Димитър Горсов и неговото „откровение“ в стихосбирката му „Мелодия в залеза“

Димитър Горсов и неговото „откровение“ в стихосбирката му „Мелодия в залеза“
(Издателство „Карина“, София, 2019 г.)

Съвременните учени определят възрастта на Земята на около 4,5 милиарда години, когато междузвездният космически прах започва да се контрахира (стяга, слива се, свива се) в една от мъглявините на Космоса, постепенно оформяйки протоплазмен диск, който заедно с други планети кръжи около Слънцето. С течение на времето химическите реакции в първоначално разтопеното състояние на космическия прах създават вътрешно ядро от тежки елементи и външна мантия от по-леки елементи. Земята започва да изстива, сблъсъкът на твърдата ѝ повърхност с метеорити и комети я снабдява с вода, отляла се в първичните океани, а вулканичната дейност и водната пара създават първичната атмосфера. Най-старите вкаменелости, открити от учените до сега показват, че животът на Земята вероятно е привнесен отвън чрез органичните съединения в кометите, които „транспортират“ живота във Вселената. Подобна идея за „семената“ на живота присъства дори в писанията на Анаксадор, живял през пети век преди новата ера. Самото „раждане“ на човека е продължителен и сложен процес на „дълго съвместно съществуване и съперничество между Nomo neandertalis и Nomo sapiens почти 100 хиляди години за създаване на предпоставките и факторите на цивилизацията“ (проф. д-р на философските науки Петко Ганчев, „Към нова научна картина на света и нова форма на философията“). Историята на човешката цивилизация е тясно свързана с принципите на Свободата, Дълга и Разума, които трябва да осигурят съхраняването на живота, овладяването на геопространството и организацията на социалните взаимоотношения на планетата.

Една английска пословица обаче твърди, че „всичко хубаво си има край“, а писателят Елин Пелин ни убеждава, че „човекът е бяло и черно зърно“, т. е. в себе си носи зародишите и на доброто, и на злото („Чорба от греховете на отец Никодим“, сборник „Под манастирската лоза“). Познавайки добре дуалистично устроената психология на човека, теолозите създават философската област есхатология, представяща края на света и човечеството, обвързан с борбата между небесното и земното, между доброто и злото, между духовното и материалното, базирайки се на последната книга от Новия завет – Откровението на Йоан. Централна тема в Откровението е борбата на Бог и Христос срещу Сатаната, като фокусът е поставен върху предстоящите катаклизми в края на сегашния свят и установяването на новия свят на праведните. Виденията му предупреждават човека за последните дни на света, в които ще се реши съдбата на Църквата – мястото за богочовешко общение с триединния християнски бог в името на Спасението. Над грешниците, предали божието учение и не пожелали да се покаят, ще затрещят тръбите на седемте Ангела. След звука на всяка тръба земята и хората ще бъдат сполетявани от различни бедствия – гръмотевици, светкавици, земетръси, наводнения, градушки и огън, смесени с кръв, планините ще се сриват в морето, чиято вода ще се превърне в кръв, звездите и месечината ще потъмнеят, а в земята ще се отвори огромна огнена бездна, от която ще излиза дим като от голяма пещ, и скакалци, прилични на земните скорпиони, които ще нападат хората без божия печат на челото си. Всекиму ще бъде въздадено според делата му. Последователите на Звяра, които се подчиняват на неговия антихристиянски закон, ще бъдат унищожени.

В съвременния свят обаче свършекът на света се обвързва с изострените отношения между световните сили и създаването на непознати до сега мощни унищожителни оръжия и военни комплекси; с борбата за световно господство между САЩ и Русия и вероятността от атомна война в стремежа за завладяване на изчерпващите се енергийни запаси на планетата; с прекомерното нарастване на населението на Земята, което в скоро време ще бъде обречено на гладна смърт; с екологичното замърсяване, водещо до намаляване на кислорода във въздуха и драстични климатични промени – глобалното затопляне и парниковия ефект. Според съвременните учени 5, 6-градусовото повишаване на затоплянето на Земята в световен мащаб е достатъчно, за да бъде унищожен животът на планетата.

