Душата – I

Душата – I

Все нов е тоя свят – и все непроменен...
Кой снощи с облаци – одрани овчи кожи –
пребитото до кръв небе наложи
и тук доведе този здрав и бодър ден?

Сега животът е на мястото си. Цял. Или почти.
По припека жълтеят минзухари – гилзи разпилени
след битката със зимата. Април е. Над нещата тленни
отново животворен дъх трепти.

Не е ли това живот, което всеки може да измисли”...
И сам се чудиш, тая светлина през стъклопис ли,
или през разцъфтелите дървета се цеди.

И щъркелът в небето – кръста жив на храма
на пролетта. И светлина, и светлина – сребриста слама
от яслата, в която днес душата – за нови мъки – се роди.