Динко Динков и сборника разкази “Уморен”

Думите ми за тази книга няма как да не бъдат пристрастни. Пътят на Динко към литературата в някакъв смисъл е и мой, а защо не и наш общ път, особено на онези сред вас, които са част от онова пловдивско филологическо студенство от края на 90-те години на миналия век, за което хуманитарното знание, беше и си остава – същност, усещане за пълноценност, а не просто диплома и работа. Динко и преди това е имал по – особено отношение към думите. Осъзнавах го при всяка последвала среща с него, защото напразно говорене нямаше. Напротив, понякога в мълчанието бяхме, и надявам се все още сме, способни да изречем себе си така, както, никоя дума не може да го направи. И днес не сме от онези хора, които са приятели, защото се чуват почти през ден и потъват в празнословия. Разстоянията и мълчанията прокарват други мостове, които, струва ми се, са и по – ангажиращи, и по – обвързващи. Затова не очаквайте професионална дистанция и безпристрастност само защото думите са за автора Динко Динков. Все пак съм от онези, които четяха и препрочитаха написаното от Динко тогава, когато все още не бе автор с издадени книги, с творческа биография, с публично присъствие в литературни среди и най – важното с почитатели и читатели, със съмишленици, но и с неприкрити ласкатели.

Днес, повече от десетилетие по-късно, си давам сметка, че в онзи апокрифен творчески устрем на Динко може и да не съм предчувствал бъдещо авторство, но съм предусещал, че в писането му има нещо много по-стойностно от всички публични пиар статути около тази дейност и автор те правят не публикациите и медийния шум, а авторитетът, към който се стремиш и демонстрираш като пишещ. И нещо позабравено днес – автор те прави читателят в теб.

А за амплоато на читателя в персоната на автора Динко Динков може много да се говори. Особено когато знам, че в негово лице все още мога да се чуя набързо с някого само заради книга... Или да се подсещам, че някога, някъде, някой, подобно на Динко, например се е разчувствал от стиховете на Вапцаров, напук и на тогавашната, и на днешната нарастваща нечувствителност не само към тези класически за националния ни дух думи. И знам, че Динковите литературни прояви нито са били самоцелни и непременни, нито могат да бъдат определени като кампанийни, заради своята разреденост. Те винаги са факт тогава, когато Динковото съзерцание към света зрее в мълчание, а думите после него са изстрадани и мили. Независимо дали са поетични, или прозаични той сякаш не просто изразява с тях, а живее във и чрез тях. Когато тази емоция не остава скрита за другите – литературата наистина става прозрение, послание, бунт. И най-важното – литературата запазва една изконна искреност, която все по-явно бледнее, след като писането започна да задоволява пазарни ниши, да гони тиражи, да се принизява до риалити формат, след който поръчковото, очакваното, непременното подменят механизма на това що е всъщност да твориш!

И с новата си книга Динко е в периферията на това пазарно боравене с литературата. Някъде покрай блудкави мелодраматични сюжети, псевдоисторически изблици, съвети за богатство, щастие и здраве, (кулинарни – не какво да е – а библии), редица предсказания и прочие конвертируеми издания все пак откриваме и книги, чрез които можем да преживяваме света не толкова потребителски.

Една от тях несъмнено е книгата, обект на настоящия коментар. Заглавието категорично задава нагласите към сборника. От една страна, констатира по моему всеизвестната, но непризната публично истина за уморения, похабен от инерциите на собственото си съществуване и нерядко изправян пред някакъв предел съвременен българин. За тази наша национална умора примери винаги могат да се намерят. Вероятно поради това не откриваме в книгата едноименен разказ, който всъщност да се превръща в заглавен анонс на изданието. Умореният има много лица и концепцията на тази книга е да ги улови, при това в хода на едно предполагаемо преброждане из живота ни. Някак логично книгата започва с история за едно семейство, за да ни разкрие, че съжителството е изместило взаимността. Но най-страшното, че имаме поколения, които останаха безпътни в житейски план, при все че родината е прорязана от нови магистрали. Авторовата истина е болезнено семпла – вече не можем да градим пътища към другия и пътища между себе си. И докато скъсяваме физическите разстояния помежду си – необратимо дълбаем духовни пропасти между себе си и близките.

Умората от това раздалечаване често избива в агресия. А това не може да бъде актуалният модел на поведение. Затова реалистичното в разказа е претопено в познатата приказка за тримата братя. Ала в Динковия разказ тези братя не трябва да надмогват първенството между себе си и най-малкият да доказва важността си. Всеки от Динковите братя е важен сам по себе си и има своя дял в отстояване на общата хармония, без която натрапливо ще отекват авторовите думи: “искаме да сме заедно, но се страхуваме да не бъдем наранени и оставаме самотници”. И в тази самота най-трудно преодолимото нещо пред човека е очакването и приемането на смъртта. “Господ събира мъжа и жената – пише Динко – не заради отношението им към живота, а заради отношението им към смъртта...” Това човек даже и не иска да го знае!

