Тайнството “живот” и непостижимостта на човешкото щастие в две поеми от Дамян Дамянов

Тайнството „живот” и непостижимостта на човешкото щастие в две поеми от Дамян Дамянов
(„Поема за щастието” и „Отворен кръг”)

В края на единствената си собственоръчно написана автобиография, достигнала до нас, 23-годишният тогава Дамян Дамянов изповядва: „Стихове пиша с единствената мисъл да съборя стената между себе си и света. Ако успея, това ще бъде моята награда.” („Кратки бележки за живота ми”, Сливен, 1958 г.) Задача, непостижима дори за напълно здрав човек, а всички знаем каква незаслужена орис има младият поет още по рождение. В момента, когато пише тази своя автобиография, той току-що е издал дебютната си стихосбирка „Ако имаше огън” и в нейния поетичен свят човешкият живот е видян като най-ценния дар, получен свише:

Когато съм дошъл на тоя свят,
донесли ми икона, а от нея
Смъртта ме гледала и викала: „Назад!”
Животът спрял я: „Нека е сакат...
Но той е мой! Аз искам да живее!”
„На двайсет години”

За своите 23 години той е успял да достигне и да прозре големите истини за същността на живота в човешките му измерения и да въплъти в слово неговите трайни в неподвластни на времето стойности, които интуитивно, несъзнателно, всеки един от нас носи в себе си още от първия миг на появяването си на тази земя и, по всяка вероятност, така ще ги отнесе и отвъд границата на земното си съществуване – за Майката, чиято единствена радост е да види чедото си „от пътищата в най-добрия път / и нему хорско зло да не завиди, / съня му мисли зли да не мрачат” („Мамо”); за Майката-Родина, от която „и песни, и обич, и хляб” е взел („Земя”); за Дома човешки, чието огнище стопля дори и „студения камък”, за да му даде силата и увереността, че не е сам на тая земя („Огън в огнището”); за необяснимата магия на Сърцето, което и от гроба, като птица феникс може да възкресява живота, дори сред „вихрушката зла” на битието, защото жарта на неговата обич пада като животворен гръм върху човека („Сърце”). И макар да вижда света само толкоз, колкото му позволява рамката на прозореца, вече е разчел и узнал една от тайната на човешкото щастие:

Една простичка дъсчена маса
сякаш крачи в тълпата сама –
на ръце двама млади отнасят
свойта свидна покупка дома.

Подслади ли се с мъничко радост
и със дума човешка, добра,
и коравият хляб ще е сладък,
па макар и на гола софра.
„Щастие”

За дебютиращия в света на изкуството млад поет Любовта и човешката ѝ споделеност са определителите-гаранти за човешкото щастие. Оказва се обаче, че 5 години по-късно, в следващата си стихосбирка, чийто паратекст е заимстван от заглавието на включена в нея поема („Поема за щастието”, 1962 г.), представата му за това особено човешко състояние значително се е усложнила и е разширила пространствените си измерения. Според американския психолог и педагог Мартин Елиас Селигман автентичното щастие може да бъде постигнато по три пътя, които аз възприемам по-скоро като три степени, три стъпала, които водят към него: „приятен живот”, „добър живот”, „смислен живот”. („Истинското щастие”, 2002 г.) Защото епикурейството и хедонизмът, дори и да са подплатени с достатъчна материална обезпеченост, не могат да бъдат тъждествени с представата за „смислен живот”, който предполага постигане на някаква голяма, значима не само за индивида цел, а прекрачва границата на личното в полза на някаква общност или на цялото човечество. Усещането за щастие преминава през фазата на личното удовлетворение и се отъждествява с т.н. синергия – взаимодействието на фактори и процеси, които обединяват личното с надличностното, с обществено значимото.

Поемата е обмисляна и писана в периода февруари – август, 1962 година. Интересно е композиционното решение за нейния „сюжет”, доколкото можем да говорим за сюжет в една лирическа поема. Текстът ѝ започва и завършва с философско въведение и епилог, в които, чрез поредици от питания, е наложена идеята за имагинерната същност, за непознаваемостта на човешкото щастие, по „дирите” на което „цял живот вървим” и все не успяваме да достигнем, защото то винаги „на десет стъпки пак пред нас върви”. В създадената композиционна рамка от въведението и епилога е вписан същинският „лирически сюжет”, представящ диалога между лирическия говорител и неговата дама по улиците на нощния град след посетения от тях спектакъл на „пиесата за Щастието”.

