, т.е. в последните няколко години, а не във времето, когато Мутафова пише романите си. Тогава е съществувало „традиционното“ мнение, с което тя се е съобразила. Освен това самата Фани Мутафова не е историк-изследовател, а белетрист и създаденият от нея фикционален свят се опира на информацията, заявена в документи, в научни изследвания, в хроники на съвременници на събитията, а там, където такава липсва, авторката „попълва“ пропуските с художествена фикция на базата на личната си историческа логика за развитието на събитията. Факт е обаче, че независимо от това дали ще отрекат или приемат определени нейни визии, всички професионални историци коментират становищата ѝ, представени в романовата поредица, дори някои градят собствените си хипотези върху тях.

В тетралогията на Мутафова образът на Борил е монолитно изграден и всички негови пасиви или активи като държавник са предварително аргументирани в сюжетите на първите два романа. Като водеща черта в характера му, която предопределя целия му живот (и като личност, и като държавник), е представено неговото властолюбие. Той не просто стои в центъра на заговора срещу Калоян, но е и движещата сила, поръчителят на убийството му. Това внушение пронизва цялата фабула на „Солунският чудотворец“ и на „Дъщерята на Калояна“ по такъв начин, че да не остане нито частица от съмнение в съзнанието на читателя. По подобие на Тукидид (древногръцки историк и военачалник, автор на „История на пелопонеската война“), и Фани Мутафова използва достигналите до нас документи и информационни масиви в Хрониките на съвременници на историческите събития като част от стилистичната тъкан на собственото си произведение, като над тях надгражда художествената фикция по такъв начин,че тя да се превърне в нейна органична част. Дори нещо повече – почти всички автори на тези Хроники са част от образната система на тетралогията. В началната глава на „Солунският чудотворец“, въвеждаща и за цялата сага за Асеновци, са събрани образите на четиримата бъдещи български владетели – Петър, Асен, Калоян и Борил. Борил и Калоян са още непълнолетни, но Мутафова представя и двамата с изградена ценностна система, която по-нататък в наратива доказва чрез конкретни техни действия и прояви. След като чува предсказанието на врачката за съдбата на тримата братя, които ще станат царе, но и ще умрат от нож в ръката на близък, Борил подигравателно се покланя пред Иваница, след това извива тялото си „като змия“ и го ухапва за ръката, която го стисва за рамото. Показателна е и заканата в изречените думи от него: „Когато Борил стане цар, ще умее да помни... Не бой се, Скилионе...“ Определението „Скилион“, т.е. „Кучеок“, е използвано по-нататък на няколко места във фабулата, и то точно в реплики на Борил. Още тук, на шестата страница от първата глава на първия роман, Мутафова „предупреждава“ читателя за властолюбивия характер на племенника на тримата Асеновци и бъдещия жесток сблъсък между Борил и Калоян, завършил трагично не само за самия Калоян, но и за България, защото с този момент се свързва началото на нейния упадък по времето на Борил. Битката между тях е изведена и в личностно-интимен план: и двамата са влюбени в княгиня Мария, дъщеря на великия логотет княз Белота, но тя става съпруга на Калоян и майка на дъщеря му Мария. В един по-далечен план и двамата се влюбват в куманката Целгуба, но тя е съпруга на цар Калоян след смъртта на първата му жена и коронясването му за цар, което кара Борил да направи всичко възможно, за да отстрани Калоян от пътя си към престола и към любовта на Целгуба. Така Мутафова още от първите страници на романовата поредица започва да напластява аргументи за участието на Борил в заговора и убийството на Калоян.