Всичко казано по-горе ме кара да възприема новата книга на Димитър Горсов „Мелодия в залеза“ като своеобразен съвременен аналог на Откровението на Йоан. Стихотворенията в нея представят планетата Земя като територия на хтоничните сили на злото и мрака, създавайки предчувствия, които потвърждават тезата на Платон, че „само мъртвите ще видят края на войната“ между Злото и Доброто. Дори паратекстът на книгата имплицитно вписва подобно тълкуване. В световното културно пространство музиката се възприема като символ на хармонията на Вселената, тя е средството, чрез което се прави опит човекът да бъде приобщен към целостта на космическия живот. Във всички етноси по света най-значимите лични и обществени събития се обвързват с музиката, която служи като посредник, разширяващ границите на божественото. В паратекста на книгата на Димитър Горсов обаче понятието „музика“ е обвързано с внушенията на образа на залеза, което превръща словосъчетанието във впечатляващ космически оксиморон, напомнящ по-скоро звука на тръбите на седемте Ангела от Откровението на Йоан. Защото образът на залеза символизира „гасненето“, „умирането“ на Слънцето. Той отразява края на един цикъл и е пространствено-времеви знак на спрелия миг между деня и нощта, между Светлината и Мрака, когато пространството и времето се подготвят за преминаване в другия свят и в другата нощ. Залезът се възприема и като символ на тъжната красота на един упадък, на едно минало, на меланхоличната носталгия по нещо, което безвъзвратно сме загубили.

Книгата съдържа 78 стихотворения, които не са разпределени в цикли, но подреждането им съответства на логиката на заложената в цялата стихосбирка идея за края на света, за гнева на Небесата и все по-осезаемо приближаващата се „вечер“ на битието по пътя му към вечността, в която „равнина и връх се сливат“. В отделните стихотворения лирическият Аз  се препокрива с лирическото Ние и обратно, за да се подчертае, че индивидуалната съдба е съдба и на цялото човечество и неговия свят. Началното стихотворение („Като след обстрелвани простори…“) психологически подготвя читателя за възприемане на приближаващия се Апокалипсис чрез повторението на стиха „тъй на косъм от живота се затваря естеството“. Текстът включва всички сетива на реципиента във възприемането на картината на разрухата – той „чува“ гърмежите по „обстрелваните простори“, хрущенето на месеца, разплискващата се лава под „звънтящите шини“ на трошливите ледове и сиротните стонове на кучето след мъртвия му стопанин. Той „вижда“ разрастващия се разлив на реката, гибелните пустини, в които съзидателното Слово на Бога е останало само спомен. „Вижда“ съхнещите потири под мъждукащата свещ в пещерите на спящите легенди, над които „блуждае гробно ехо“. Дори долавя уханието на розата, която лази „над стихнали руини“. Многократно повторените като анафора наречия „там“ и „тъй“ сочат Земята, пред която се затварят вратите на естеството и потъващият кораб на живота се сродява с дъното, със смъртта:

И тече реката – друга!... Както всичко!... Но това е
         сол от плач в окото бяло, дето гледа… И не вижда…