Но в Динковите истории се умира лесно, особено в онези, при които човек се самозалъгва, че може да владее такива стихии като живота или пък като морето. Но не мислете, че смъртта е следствие на безразсъдност в такива сюжети. Тя е преди всичко личен избор, макар и невинаги осъзнат. Поради това в разказа “Шабловия кой” смъртта се превръща в очаквана жертвеност – та нали морето взема за себе си онези, които винаги са се възползвали от него и са съществували чрез него. Жесток битиен закон – щом искаш да имаш, трябва да дадеш, ако се наложи – дори себе си. И колко неоспоримо ще прозвучи след това авторовият отговор на въпроса: “Какво е човек? Нищо повече от крехка свещ... запалиш я, изнесеш я на открито, духне вятър и край”.

В контраст с тази човешка нищожност влизат сюжетите, при които героите умират, поради някаква своя страст. Показателни в това отношение са разказите “Черна черква” и “Състезанието”. И не на последно място – едно друго умиране считам за прелюбопитна авторова реализация.

В разказа “Хлябът” се отправяме към колорита на един крайморски свят – света на обзорските хора. Този умален модел на всеобщия ни български свят, някак настойчиво ни напомня, че не само с хляб се живее. Противното би ни изправило пред стряскащите въпроси живот ли е нашето, а какво е смъртта? В това отношение книгата на Динко се вписва в песимистичната сиптоматика на съвременната българска проза, откроена явно и безпощадно с “физиката на нашенската тъга”. У изхабения от живота човек при Динко, се трупа и една друга, бих я нарекъл емоционална умора. Умора към всичко около нас и в частност към себе си. Уморихме се да преживяваме света в очакване и неудовлетвореност, уморихме се да оцеляваме в “подводните течения” на нашенското битие, но най-вече – уморихме се да вярваме, че, както твърди тази книга, “умореният човек трябва да е щастливец, защото носи цяло м-о-р-е в себе си”. Твърдение, след което привидната едноплановост на разказването в тази книга по динковски рухва и обичайното става знаково. Поради това героите от различните истории не просто се носят по морето на живота, а потъват в дълбините му, сблъскват се с несъзнаваното, мистичното, унаследеното от предците ни като културна памет и цивилизационни ориентири. Тази неедноплановост при възприятието на разказваното е стилизирана и в изписване на заглавието на книгата и своеобразното холограмно вплитане на думите уморен и море.

Отвъд житейската биография на Динко, в която морето като буквалност отдавна вече присъства, има едно друго Динково море. Това море е възможност да влезеш в граници, в брегове, защото само тогава се чувстваш приютен и защитен. Именно в пределите на тези брегове постигаш собствената си идентичност. По изключителен начин това себепостигане е разкрито в разказа “Състезанието”: “Понякога внезапно Природата оживява, вдъхновява те и те измъква от обикновеното, превръща се в онова чудно създание, което си обикнал, без което не би могъл, забравяш за хората и като че ли сам не си човек, а си диханието, сърцето на велико божество. Гмуркам се и усещам спокойствието на морето... забравям, че съществува и друг смисъл...”.

След тези авторови прозрения – морето е и възможност да влезеш в безграничността и безбрежието на “широкия свят”, в безвремието на изкуството. Динковото разказване не остава на повърхността на житейското, а настойчиво се гмурка в дълбините му. В този смисъл възприятието на морската стихия не се изчерпва с обичайната представа, че маринистиката е просто сводима до образ или фон. Динковото море е състояние на духа у уморения наш съвременник. Така морето в нас определя бреговете в нас, но е и най-мамещата възможност за разширяването им. Именно в това е бликащият оптимизъм в Динковите истории, свързани с морето. Бреговете никъде не са така подвижни, условни, както са край и откъм морето. Нима има в обозримия свят по-безпределно безбрежие от морския хоризонт, където се сливат земно и небесно, възможно и непреодолимо, обозримо и обяснимо, но и обгърнато с мистика! За да преживее всичко това, човек трябва просто да преплува едно море в себе си, въпреки умората и страха от неговата необятност и стихийност!

---------------

Динко Динков. Уморен. Бургас, 2015.

---------------

Текстът е публикуван в сп. “Страница”, брой 1 за 2016 година.

---------------