Истинският лик на държавника Борил е разкрит във втория роман от поредицата – „Дъщерята на Калояна“. Въпреки конкретността на паратекста, поставящ акцент върху образа на Мария, по-голямата част от фабулата е обвързана с личността на Борил и обхваща времето от възкачването му на престола (1208 г.) до падането му от власт и ослепяването му (1218 г.). В първите години на своето царуване той е облагодетелстван от старата слава на българската армия по времето на Калоян, която още с появяването си на бойното поле внася смут и ужас както у ромеи, така и у латини. Властолюбието и страхът да не загуби току-що „спечелената“ корона, са внушени от Мутафова чрез картините на жестоката разправа на Борил с привържениците на Калоян, което води до загубата на много от изпитаните в бран войводи. Липсата на държавнически усет и такт, алчността, високомерието и безапелационното налагане на собствената си воля над другите боляри в съвета, както и лишаването на народа от великата кауза на предшествениците му Асен, Петър и Калоян за възстановяването на Симеонова България, предизвиква „глухия ропот, прикритата неприязън и омразата“, с които хората го срещат по улиците на престолния град. Заради страха, че може да загуби короната си, той прогонва от българските земи брат си Стрез и братовчед си Слав, като ги обявява за свои врагове, с които е готов да води война на живот и смърт. Непрекъснато се бои, че може да бъде убит от привърженици на мъртвия Калоян и дори в собствената си стая настръхва при всеки шум зад вратата ѝ. Тези акцентувани черти в характера и в поведението на новия български цар предопределят и резултатите от реалните битки, които води с латини, сърби и унгарци. Наивитетът, високомерното му лекомислено самочувствие на владетел, военен стратег и пълководец, без все още да е постигнал някакви значими собствени реални победи над врага, зазвучават в подхвърлената реплика преди тръгването му към Филипопол: „Пригответе Бодуеновата кула, защото в нея ще доведа скъпоценна плячка, прекрасния латински император Ерик Филандър...“ Чрезвичайното му честолюбие, съчетано с липсата на личен опит при изготвянето на тактически план за бойни действия, поражда конфликт между Борил и войводите му, които не одобряват неговите решения. Мутафова подчертава грубата му властна натура чрез повторението на глагола „искам“ в речта му преди сблъсъка с войските на латинския император: „аз искам да изляза“, „искам да срещна“, „искам пред мене лично“, „искам да ги обградя и унищожа с цялата им войска тук, в полето пред Филиповград, за да се запомни, тъй както се помни битката при Адриановград.“ Постоянното съизмерване с Калоян, за когото все още скърбят войводите, ги отблъсква от Борил, кара ги да го възприемат като самозванец и да чувстват още по-осезаемо липсата на великия бранник. Последиците от неподходящия начин на управление на държавата и на войската Мутафова представя чрез сблъсъка между латини и българи, завършил катастрофално. За първи път станал пряк участник и свидетел на „дивите бранни викове, съскащите стрели и екот от звънливи удари“, пребледнял и разтреперан, загубил всичката си предишна наперена дързост, под прикритието на куманските щитове, Борил се оттегля към планината, без да се интересува от съдбата на войската си. Затова „като ранен звяр в своето леговище“ се крие после зад стените на Царевец. Мутафова не си поставя за цел да демонизира образа на Борил. Личната му вътрешна драма след преживения ужас и срам от поражението е кодирана в художествените детайли на портретното му описание:

„За няколко дни Борил бе станал неузнаваем, сякаш бе остарял изведнъж с десет години. Големите му светли очи потъмняха, загубиха стария си блясък, по слепите му очи нацъфтяха снежни кичури. Страните му хлътнаха, мършави и безцветни. Челото му се изкопа от едри бръчки, погледът му получи още по-зъл и недоверчив отсенък.“

