Една мъдра книга

Притчата е особен жанр с универсално въздействие върху читатели и слушатели. Ще дам пример с гостуването и презентацията на книгата на Атанас Радойнов “Крайпътен огън” в Македония (Скопие и Охрид) през 2010 г. След представянето на двата му разказа от актьор той започва своето изказване с притча. Ето неговите думи в едно интервю по този случай:

“Преди месец бях в едно странджанско село, на самата турска граница и наблюдавах как полуразрушеното от силна буря щъркелово гнездо птиците го ремонтират, като носят материали както от турска, така и от българска територия. И добавих, че вероятно, когато имат малки, тъй като жабите, гущерите и скакалците нямат национална принадлежност, те ще носят тези животинки, гадинки и от едната територия, и от другата, за да хранят своите голишарчета. Публиката много добре разбра какво искам да им кажа, на принципа “Казвам ти, дъще, сещай се, снахо”, ръкопляскаха много и се смяха и оттам разбрах, че няма да има провокации, че тези хора са добронамерени и са готови да общуват с един български писател”.

Вероятно се досещате, че авторът е бил притеснен от възможни провокации от хора с антибългарска закваска, и не че такива са липсвали, но скандал няма, дори напротив.

В крайна сметка Радойнов е там с позитивни нагласи, с книги, които обединяват, а не разединяват, с мисията да съгражда мостове между близки култури и менталности, с мисията на общоевропейските ценности, и той постига своето. Немалка част от неговото послание заема притчовото.

Именно притчите, но и отломките, безсъниците, са онези жанрове, които съставят тъканта на последната книга с кратка проза на Атанас Радойнов “Ножница на страданието”, излязла през есента на 2014 г. във великотърновското издателство “Фабер”. След “еротичния роман” “Полет до седмото небе”, това е втората книга на писателя, с която един от съвременните летописци на Странджа, Атанас Радойнов, Почетен гражданин на Бургас, отбелязва своя 80-годишен юбилей.

Притчите на Атанас Радойнов, тези кратки нравоучителни и иносказателни текстове, можем да свържем с различни традиции в жанра – от дао-притчите, през разказите на Христос в Евангелията до съвременни наративи със сходни жанрови показатели. Мъдростта на текстовете в книгата е центрирана около извечните въпроси за любовта, жената и мъжа, приятелството, доверието, доброто, красотата, смъртта и безсмъртието, творчеството, живота в цялото му многообразие. Живот, овладян и пречупен през майсторското перо на писателя в един импресионистично-иносказателен стил, който е едновременно сетивен и същевременно далечно недосегаем, духовен и сакрален. Свят, в който съжителстват регионалното, изконно българското, и общочовешкото, а времена и герои са облъхнати от топлия лиризъм на автора и една модерна чувствителност и менталност. Едни привидно традиционни кратки прози, в които главният ментор е Притчата (използвана като метафоричен троп – персонификация) и именно тя е постоянният персонифициран участник и съдник във всеки притчов откъс.

А защо “Ножница на страданието? Както и в предишните си книги, и тук Атанас Радойнов е обичайно точен и прецизен в избора на заглавие, обединяващо тези иначе доста разнородни кратки текстове. В сборника си с разкази “В ъгъла на сътворението” (БП, С., 2004) той говори за смешението на “високото” (човешкото) с “нисшето (животинския свят), за чудото, което може да бъде и тук, в ъгъла на малкия ни живот – неповторим и кратък, но истински. В другия си емблематичен сборник “Крайпътен огън” (2009) Радойнов с вдъхновение сътворява мозайка от човешки светове, които пластично сюжетира в художествено единство от многопосочни визии и вплита в единно повествование хора, животни, вековни дървета, костенурки, гривеци, змии, таралежи, патици “като цялостно природно и културно пространство, имащо паметта за себе си” (проф. Михаил Неделчев). Всичко това е като “крайпътен огън”, който сгрява пътника и осветява неговия друм.