Човешко наше Щастие, какво си?
Един копнеж? Мираж? Въздишка? Стих?
Очи, които в себе си те носят
и затова не виждат где си ти?
Къде си ти? Наистина къде си?
По дирите ти цял живот вървим,
пресрещаме те в книги и пиеси.
Настигнем се и пак се разделим...

Според Дамян Дамянов феноменът „Щастие”, като психологическо състояние на нашия дух, първоначално оформяме под въздействието на някакъв чужд житейски опит, въплътен в словото на пиеса, книга или стих. Произведенията на изкуството притежават способността да пренасят човешкото съзнание в друга, паралелна реалност, на чиито знаци ние реагираме спонтанно – положили глава на нечие рамо, ние плачем или се смеем заедно с героите, които „умират и възкръсват” във фикционалното пространство на словото; като в някакво съновидение инстинктивно търсим ръката на любимия, за да изживеем заедно тяхното единение като наше собствено. За съжаление магията на изживяното щастие е мимолетна, прекъсват я внезапните светлини, огрели залата, гърмът на аплодисментите на зрителите, които от „сдвоени” отново ги превръщат в „раздвоени”, понесли навън, в реалния свят, своите съдби различни и далечни под пронизващите погледи на околните, които повтарят „злобно, демонично” сарказма на телата на лирическия говорител и неговата дама: тя – „прелестна”, той – „грозен и смутен”. Особена художествена функция в един широк текстови отрязък на поемата изпълнява образът на огледалото. В качеството си на отразяваща повърхност, то представя онази истина, която крият съзнанието и сърцето, истина, често пъти неприятна, раняваща, жигосваща, поради което лирическият говорител на поемата споделя с болезнена чувствителност:

Огледалата! Клоуни грамадни,
направени от блясък и от смях!
В тях твойта красота бе безпощадна,
и мойта грозота бе страшна в тях!
И осъзнавах цялата нелепост
на уравнението – аз и ти...
...
Очите ми попари облак тъмен,
под мен се люшна цялата земя.
Огледалата в миг се завъртяха
и тръгнаха след чужди мъжки смях,
ти хукна с тях, за сбогом ми помаха.
Ела, ела! Не тръгвай подир тях!
Загубвам те! Върни се!... Падна Троя!
О, Щастие, не ме оставяй сам!

От този момент до края на поемата диалогът има различни събеседници – ту се води между лирическия говорител и неговото вътрешно Аз, ту отново въвежда дамата, с която продължава да крачи по нощните улици на града. Огледалото, като метафора за скритите истини за живота, придобива особена сила. То сякаш оживява и получава способността да му отнема постигнатото и изживяно мимолетно щастие по време на спектакъла, като все повече го отдалечава и го превръща в спомен за нещо отдавна загубено. Болезнената му драма обаче довежда до неговото съзнание откритието за един друг, не физически, а душевен, психологически недъг – човешкия егоизъм, който ни кара „наместо да се радваме,/ че крачим с красотата по света”, да издигаме между нея и другите ограничителна, „страшна крепостна стена”, да я превръщаме в стока, в своя собственост, която трупаме единствено за себе си, без да осъзнаваме, че „изгубваме представа, радост, мяра / и трупайки я, ний не я ценим...” Явно законите на диалектиката, установени от Хегел през XVIII век и от Маркс и Енгелс през XIX век за преобразуването на количествените натрупвания в качествени, не важат за красотата и любовта, защото те нямат материален характер така, както няма материални измерения и човешкото Щастие. За нея и за него важат други закони:

... истината проста е една:
че няма нищо мое, нищо твое
под слънцето и вечната луна.
...
Да, щастие е туй, да не завиждаш,
да вземаш и да даваш, но без страх.
Така ти цял живот ще се повтаряш
и ще оставаш все неповторим.

Това прозрение е особено важно за човека творец. В средата, в която той битува, липсва щедрата споделеност на идеи между съмишленици, на пръстите на едната ни ръка се броят тези, които с готовност споделят своите творчески хрумвания с друг творец, който би могъл, поради спецификата на таланта си, да реализира по-добре някаква идея – както Пушкин дарява представите си за сюжетите на „Мъртви души” и „Ревизор” на Гогол. На подобен род човешко щастие са способни само белязаните свише. Като камшик през лицето ни удрят думите на Дамян Дамянов за лъжите, с които световната литература от векове ни заблуждава за „различни имена от вековете: / Лаура, Беатриче, Гретхен...”:

Поетите са лъгали жените,
защото лъгани били от тях.
И тъй са се прераждали лъжите,
родени от един вековен страх,
от страх, да не изглеждаме такива,
каквито сме си всъщност на света...
О, този страх да минем за красиви
е нашта най-голяма грозота.