Липсата на вътрешна сила на духа у Борил е подчертана и чрез една художествена аналогия между него и Калоян. И двамата знаят зловещите предсказания на гадатели, Калоян дори носи болката от сбъдването им в съдбата на по-големите му братя и е убеден, че такава участ очаква и него. Това обаче не му пречи с ясна мисъл и дръзновен дух да гради планове за бъдещето на целия български народ. В подобна ситуация Мутафова поставя и Борил – той също е информиран от врачовника Спиридон, че „тази година ще бъде убит един владетел“. В предсказанието не е назовано името на този владетел, но гузната съвест на Борил го кара да тръпне пред мисълта, че именно той ще бъде посоченият от Съдбата, и чак когато получава известието за убийството на алеманския император Филип, се взема в ръце, започва да диша спокойно и да крои нови планове. Добър художествен похват от страна на авторката е аргументирането на решението за промяна у героя ѝ чрез преживеният стрес, който го кара да потърси „други начини, за да успокои царството си и да подчини враговете си.“ За първи път в разпратените писма за освобождаването на „затворените и заточени властели“, които са опасни единствено заради привързаността си към Калоян, Борил говори не като узурпатор на престола, а като държавник, който е загрижен за „доброто и преуспяването на страната“.

Мутафова обаче не може да „избяга“ от историческата истина – опитите на Борил да стабилизира държавата остават без успех, защото той не съумява да посочи нова цел, която да обедини народа. Жестокото ограбване на обикновения българин (от една страна – от държавата, от друга страна – от църквата, и от трета страна – от властелите на отделните феодални области), довеждат народа до просешката тояга и той намира отдушник на напрежението си в идеологията на богомилството. В повествованието си авторката отделя широко място за запознаване на читателя както с вътрешната организация и йерархия на богомилството, така и с идеите, които то проповядва и с които печели свои последователи. Интересна е нейната гледна точка за обединяването на народ, богомили и привърженици на Йоан Асен срещу властта на Борил, както и представянето на голяма част от висшето болярство като поддръжници на идейната им платформа. Богомилството не е ново явление в българските земи – корените му са забити още във времето на Първото българско царство, то продължава да съществува и по времето на Византийското владичество, и по времето на първите трима царе от Второто българско царство – Петър, Асен и Калоян. При Борил обаче то „поглъща“ почти целия народ, като причините са най-вече социални: „Когато бе жив Иваница, народът пак даваше данъци и изнемогваше с несносни тегоби. Ала търпеше, стискаше зъби, даваше всичко, каквото може, понеже знаеше, че този, който го води, знае какво иска! Понеже жертвите и усилията му се увенчаваха с успех! Не стигна ли Иваница почти границите на Симеон? А сега? Накъде ни води Борил? (...) Борил може и с нечестивия триж проклет Сатана да се съюзи, стига той да му закрепи престола!“ Следователно, като основна причина за разрастването на богомилството по времето на Борил, Мутафова вижда лошата му държавна политика, егоизма и алчността му, в липсата на качества на истински държавник, който да обедини народа около една значима кауза, в името на която могат да се търпят и лишения. Затова идеите на богомилството се разпространяват „с бързината на мълния , предават се с неумолимостта на жестока, прихватлива болест.“ Проникналото всред всички слоеве на българската общност богомилство вече застрашава сигурността на царската власт, поради което на 11 февруари 1211 година Борил свиква в Търново голям Събор срещу богомилите, на който присъстват всички архиереи, свещеници, монаси, боляри и много обикновени граждани. Съборът се председателства от самия Борил, но въпросите и споровете се водят от митрополитите на отделни области, което също е знак, че самият Борил не притежава необходимата теологична компетентност и дар слово, с които убедително да отхвърля тезите на богомилите.