Финалът на първото стихотворение откроява визиите за вселенска катастрофа, превръщайки пространството ѝ в обиталище на тоталната гибел. Причините за случилото се са представени във второто стихотворение – „Нямаше ни, а горяха вече зверски небесата…“. В него съдържанието на петте петстишни строфи е поставено под знака на рефренно повтарящия се финален стих на всяка от тях: „времето свещените неща прегази“. Използваните времена на глаголните форми очертават две пространства – на миналото – в първите три строфи, и на сегашността – в последните две, като в пространството на миналото са вписани причините за случилото се, а в настоящето – последиците от него. При очертаването на контурите на причинно-следствените връзки са преплетени различни измерения на битието – национално, общочовешко и вселенско. Първият стих акцентува резултата – „нямаше ни“, и глобалната причина за него – гневът на небесата. Северният вятър е скъсал камшиците на спящите ембриони, което означава, че с унищожаването им е прекъсната връзката на живота с бъдещето. Мълниите на небесата в зверската си ярост са унищожили всички зародиши „от луна до ирис“, а онова, което доскоро е смятано за свещено, е прегазено от „кървящите стъпки“ на времето. Разбира се това не се е случило внезапно, изведнъж – в продължение на векове и хилядолетия помощниците на Сатаната – „грабливи птици“, „смях на самодиви“, „огън от коприва“ – постепенно са унищожавали съпротивителните сили на човека и са го впримчвали дотогава, „докато времето свещените неща прегази…“. Лирически „Аз“ и лирическо „Ние“, индивид и човечество са сполетени от една и съща участ – слепи като ослицата, отнесла към кръста Бога, хората слушали, но не чували заложените завети в „свещените неща“, и така сами се обричали на гибел. Забравените завети на дедите и изгубената вяра в Бога стават причина за сполетелия ги Апокалипсис в сегашността. Земята се е превърнала в „зъзнещ пъкъл“, огласян от „грачещи сирени“, скритите бездомници – в „гной под язвите на мрака“, а закъснелите молитви за Спасение не могат да постигнат целта си, защото „вече времето свещените неща прегази…“ Единствено лирическият герой-творец все още дири „в храста шипков словото“, но и неговата душа си остава самотна клада без звездата на надеждата за бъдещ успех. Интересен е начинът на въвеждане на рефренния стих в петте строфи – поредните словоформи „с кървящи стъпки времето…“, „додето времето…“, „където времето…“, „но вече времето…“и „откакто времето свещените неща прегази…“ –очертават етапите, през които преминава развитието на живота, и постепенно довеждат читателя до изводи за последиците от Апокалипсиса, създаващи внушения за тотален край на света и човечеството. Всички останали стихотворения в книгата, като в обърната пирамида, проследяват приближаването към този тотален край, запълвайки с трагичните си знаци пътищата за достигането му.

Началото на всеки срив обикновено започва от най-личното, от скрития интим на човека, от онова, което е озарявало храма на душата му и му е вдъхвало вяра в бъдещето. Казват, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. В повечето случаи обаче прекомерно високите цели пораждат колебания и несигурност в собствените сили и възможности. Така е и при лирическия герой на Димитър Горсов:

И знаех, че непостижим е духът световен, в който аз съм
кълбо от мускули и вяра сред същности с безмерен прицел.
         Там мойта цел – едно ранимо и непосилно колебание –
бе само повей в урагана неизяснен на вечността.
          („Когато в шумата зарових крак…“)

Паралелно с амбицията за постигане на по-цялостен живот се раждат „смутните пространства на мисълта“ и опита да преосмисли „страха и болката на дните си“. Но времето е безпощадно – навлизайки в „лятото“ на живота си, в трагичния вик на кръвта си лирическият герой усеща неумолимостта на безкрайния кръговрат и на тегобите в битието. Животът на човека е непредвидим. Въпреки положените неистови усилия, мечтите се превръщат в сънища, с които се храни все по-плътно натрупващият се мрак в душата, в четирилистните съзвездия на детелините потъват влюбените удавници, унизяващите човешкото достойнство поклони и компромиси обезсмислят битието, тягостните безвремия и самовзривяващите се абсурди оставят трайни белези в сърцето и е страшно, че понякога на човека му се налага да живее в близост до собствените си екзекутори. В света, в който Димитър Горсов полага своя лирически герой, няма нито една светлинка, която да го дари с покой и удовлетворение („Има някъде мълчание…“). Всичко е временно, дори и жената, с която споделя в нощите си „звездните миражи“, му дава само илюзорната надежда, че може „в обич да се прероди чрез тия / зелени мигновения, с които / животът и след смърт е смогвал / да се възцари“. Вярно е, че в такива мигове, на фона на всичките си отчаяния, дъждът и огънят на нощите го даряват с възможността да потъва в меката женска плът като в съсъд, да накара времето да „преглътне“ скуката, врага, ножа , сънния часовник, търнокопа, червея… Във финалното стихотворение на книгата обаче лирическият герой е принуден да признае, че животът му е минал през „сухи кладенци“, че не е успял да направи щастлива нито жената до себе си, която си е останала самотна и в „знойните фрески на лятото“, нито самият той да се почувства щастлив:

… Диря ръцете ти,
но вече не мога да кажа: единствена клада за мене,
единствена моя любов, аз съм туй, за което се молиш!
Не мога да кажа : ухаят долините, а аз съм в тях цвят босоног!
                   И съм твой!... Неотменно!...
                   Минава животът –
                   с безочлив товар от илюзии, с трохи от трапези
                   и с нещо
                   по-силно от нас…
                                     („Минава животът“)