Така поетът и човекът Дамян Дамянов, обединени от истината, че няма полза от „взаимните лъжи” за Красотата и Любовта, достига до прозрението, че в живота много по-важни са човешката доброта и съпричастност, способността да помогнеш на този, който живее в мрака на дните си, да види и тяхната светлина. Само тогава щастието изглежда постижимо:

Под покрива на стария театър
театърът на случая ни сбра.
Дали си ти мечтаната любима?
Дали съм търсил твойта доброта?
Ела и със целувки причести ме!
Махни от мен нощта! Махни калта!
За мен ела, а не за мойта слава!

Само истинската красота, истинската доброта и истинската любов могат да се видят в огледалото на човешкото Щастие. Заедно те могат да решат всички проблеми на човека, да сътворят отново земята, да си създадат свое лято или зима, да превърнат мрака на нощта в сияен ден: „И на земята стават чудеса! / Великото е винаги най-просто.../ една случайна мъничка разходка / и топлината на една ръка...” За да бъде постигнато подобно човешко щастие обаче трябва да се мине през пожара на страданието в нашето сегашно земно съществуване. За него мъртвите ни говорят чрез „младата разцъфнала фиданка, / която върху гроба им расте”, това щастие се оглежда в тяхното „странно огледало”, в което заедно слизат тя – „с роклята си бяла”, той – „с куция си крак”.

Постижимо ли е то в „огледалото” на реалния живот, щом за него ни говорят с възторг предимно мъртвите? Възможно ли е да го настигнем, ако то винаги върви „на десет стъпки” пред нас? Изобщо струват ли си усилията на мияча – нощния пазач, който всяка нощ „изкалян, мръсен, капнал от умора”, мие света „от вчерашните хора”, за да бъде чист „за утрешните хора”? Отговор на този екзистенциално звучащ въпрос поетът и човекът Дамян Дамянов ни дава в епилога на своята „Поема за щастието”:

Последен стих! Но щастието где е?
В поемата си аз не го открих.
...
Най-хубава поема ще напиша
във оня миг, когато ще умра.
Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На щастието името е мъка!
Без мъка няма щастие, нали?
„Епилог”

Не само Щастието, а и Животът е тайнство, защото до сега нито учени, нито философи са дали пълно и убедително определение за неговата същност. Може би защото животът е съвкупност от много, и то сложни процеси, които са се развивали в продължение на милиарди години. Според Американската космическа агенция, животът е самоподдържаща се химична система, която се адаптира към околната среда. Още от античната древност обаче съществува и т. н. идея за панспермията, която е актуална и в нашето съвремие – идеята, че животът винаги е съществувал навсякъде и само се е пренасял от планета на планета. Вероятно това твърдение също е вярно. Астрономията днес е достатъчно добре развита, за да го установи. Биохимиците вече знаят как еволюцията може да направи от най-простите организми по-сложни и не само да достигне до човека, но и дори „да редактира” гените на човешкия зародиш, още преди да се роди – т. е. да се промени хода на самата еволюция.

Какво обаче представлява понятието живот като човешко битие (защото той е съвкупност от материя и съзнание, Дух), все още никой не е дал задоволително обяснение. Затова в изкуството всеки творец търси свой метафоричен образ за неговото представяне. Часовникът например винаги е символизирал живота в неговите времеви граници, счита се, че той носи енергиите на хората, които са го притежавали, и затова е ценен подарък, който се предава от поколение на поколение. В митологията съществуват много предания за т. н. „жива вода”, която се възприема като единство на материя и дух. Тя е носител на памет за живота и в различните си агрегатни състояния е метафоричен знак за различни неща – ледът разкрива липсата на душевна топлина, загатва за застой, синоним е на мъртвата душа, докато водната огледална повърхност заявява наличие на романтика в самото съществуване. В поемата си „Отворен кръг” поетът Дамян Дамянов използва два образа, в които вписва своята представа за живота – отвореният кръг и пумпалът. Създадена 20 години след „Поема за Щастието”, нейният текст дава израз на много по-зрели, философски осмислени представи на автора ѝ за екзистенциално значимите неща в човешкото битие. В световното културно пространство кръгът е знак за изначално единство и организираност, метафора е на Небето и неговите циклични движения. В различните религии кръгът изразява божественото дихание, което няма нито начало, нито край, поради което се разнася във всички посоки. В същото време той е и символ на времето, на колелото, което се върти, и в този смисъл се препокрива с образа на пумпала. Човечеството е свързано с божественото, както времето с вечността, както зримото с незримото, както земното с небесното. Именно поради това двата символа в поемата на Дамян Дамянов асоциират представата за живота, за неспирното му движение, като през неговия „отворен кръг” небесното се влива в земното и земното изтича в небесното, за да се внуши идеята за движение и вечност в кръговрата на битието във Вселената:

От този пумпал свят ми се завива!...
Но оня звяр върти ли се, върти!
Без спиране. Във мозъка ми врязан.
Под маса, стол, по целия ми под...
Вдън него влязъл, искам да изляза.
Но как? Сам ти си пумпал, мой живот!
По-див от тази детска въртележка,
В безброй по-бесни сфери завъртян.
А пък от всички пумпали човешки
Земята май е пумпал най-голям.
„Пролог”

Поемата е изградена от Пролог и Епилог, които чрез образа на пумпала и неговото кръгово движение поставят проблема за търсенето на смисъла на човешкото съществуване. Между тях са вписани шест фрагмента с драматично наситен диалог между лирическия говорител и неговото вътрешно Аз по водещия проблем, заявен в пролога и епилога. До голяма степен този диалог следва смисловите внушения на Фридрих Ницше за Свръхчовека:

„Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст. Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място. Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.(...)

Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът.(...)

Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвещават мълния и загиват като предвестници. Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек. (...)

Казвам ви, човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.”
(Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”, 4-та и 5-та част)

Първият фрагмент на поемата представя индивидуалния свят на лирическия говорител като бит и като търсения на Духа му, поставяйки началото на диалога му с неговото вътрешно Аз за смисъла на съществуването. Знаем, че стаята е метафора на личното пространство на индивида, населено с неговите тайни, оградено от другите стаи със стени, които едновременно изпълняват функцията на закрилници, които ги пазят от влиянието на пагубни външни сили, но в същото време прекъсват връзката на Аз-а с другия свят, като създават психологическите условия за потиснатост и за превръщането на пространството на стаята в аналог на затвор, в който всекидневно се повтарят едни и същи неща и действия:

... Будилникът. Кафето. И машината.
Машината. Будилникът. Кафето.
И пумпалът... И се въртят годините –
изписани листа на битието.
А битието – пак машина пишеща –
все трака, като листче ме изчуква –
от дишаща материя – в недишаща,
от жив човек – в една камара букви...

Въпреки че лирическият говорител е осъзнал, че и той ще бъде една от тежките „капки” в черния облак, предвещаващи идването на мълнията на Свръхчовека, някак инстинктивно му се иска да се отдели от масата с нещо „по-възвишено”, което да засити екзистенциалния му човешки глад – „безумен глад”, „сантиментален глад”, „болезнен глад”. Гладът в поемата на Дамян Дамянов няма измеренията на първичната си биологична форма за нужда от храна, за придобиването на която той е готов да поема дори рискове за физическото си съществуване, а носи знаците на духовния глад на целия свят, който го кара със „залци от думи” да храни „безхлебното човечество”, и, воден от гласа на сърцето си, „с милосърдечие” да лекува неговите болезнени рани, дори ако трябва да „доразкъса” себе си и да се „разпродаде по къс на всеки”. Тази неистова готовност за жертвеност в името на другите наистина му придава значимостта на „мост” между „звяра и свръхчовека”. Лирическият говорител отдавна е разбрал, че „всички гробища и психиатрии са пълни все с мливари” като него, всекидневно усеща как „пумпалът” на живота като колело „пердаши ли, пердаши” в личното му житейско време и пространство, но не се страхува от самата физическа смърт, а от това, че още не е узнал кое е „онуй, голямото, зарад което всъщност ме родиха”:

Какво бе то? Любов ли? Дълг? Страдание?
Илюзия? Идея? Жертва? Вяра?
Ни глас, ни отговор. Мълчание. Мълчание.
И пумпал, завъртян до безсъзнание.
Затваря се кръгът. И се отваря.