Заглавието на новата книга на Радойнов е центрирано около думите (разширена метафора), с които римляните са изразявали отношението си към кожата: нежна ножница на страданието. Можем ли да излезем от кожите си?; кожата като обвивка на тленността и граница с нетленността, Духа; кожата като страдание (старостта) и радост (младостта); кожата – заслон и охрана срещу неприятелите от външния свят – това са част от мотивите и проблемите, изхождащи от заглавието и развити от пластичното слово на писателя, спазващо условностите на жанра. Нека приведа откъс от причтата: “Наистина е лошо да не ти е уютно в собствената кожа. Невъзможно е да я прогониш, нито пък себе си да измъкнеш из нея. Кожата боли. Кожата се поти. Кожата смърди. Кожата настръхва, сърби, диша, ухае. Кожата се люби. Кожата изгаря. Кожата се сбръчква. Кожата усеща нежност, студенина, топлина, влага, сухота, гладкост, грапавина. Кожата се татуира. Кожата обитава плътта във всичките й естествени състояния”. Точните поучителни думи на Притчата фигурират, консистират и есенциализират онова, което бихме нарекли мъдрост – в духа на конфуцианската философия, но и в духа на стародавната българска традиция за притчи и басни; понякога те са сурово-констативни, понякога нежни и разбиращи, и все пак винаги етични и справедливи корективи на страданието и несправедливостта. Думите на Притчата са именно онази нежна ножница на страданието (като метафора на физическата и повече на духовната “обвивка” на човешката същност, която ни предпазва от околния свят и в същото време цели да организира битието ни в хармония с него, да го разберем и обичаме, да бъдем част от него).

Дотолкова, доколкото познавам творчеството на Радойнов, мога да кажа, че притчовостта е съществена страна от неговата природа. И, разбира се, съвсем логично мъдрата Притча се появява и в някои от следващите текстове на “Отломки” и “Безсъници” – дялове от книгата с кратки прози, които стоят по-близо до съвременността като тематичен избор, до западния тип менталност в отлика от източния (даоизма): менталност, която търси промяна в усъвършенстването на света и нещата в него. Трудно е жанровото определение, особено на “безсъници”-те: епифании, максими, кратки поетични изблици (подобно на хайку), но техният патос, лиричност и ненатрапчива моралистичност витае между философската и религиозна вглъбеност, внушава ни вярата, че животът продължава въпреки всичко и въпреки нас, приели “непоносимата лекота на битието”. Струва ми се, че в този пункт “Ножница на страданието” е повече “даоистка”, защото позволява да отворим сетивата си към многообразния свят, без непременно да го съдим и отричаме. Истината е, че книгата поставя в контрапункт двата типа менталност – източната и западната. Ето думите на Притчата в “Божествено предисловие”:

“Но днес, Господи, съм избутана в ъгъла на сътворението. Моля те да ми дадеш душа и плът, да обиколя насам-натам из несъвършения човешки свят и да го поправя.

Господ се подсмихнал и казал:
– Не ми се вярва да успееш!
– В търсенето е смисълът! – настояла Притчата.”

А Лао Дзъ близо 600 г. пр. Хр. казва: “Не целта е цел, а Пътят”. Или нещо такова.

Силата на тази своеобразна проза на Радойнов е в това, че интерпретира мъдростта като “ножница на страданието”, мъдростта не само като страж на човешката същност, но и като провокация към глупостта и тривиалността на човешкото общуване. И, перифразирайки Паскал, можем да кажем: книгата на писателя ни внушава, че мъдростта е сфера, чийто център е навсякъде. Тя потвърждава и заключителните уводни думи на Джериес Авад към прекрасното му томче “Скритият дар. 101 притчи за истинско ценното в живота” (2011): “Докато пишех тази книга, се стараех да давам добри съвети и насоки. Най-голямата мъдрост обаче ще откриете между редовете”.

Книгата на Радойнов завършва с интересния и провокативен текст “Кошмар (0.00 часá на Милениума)”. Там се появява още една персонификация: Молитвата, паднала на колене, се моли за мен [за автора, изпаднал в поредния си кошмар], а Притчата й говори. Притчата “Кошмар” е една от най-силните и въздействащи със своето послание в едно Краевековие, което не можем да преодолеем години вече и не можем да излезем от Пустинята. Тя въздейства като апотеоз на Духовността, на Словото, което ще ни спаси и в бъдещия век: “Помоли се за този грешник, дето гори в огън. Той е словотворец. Та има ли по-лековита превръзка за човешките рани от словото?” – казва Притчата на Молитвата.

Една книга за чистотата и белотата на света, но и за неговите тъмни страни; една мъдра книга за спомените, които ни възвисяват, но и ни сриват; и за един автор, който има моралната и етична сила да изрече: “Аз не съм бог, а летописец, който следва живата природа”.

----------------

Атанас Радойнов. Ножница на страданието. Притчи, отломки, безсъници. Изд. “Фабер”, В. Търново, 2014.

----------------

Публ. в сборника с литературна критика, интервюта, етюди “Ще чакам дъгата”.

----------------