Представата за човешкото щастие е многоизмерна: за едни е в любовта и семейството, за други – в служенето на народ и отечество, за трети – в осъществените амбиции в социалното пространство на своето време, за четвърти – във вярата, че Бог е милостив, че той ще възнагради понесените страдания и ще компенсира липсите в реалното битие, макар и в пространството на инобитието. Човекът е жилаво, издръжливо същество и лесно не се предава. Когато някоя от жизнените му опори се срине, той с невероятна сила се вкопчва в следващата, за да оцелее не само биологично, но и да придаде някакъв смисъл на съществуването си. Липсите в интима обикновено изтласкват човека в общественото пространство, където той търси приложение на потенциалната си жизнена енергия и интелект, за да получи някакво удовлетворение от живота. Лирическият герой на Димитър Горсов се чувства горд, че е роден и живее в „земя на прорицатели“. В изповедта му пред майката („Прахът в праха свисти…“) сред сиво-черната гама на рисунъка неочаквано избликват пъстрите багри на родната земя с „авлигите в дълбоките и сухи утрини“, с пътуващата мравка с „товар от огнено гигантско зрънце“, с „пчелите – перли в раковина“, протегнали тънките си хоботчета към аромата на цветята, за да „услаждат с нектара им“ горчилките на живота. Тази красота обаче се оказва само една „илюзия, с която сме живели“, тя е част от „митичната страна“ на детството, останала само като красив спомен, като едно атавистично връщане към времето на предците, когато все още лирическият герой не е бил роден („В свят без изход…“). Действителността в сегашна България е коренно различна –  ключалките на домовете са разбити и „днешният ден над утрешни клади пламти“, „дълго се ходи без хляб и завивка в мъглите“, защото „злите обсебват живота“:

Престъпникът мами… И властва подлецът.
Убиецът своите жертви множи…
И само на роба е трънен венецът,
и само над правдата трупат лъжи…
(„Земята по пътя си вечен не спира…“)

Над опустошената младост на лирическия герой на Димитър Горсов пищи ястреб и бие зъл часовник, зла зора зори, гаснат не погалени звездите и вие вятър из мочурите. Старите предания за „по-достойните“ отдавна са потулени в мълчания, умъртвен е техният свят, където думите са били истински, където вярата в камбаните в „омагьосани огньове дири сродни светове“, където „в росните ливади е с лице не погрозняло от измени любовта“ („Носталгия по по-достойните“)

В своята хилядолетна история, в дни на трагични изпитания, старите българи винаги са търсили опора във вярата, закрила в храма, а Господ за тях е бил олицетворение на последната надежда за спасение. В днешните хищни времена, в които властват парите, а не човешките добродетели, е развенчана дори вярата в силата на Бога. Може би защото Бог е непознаваем, а може би и заради трайните следи от езичеството в нашата народопсихология. Единственото средство за доближаване до Бога е текстът на Библията, съставена от 66 различни книги, писани на три континента и на три различни езика в продължение на 1 500 години от повече от 40 автори. Съвременният българин обаче не познава нейното съдържание. Малцината вярващи християни определят Библията като „божието любовно писмо до човечеството“, аргументирайки се със Стария и Новия завет, където Бог е провъзгласен за  „жалостив и милосърд, дълготърпелив, Който изобилства с милост и с вярност“ (Изход 34:6, Числа 14:18, Второзаконие 4:31, Неемия 9:17, Йоил 2:13 и в някои от псалмите). Насочването към темата за вярата размива границата между националното и общочовешкото и поставя проблеми с вселенски измерения. Лирическият герой на Димитър Горсов обаче добре познава текста на Библията и според съдържанието на Стария и Новия завет разграничава две различни представи в троичния християнски бог. Интерес в това отношение предизвиква стихотворението „Рождество Христово“:

Тази нощ е престъпно-тържествена като гънчица
                                      в плаща на царя юдейски.
Тази нощ е предел за вселенската алчност –
                                      зъб за зъб и око за око.

