Тъга и дъга в душата на една жена

В онзи момент метеорологичното време беше тъмно и мрачно, вятър разкъсваше бурното небе. Предстоящият дъжд търпеливо чакаше този така явен хлад да всее смут и паника, а после се канеше да се изсипе с пълна сила и да помете всичко след себе си. Това физическо време описваше досущ едно кътче от душата на тази жена, но преди бурята да обхване всяка част от нея, тя се замисли за онова усещане на разминаващия се дъжд и тайно в себе си се помоли гръмотевици да не прорязват небето, тъй като от дете се боеше от тях. Дали искаше да изгони сълзите си, или просто се страхуваше от предстоящия дъжд? А може би беше късно и тъгата развихряше нюансите си дълбоко в сърцето й? Каквото и да се криеше в мислите й, едно беше ясно – буря щеше да има, и вещаеше да бъде силна, такава каквато досега не бе виждала. Отекващото ехо на молитвите й копнееше да изпрати дъжда мирно и спокойно, без последици. Но уви, планът явно беше друг, защото точно след миг всичко започна. Гръмотевици с искряща светлина режеха небето на две, а вятърът с най-жестоката си сила помиташе всичко, без да му мигне окото. Вървеше гордо напред и след себе си оставяше опустошението на делата си.

Все пак бурята премина. Дори и в ожесточеното си превъплъщение тя си отиде. Само че сега слънцето бе наранено и сърдито, не знаеше как да се появи, нямаше сила да огрее в светлина всичко. Жената, точно като слънцето, стоеше неподвижна и не знаеше какво да направи, защото познаваше гледката след опустошителна буря. Хаосът беше пълен както пред очите й, така и в душата й. И тя като слънцето не се усмихваше, и тя не грееше и светлина не виждаше... Само ако знаехте колко красива бе усмивката й, колко истинско бе лицето й и как озаряваше света покрай себе си именно с усмивката си, точно както слънцето изпраща светлина на земята.

Заедно със слънцето се заеха да подредят световете си след жестоката буря. Беше трудно, беше хаотично и често сълзи пареха на очите им, болки гостуваха в душите им и истини прорязваха главите им. Сънят в нощите им често чезнеше, а кошмари се настаняваха удобно дори и в малкото време на “спокоен сън”. Времето вървеше, а тревогите в сърцата им прескачаха една през друга, бутаха се една друга. Този лабиринт в душите им крещеше с пълен глас и ги обричаше на път без изход.

В една изпращаща лятото сутрин жената застана под небето и се вгледа в небесносиния цвят над главата си и забеляза няколко лъчи слънце и мъничка дъга в далечината. Сърцето й запрепуска, усмихна се леко и стоя с часове пред тази картина в безкрайното небе. Съзерцаваше я наистина дълго, а в онзи момент мислите й бяха тихи, сърцето й бе притихнало, а душата – смирена. Дали тази жена успя да укроти тъгата в себе си, щом слънцето и дъгата й показаха, че и след най-тежката буря те идват, за да се усмихнат? Дъгата беше извор на надежда. Надежда, която обещаваше, че всичко ще бъде наред.

* * *

Бурите разкъсват всяка част от нас. Те са като освирепели животни, непоколебими пред това, което са. Дори и в центъра на всяка буря можем да се спасим. Дъгата пръска цветовете си по нас, а времето ги размива в леки нюанси, за да можем да се научим на смирение и мъдрост от изминалите бури.

-----------
Николета Карпузова, “На брега на усмивките”, Бургас, 2019.
-----------