Интересна е позицията на проф. д-р Пламен Павлов, според когото „Търсенето в това голямо политическо събитие на „класово“, „феодално“ и реакционно съдържание, е спекулация на марксистката историография. (...) Като верен син на църквата, цар Борил следва установения модел за борба с ересите, като се стреми към утвърждаване на своя авторитет.“ Излиза, че осъдената от Народния съд през 1945 година Фани Мутафова е проводник не на идеите на „националшовинизма“, каквото е обвинението срещу нея, а на „марксистката историография“. На Фани Мутафова не само ѝ прави чест фактът, че е аргументирала убедително „класовите“ причини за появата и разпространението на богомилството, но и това, че спорът по време на Събора обвързва причините за разпространението на тази ерес директно с най-големия „феодал“ в България в този момент – самият цар Борил: „Ти, Бориле, който се мислиш за безгрешен християнин, и си седнал тук да ни съдиш, не беше ли оня, който отне престола на Асеновия син поради безумното си превъзнасяне? Така ли изпълняваш поръките на Евангелието: „Блажени смирените“? (...) Богомилството не го разпространяваме ние! То вирее от произволите, от беззаконията на твоите люде! Не съм аз, който го проповядвам, а алчността и безбожието на твоите епископи, които развъждат стада, търгуват със светите мощи, трупат богатства, притесняват бедняците... Не съм аз, който разнасям богомилството, а твоите прониати, които живеят на гърба на оголелия народ, които превръщат свободните люде в роби, разнасят го тежките ангарии, подкупите, измамите...“ Повторението на притежателното местоимение „твоите“ („твоите люде“, „твоите епископи“, „твоите прониати“), сочи като главен виновник за разпространението на богомилството именно Борил и неговата държавна политика. Не е случайно, че Мутафова изразява собствените си убеждения чрез личността не на кого да е, а на великия търновски болярин Добромир. Явно е, че експлоатацията от държавата и духовенството е придобила крайно уродливи размери и че липсва здравата ръка на държавника Борил, който да пресече корените на тази експлоатация. Затова словото на Мутафова плющи като камшик, сваля маски, руши кумири и показва истинската същност както на Борил, така и на явлението „богомилство“, което е социалнополитическо по идеи и теологично по форми на проявление. Припомням, че в цялата монография използвам най-новото издание на тетралогията с автентичните текстове на Мутафова, издадени от ИК „Унискорп“ под редакцията на Петър Величков, а не редактираните варианти след девети септември, 1944 година.

Въпреки че Съборът завършва с анатемосване на еретиците и създаването на т.н. Борилов синодик, той не успява да укрепи властта на царя. Истинският му лик на узурпатор, който с всички средства се стреми да се задържи на престола не заради благото на народа, а заради себе си, е представен от Мутафова чрез садистичните изстъпления над богомилите след Събора. Денонощно в Търново се чуват ударите на брадвите, които издигат бесилките, въздухът се напоява от мириса на изгоряло човешко месо, улиците на престолния град се изпълват със звъна на веригите, с които откарват арестуваните богомили към затворите в крепостта на Царевец и околностите, стотици боляри и воеводи, съмишленици на богомилите и привърженици на Йоан Асен и Калоян, са изпратени на заточение. Така може да постъпи само един антидържавник и мародер, и то в момент, когато се готви за нова бран. Вместо да попълва редиците на своята войска, чрез действията си той попълва редиците на богомилите: „На мястото на десет изгорени богомили, се явяваха сто, влашките и куманските наемници едва успяваха да сринат до основи калето на някой разбунтуван болярин, непокорството избухваше в други три. Затворите бяха пълни със затворници, богомили, непокорни властели, парици, монаси, отроци.“

Не съумял да се справи с вътрешните проблеми на държавата си, Борил наивно разчита на една значима военна победа, която да стабилизира престола му. Липсата на способност за самокритична оценка на личните възможности като военен стратег, съчетана с високо самолюбие, което му пречи да се вслушва в становищата както на Съвета на болярите в Търново, така и в Съвета на войводите по време на война, според Мутафова предопределя следващите му неуспехи. През пролетта на 1211 г. потегля отново към Константинопол, но непосредствено преди решителния сблъсък с войските на латинския император получава вест, че в Бдин е избухнало въстание, и се връща обратно, за да реши проблема. И при обсадата на Бдин Борил отново се проваля като военен стратег и пълководец. Двадесет дни войската му обгражда мощната крепост, но населението, подкрепяно от кумански войводи, не се предава. Войскарите не зачитат авторитета на своя цар и започват да роптаят, изморени от неуспешната обсада, което го кара да поиска помощ от унгарския крал Андрея. Бунтът е потушен, но на много висока цена – според договора с унгарците Борил им отстъпва завинаги Браничевска и Белградска област. Малко по-късно същата година, в битката край Солун, е сразен от обединените сили на латините и деспот Слав. За втори път Борил успява да се спаси чрез бягство от бойното поле, като изоставя 24 отряда пехота и 2 отряда конна българска войска, да бъде посечена от латините.

