Давай, Кольо!

Странно нещо е животът. Поднася ни какви ли не изненади и превратности. Подлага ни на изпитания и безцеремонно си променя посоката, без да пита дали сме съгласни! Някои казват, че това било небесно наказание за неизповяданите грехове и нечисти помисли. Но научни доказателства няма.

Господин и госпожа Анести и Чубра Агалеви трийсет години живееха в двустайния си панелен апартамент, обичаха си го и си съжителстваха в него в мир и разбирателство. Понякога си вдигаха скандали, но в рамките на националните традиции. Животът им изтичаше бавно и спокойно между панелните стени. Вярно, през панелите се чуваше какво става в етажите под тях и над тях, но с времето свикнаха и дори се дразнеха, ако не чуваха нищо.

И изведнъж съдбата им поднесе изпитание, което ги накара да намразят всичко, което се казва панел, или напомня за него.

В апартамента над тях се нанесоха двама младички. Тихи хора на вид. Той – свитичък, а булчето му скромно и свенливо – очи от земята не вдига. Иначе – хубаво булче. Дал му Господ каквото трябва, дала му природата каквото е нужно! Изобщо – скромни и тихи хора. Те дори по Нова година не гръмнаха нито една бомбичка на балкона. Само гледаха, прегърнати, илюминациите и тихо припяваха на Богдана Карадочева „Нова годино, добре ни дошла!“. Съседи за чудо и приказ! Ама, както е казал един, те хубавите работи бързо свършват!

На третата седмица на тези над тях нещо им стана! Подхванаха един необуздан нощен секс, не ти е работа! А панелите предават отчетливо и ясно всеки звук! Всичко!

Откровено казано, на господин Анести и госпожа Чубра три-четири нощи им беше интересно. После госпожата се премести да спи в кухнята, а след още някоя и друга будна нощ заяви, че отива в Симитли при сестра си, докато на тези горе им мине сърбелът.

Господин Анести отначало затваряше очи, включваше на фантазия и все едно, че всичко става пред очите му. Още повече, че те караха по един и същи сценарий. Отначало тихо се чуваше македонска песен, най-често „Лудо-младо сън засънило“. И сигурно пиеха ракия, защото тя македонска песен без ракия не върви! После поскърцваше диванът. След това през панела се дочуваше еротичен смях и топуркане на боси крака. А след краката започваше да скърца леглото. То скърцаше в различни ритми. Започваше като тежко чорбаджийско хоро, преминаваше през буенек и стигаше до Дайчовото. Накрая изригваше буйна шопска сюита! И което бе най-гадно, след шопската сюита наставаше измамен покой. Господин Анести започваше да се унася и се гушваше в прегръдките на съня, както беше чел в едно стихотворение. Обаче още преди да започне да си похърква, онези отгоре започваха пак! Само че този път с викане и ръмжене. Тя вика, той ръмжи в промеждутъците. Тя вика, той ръмжи! И така – до към пет сутринта. Тогава изгърмяваха водопроводните тръби, пришляпваха боси крака и пропищяваше душът в банята им. И чак след душа се успокояваха тези сексуални нестинари! Но за господин Анести вече сън нямаше. В шест той ходеше за прясно мляко от нелегалния кравар зад блока.

Както е при всяко повторно излъчване на някой сериал, интересът на господин Анести спадна, научи графика им наизуст и любопитството му изчезна. Искаше само един продължителен дълбок нощен сън. Дотам му се спеше, че започна да не му се пие и въобще не се досещаше за младата съседка от отсрещния блок, дето си правеше фитнес на балкона.

Започна да се завива през глава – никакъв ефект. Тъпчеше си памук в ушите – не помогна. Тресенето се предаваше по бетона и той долавяше всичките вибрации, също както оглушелият Бетховен усещал музиката. Ама на Бетховен му е било лесно, усещал музика. А господин Анести слушал пъшканици! Опита с хапче за сън. Никакъв сън не го приласка, само го хванало стомашно разстройство. На края на втората седмица вече не изтрайваше! Не стига, че не можеше да спи, ами без госпожа Чубра и гладен лягаше. Идеше му да скочи от балкона и всичко да свърши! Но не искаше да си отиде неотмъстен! Затова тази сутрин, когато те млъкнаха, той изчака и към шест часа наду телевизора и радиото едновременно и до дупка! По телевизора – екшън с много гърмене, по радиото – две силиконки едновременно чалга пеят. А той им заприглася! Получи се адска шумотевица.

И онези от горния етаж не издържаха!

Позвъни се на вратата. Господин Анести отвори. Той беше, съпругът. Само по боксерки, очите му зачервени и едвам гледат. И аха-аха да налитне на бой.

– Ти луд ли си бе, дядка? Каква е тази аларма бе? Защо си набримчил волумето докрай, глух ли си? Спирай шумотевицата! Аз искам да спя, разбираш ли?! Да спя!

– Искаш да спиш, а? – подхвана го с гняв и ирония господин Анести. – Да спинкаш искаш? А питаш ли мене, дали аз не искам да спя? Питаш ли ме как се спи при вашите сексуални фиести, дето по цели нощи не спират? „Давай, Кольо! Давай, не спирай, Кольо! Още, Кольо! Пак, Коленце, пак!“... Какъв Кольо си ти бе, какво сексуално чудовище си се извъдил?...

На оня, със зачервените очи, ченето му увисна и той стоя така доста време. После преглътна, повдигна си изхлузените боксерки и много тихо рече:

– Никакъв Кольо не съм аз, господине! Аз съм Генчо! Ние с Кольо сме в различни смени, неговата мама! Аз сега се връщам от нощна, верицата ѝ неверна!

И хукна нагоре по стълбите. Изтрещя врата и женски глас пропищя: „Недей, моля те, Генчо! Боли, Генчо! Не е каквото си мислиш, пиленце!“.

После настана тишина...

След три дни госпожа Чубра се завърна. Сготви му.

Но сънят на господин Анести не беше съвсем спокоен. Тази абсолютна тишина го тревожеше. Понякога дълго не заспиваше. Чакаше. Напразно. В целия вход вече никой не пъшкаше...