Лирическият герой рязко дистанцира Сина Божи от Бога Отец, като образът на Христос е хуманизиран чрез четирикратното повторение на характеризиращата го дума „милост“ и почти по Ботевски прозвучалото обръщение към него „Боже на разума!“. В деня на Рождеството на Иисус надежда изпълва душите на хората, които очакват той да „засучи и мъдрост, и мляко“ и да дари своята милост за „родените в люлка от стронций“, които „смъртта люлее в съня им“. Финалните стихове на текста обаче разколебаваттези надежди чрез имплицитно вписания ироничен смисъл на предопределеното за бъдещия Христос:

Сред леш от избити деца да върви през света!
Хиена да ръфа духа му, глад – червата му! Но да живее!...
                                               Че иначе как ще получи
Юда своя пай черен
след трийсет и три златни лета?

И ако тук разколебаната вяра в милосърдието на Бога е вписана подтекстово, то финалът на стихотворението „С тези ръце“ извежда на експлицитно равнище гневния изблик, разголващ чрез огрубеното си слово мнимото Му човеколюбие:

Приют за кретени е този свят!
Глупост е
         в него жертвата за идеали…
Злостна сган хитреци вече всичко
е спряла, прикрила, иззела…
Бог подло мълчи.
Бог е мъртъв!... Какво ли
друго мога да сторя,
освен
над гроба му камък да сложа…
… с тези ръце!...

Слепи вече са всички пътища за Спасение и все по-близко се усеща  тоталният край на света и човечеството. Лирическият герой на Димитър Горсов е и творец, който владее магията на Словото, но и то се оказва безсилно да преобърне посоките на времето и пространството, защото не може да слее в едно „горест и обич, и плач“, „молитва, химн и реквием“. Той, поетът, „черният щурец“, съвременната персонификация на древния Орфей, се лута между „звезди и спътници“ с обреченото на неуспех усилие да сглоби отново „хармонията на разсипаните сфери“. Преглътнал личния си песимизъм, превърнал се в говорител на цялото човечество, той се обръща с молба към Бога: „Милост за щурците!... Милост!... Милост за душите ни сразени!...“ („Черните бардове“). За съжаление словото му се заплита „между жилави хастари“, миражите са разядени, „няма проход през мълчанието“, „няма мощ, годна да смири разрухата“ и вече „всичко с нищото се слива“. А Бог, „с ленив светлик – ни дух, ни плът“, с един мах само, отваря и затваря вечността. Страшна е картината на изоставената от Бога земя. Шестнадесет пъти повтореният глагол „видях“ неопровержимо документира детайлите, които ни напомнят Откровението на Йоан: конят плаче с прогнили копита, моретата в буря засмукват блестящите кораби, в трънаците птицата с писък търси гнездото си, стариците ровят в смърдящите бунища за къшей хляб, брат брата убива и всички нехаят за род и родина, ботушите газят в кървища, храмът е останал без Бог,а властта – без чест и без срам. Взривеното от ужас и болка сърце на лирическия герой ражда неистовия му вик:

Не искам,
         не искам дори и насън
         да повторя живота си.

И неволно си спомням едно друго стихотворение на поета, невключено в тази му книга – „Тишина“: „О, човекът е безсилен, обкръжен от тишина!/ На човека устремите свършват в тази тишина!“ В тази страшна апокалиптична тишина на сриналия се свят и неговите религии остават само пепелта и стръкчето босилек.

Новата книга на Димитър Горсов „Мелодия в залеза“ оставя тягостни чувства в душата на читателите, някои от визиите му за човека и света вероятно ще бъдат определени като трагическа ирония, като метафора за нещо, което е невъзможно да се случи. Част от читателите може би няма да могат да разчетат сложното метафорично слово на поета, в което са включени по няколко съдържателни пласта от хилядолетната история и култура на човечеството. Тези обаче, които стигнат до дълбините на неговата поезия и сравнят апокалиптичните ѝ картини с библейското Откровение на Йоан, не може да не достигнат до извода, че човечеството върви към своето самоунищожение. Защото ако според библейския текст по време на Съдния ден смъртта ще сполети само грешниците, а белязаните от Бог с печат върху челото още бъдат спасени, то предупрежденията на поета и на учените за предстояща екологична и нравствена катастрофа се отнасят за всички. И си струва не само да се замислим, но и да променим начина си на живот, за да опазим единствения си общ дом във Вселената – планетата Земя. Дори само това да постигне „черният щурец“ Димитър Горсов със своята книга – то е достатъчно!

--------------
Димитър Горсов, „Мелодия в залеза“, Изд. „Карина“, София, 2019.
--------------