Когато историците коментират управлението на държавника Борил, обикновено изтъкват като положителна негова страна дипломатическата му дейност:

„През следващите няколко години Борил войнът е изместен от Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо.“ (проф. д-р Иван Божилов, „Фамилията Асеневци Генеалогия и просопография“)

„През 1213 година, за да компенсира неуспехите на бойните полета, цар Борил пристъпил към установяване на добросъседски отношения с Латинската империя, скрепени с династичен брак между нейния император Анри и племенницата на Борил – дъщеря на Калоян.“ (Ани Данчева-Василева, „Из историята на българската народност и държава 681 – 1948“, раздел „Асеновци“).

„Самото предложение за династичен брак идва от страна на латините, чиито високи барони не крият своя респект от българския цар.“ (проф. д-р Пламен Павлов, „Слаб владетел ли е Борил“)

Според Мутафова обаче решението на Борил да сключи този договор съвсем не е знак за качествата му на дипломат. В повествованието си тя се стреми от една страна – да бъде максимално исторически обективна, отразявайки причините, които предизвикват това решение на българския цар, а от друга страна – да разкрие духовната драма на Борил, преди още да е пристъпил към реализирането му. В международен план България отвсякъде е заобиколена от врагове, които използват всеки удобен случай, за да „отхапят“ част от земите ѝ. Това допълнително активизира вътрешното напрежение в страната – все повече стават последователите на богомилството и привържениците на Йоан Асен. Българският цар е поставен между два огъня и трябва да избере по-малкото зло. До този момент Борил „оправдава“ узурпирането на властта чрез борбата си срещу католицизма, чийто проводник в България става Калоян:

„Всичкият яд, всичката безпомощна злоба, които го мъчеха през последните дни, се изляха в страшен, непреодолим смях. Боязънта, непрестанната вътрешна тревога, подозрението към всички, мъката от унижението, което го очакваше: да дири закрила от папата, от тоя, против когото бе повел своето непокорство към Калоян... Сега той трябваше да изличи цялото си минало, едничкото си оправдание: защитата на православието. И да поеме ръка за помощ от най-заклетите си врагове: омразните латински пришълци. Това бе поражението. Унищожението му дори в собствените му очи. Позорът. Може би смъртта щеше да бъде по-желана и по-драга, отколкото да види над Царевец да се вее униатският пряпорец на Калоян: свети Димитър и свети Петър... Но не му достигаха сили, за да пожелае смъртта... А наоколо му се виеха в кървава мора само жалки съсипни: загубени земи, позорни поражения, клади, кръв.“

Наистина е страшна драмата на държавника Борил! Начинът, по който Мутафова изобразява всички причини за „поемането“ на протегнатата ръка на Анри за сключване на мир, и то протегната не защото войските на Борил го плашат, а защото така искат папата и великите барони, всъщност е поредното поражение за държавника Борил. А колкото до думите на Робер дьо Клари в неговата Хроника, цитирани не само от проф. д-р Пламен Павлов, но и от Мутафова („Сир, трябва да сторите това! – т.е. да се ожени за Бориловата племенница, дъщеря на Калоян, б.а. – Ние ви съветваме да се помирите с него, защото българите са най-силните и най-опасните люде в империята и в целия свят.“), те сочат страха от „българите“, които латините добре познават под предводителството на Калоян. Малко преди това Мутафова вече е представила и аргументите на папския легат Пелагиус д‘Албано, с които той убеждава Анри да поиска племенницата на Борил за своя съпруга:

„Не забравяй само едно, Анри. Никога не трябва да се допусне Йоан Асен да се качи на българския престол. Никога! Ти забрави ли страшния Йоанициус? Борил е слаб. И заедно с него и България е безопасна. Ала не забравяй! Йоан е син на Асен Първи и братов син на Йоанициус! Народът, войската, еретиците – всички са с него! Това значи смъртна опасност за империята. Разбра ли?“

Така Мутафова налага истината на историческите обстоятелства като причина и за сключения договор за мир с Латинската империя, и за сватбата на Анри и Мария. Не страхът от Борил, а страхът от Йоан Асен и бъдещата силна България, каквато е била по времето на Калоян, карат папата и латинския император да сключат договор за мир и взаимопомощ. А това в никакъв случай не може да бъде определено като постижение на дипломата Борил.