Неистово трудно е обаче проникването в това „Мълчание”, което сякаш „прострелва” самото битие. Лирическият говорител на Дамян Дамянов вече знае каква е историята на света както от теологичните разкази за Сътворението, така и от научните открития на своето време, дори и това, че днешният ни свят носи в себе си и част от хаоса на протоматерията, за която говори още Аристотел в своята „Физика”. Търсейки съдържанието на „мълчанието” на битието, той се опитва също да създаде ред от хаоса в „безредно-образната” тълпа, но за да успее да извае „нещо цяло”, е необходимо да руши без жал старото, за да може от слепените му частици да сътвори един нов свят. Това обаче е трудно постижимо в „стаята-окоп”, в която пишещата му машина загрява като картечниците на опълченците, но на нея няма кой да донесе спасителната охлаждаща вода, защото са „всички кладенци – невидими”. И още по-трудно е да залепиш частиците и да сътвориш с тях хармонично цяло в свят, в който все още водят борба помежду си Кайн и Авел, които се въртят в кръга на „глад, войни, царства и сеч”, а под Кръста Господен вдигат наздравици с кръвта на „Нагазаки, Дахау, Освиенцим”:

Подгонен съм като животно
от ноктите на този „брат”.
И полудявам от самотност
сред този пълен с хора свят.

Като в някакъв мъчителен, страшен сън лирическият говорител се мята между „живот умрял” и „живот възкръснал”, стаята му вече е престанала да бъде защитено от злите сили пространство, в което може да си почине от непрекъснатото въртене на пумпала между „вопли”, „сълзи”, „войни и глад”, кръгът ѝ се е отворил и в него сякаш е влязъл целият свят:

... Но ето, че и в този свят –
от радио, от телевизор,
от вестник и не знам какво –
пак ме намира и пак влиза
онуй човешко мнозинство.
Изпълва стаята – страхотно,
огънало ръце, плещи,
издъхващо като животно,
от всички ъгли то крещи:
– Това сме ний – стотици хора
от Чили, Конго, Виетнам.
Умираме. А в кръг затворен
седиш си ти, мъдруваш там...
...
Къде съм пак? И що за хора?
Върти се в този страшен кръг света.

Поемата „Отворен кръг” все повече ни напомня драматично-трагичните изживявания на Пейо Яворов в „Нощ”. Душата на лирическия говорител се е превърнала в „студена къща без врата”, в която влизат с викове „останките от векове, лица”, където (като у Данте) един шизофреник издъхва, „люлеейки на своя скут главата си...”, където светът е с „разчекната уста” от низост и е студено „без любов”. Така, години наред, пумпалът се върти, кръгът на годините се отваря и затваря и ние, хората, „кръжим с вихрушката му страшна и сладостна, и шеметна”... А заедно с нас, хората, и той, поетът – между „будилника, кафето и машината”, между стените на своята стая-свят, от която иска така да извика, че да го чуе цялото човечество:

Листът е още бял. И цял е хлябът.
Елате, хора, стигат те за всички ви!
Щом идвате, то значи съм потребен!
Щом пее пумпал, живи са ръчичките.
Щом няма го голямото, то в дребен,
в най-дребен прах, в прашеца на измамите
е значи то – очакващо и жадно.
От всичко малко сбрано е голямото.
Вдън дребното е цялото грамадно...

Мисля, че поемата „Отворен кръг” най-точно разкрива сложния духовен свят на Дамян Дамянов, който не може да бъде поместен нито в рамките на времето, в което живее, нито в стаята-свят между будилника, кафето и пишещата му машина. Очите му сякаш виждат някакъв лъч от светлината на Заратустра и затова е готов да се превърне в онзи мост, по който той ще дойде на земята. И колкото и пъти да твърди, че щом „децата му” са край него и продължават да въртят пумпала на битието, то значи има всичко, многократните му опити за самоубийство говорят друго. Затова приемам като най-точно споделеното от д-р Коста Костов за него:

„Физически немощен и тъжен поет, пребиваващ в необяснимия за поетичната му душа свят. Отчаян идеалист, гледащ към отвъдното, към което така неотложно се стремеше. Слуга на доброто, което така и не дойде в обичаната от него България. Личната му депресия имаше национални оттенъци. Страдаше за народа и по-малко за близките, които някак бяха приели душевните му терзания като даденост. Ужасяваше се от духовната порнография, престъпността и спекулациите с морала. Мечтаеше за справедливо общество, което се оказа утопия. Не желаеше да се примири със сакатото си тяло, което не можеше да носи силния му дух и бе тясно за поетичната му вселена.”
Д-р Коста Костов, „Двадесет години без Дамян Дамянов”, юни, 2019 г., с мото: „Пролетта идва с песента на славея, но и с кукането на кукумявката.”, Гьоте.

------------