През 1214 година се създава мощна коалиция между Латинската империя, България и епирския деспот Михаил Комнин, която предприема военни действия срещу сръбския владетел Стефан. Въпреки твърденията на някои историци, че именно Борил е инициаторът за създаването на тази коалиция, в романа си „Дъщерята на Калояна“ Фани Мутафова не му е отредила такава водеща роля. Всеки един от участниците има свои интереси за участието си в нея – Борил иска да си върне завзетите от сърбите области, Анри се стеми да се наложи като сюзерен над сърбите, както е било по времето на Византийската империя, а Стрез и Михаил Епирски – да си поделят останалата част от Сърбия, въпреки че се опасяват от евентуално споразумение между унгарците и сърбите. Мутафова изгражда една поредица от неочаквани ситуации, разкриващи находчивите военни хитрости на великия сръбски жупан Стефан, в резултат на които и тази война за Борил се превръща в „позорно дело“: „Вместо Борил да си възвърне заграбените от сърбите земи, ломбардите заеха Просек, а епирците Скопие. Нови земи се отделяха от българската държава.“ Загубил битката с външните врагове на България, отдавна изпаднал в немилост пред собствения си народ, Борил е лишен от всякаква надежда да опази престола си. Използвайки силата на контраста, в повествованието Мутафова все по-масирано полага щрихите за личната вина на държавника Борил, като в същото време продължава да гради ореола около Йоан Асен, в когото всички виждат спасителя на българското царство. Последните фрагменти от портрета му го принизяват до най-ниското стъпало на човешко и държавническо достойнство. Мутафова поставя своя герой в идентична ситуация с тази на Иванко след убийството на цар Асен. И Борил е обграден в Търново от армията на Йоан Асен, както някога Иванко от войската на Петър. Като истински войн, кален в множество битки, Иванко създава успешен план за бягство, за да напусне столицата и да се спаси в Константинопол. За разлика от него, Борил не успява да го стори. Мутафова го лишава дори и от личното му човешко достойнство – при вида на конниците, „внезапно отмалялото му тяло тежко се отпуска в непобедима отмала“, а когато вижда Радул, „капки студена пот оросяват лицето му“. Не след дълго страшният вик на ослепения Борил огласява нощта.

В цялостното изграждане на образа на Борил Мутафова имплицитно вписва народната мъдрост: „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“ Според нея Борил заслужава стократно възмездието на Съдбата, защото е отсякъл най-добрия клон от дървото на собствения си род. Въпреки осезаемо налагащото се чувство на патриотична гордост в художествената интерпретация на Второто българско царство, стремящата се към истинност и историческа достоверност Мутафова се чувства длъжна да отрази и такава „тъмна“ негова страна, каквато е времето на цар Борил. Във взаимоотношенията Борил – Калоян тя сякаш вписва библейската притча за Кайн и Авел, но я осмисля чрез отношението на двамата български царе към властта и държавата. Калоян ги използва като инструменти в името на общонародната кауза за възкресяването на Симеонова България, една обществено значима цел, докато Борил се отказва от тази кауза веднага след възкачването си на престола и използва властта за лично облагодетелстване. Затова и историческата памет въздава всекиму според делата.

------------------
Лалка Павлова, „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“, монография, издателство „Български писател“, София, 2019 г.
------------------
Откъсът е публикуван в сп. „Пламък“, кн. 4, 2018 г. и в Сп. „Везни“, бр. 3, 2019 г.
------------------