Едно пътуване

Сама съм. В стаята звучи музика – нежна, релаксираща. Пламъчето на свещта не помръдва. Зениците ми неподвижно са вперени в оранжево-червената огнена енергия. Ромоли поточе... Изхвърлям всички мисли от съзнанието си. Бавно затварям очи и се унасям...

Виждам нечии други очи – топли и сякаш познати. Излизам от тях, като от забавен филмов кадър. До мене е някакъв мъж, струва ми се познат... Но не мога да си спомня, кой е. Ние сме на една самотна, широка поляна, изпъстрена с цветя, обградена от високи дървета и храсти. Изпитвам несигурност. Не зная къде съм. Да, нещо ми подсказва, че това е моят водач. Той тихо ми казва – Не се страхувай! Аз съм до тебе! Подай ми ръка. Ние с тебе ще направим едно пътешествие. Виждаш ли тази просека? Ще минем от там. През цялото време ще бъда до теб. Тръгваме!

Преминахме просеката. Отвъд поляната се откри невероятен изглед – ярко синьо небе, а пред нас се издига изумрудено-зелено възвишение. Тръгваме към него по една криволичеща, светла пътека. Приближаваме към хълма. Пред нас се изпречват стъпала от бял мрамор – толкова бели, сякаш никой не е ходил по тях. Стъпвам на първото стъпало и тръгвам нагоре. Пред мен изплуват някакви смътни образи – минават пред очите ми и пак се скриват. Изкачването е трудно. Спирам за малко, да отдъхна.

– Трудно е и ще става все по-тежко. – казва моят водач. – Предлагам да се върнем...

– Не! – казвам. – Много съм уморена, но продължавам – с теб или без теб!

– Тогава, тръгваме...

На едва от площадките стълбите свършват. След белите стъпала започва зелена поляна, с наклон към стъпалата. В дъното са се ширнали възвишения с гъсти гори. Между дърветата се показват красиви пагоди. Съзнанието ми извиква японка, гейша, в бяло кимоно, с флорални мотиви. Лицето й е покрито с бяла маска. Само устните червенеят, като разцъфнал цвят. Силно подчертаните с черно очи, излъчват такава болка, че успяват да се заковат в сърцето ми. Заглежда ме и изведнъж се стопява, изчезва. Продължавам с последни сили, не искам да се отказвам. Отново се появява нещо смътно. Махам с ръка, за да отпъдя тези бледи образи. Поглеждам напред. Високо, на фона на горския масив виждам старец, подпрян на една тояга. След две-три минути път, стигаме до него. Той се взира в далечината, не ни обръща внимание. Наблюдавам очите му. В тях нищо не се отразява, всичко потъва. Няма жизненост в тези очи. Когато започва да опипва с тоягата пред себе си, разбирам, че е слепец. Чувствам го близък по някакъв начин. Разплаквам се..., хълцам, но той не ме чува... След малко и той изчезва.

Изкачваме се по стъпала, които водят към островърха, бяла сграда. Пътят ми пресече млада жена, облечена в груба, неизбелена дреха. На кръста и имаше широк, ленен колан, вързан на груб възел. Поглеждам към лицето й, но то не се откроява – блед отпечатък от миналото. Само аз чувствам много тежка карма, която сякаш се стоварва върху ми. Непрекъснато плача... Подминаваме.

Стигаме до сградата. Изглежда като дворец, но всъщност е храм. Вратите се отварят пред нас. В дъното гори огън. Около него танцуват девойки, облечени в широки бели дрехи. Косите им са дълги, с различен цвят. Вглеждам се в една, с гарваново-черни коси. Тя танцува вдъхновено, вглъбена в своята роля на водеща ритуала. От дълбока, странична ниша се разнася магична, опияняваща мелодия на флейта. Разнася се омайващ мирис на благовонни масла. Всички жени изпадат в транс... Тогава се появява жрецът – могъщ в ролята си, разкриващ събития и време... Поглеждам в очите му – това са очите на моя спътник. Обръщам се да го потърся. Той е до мен, гледа жреца, без да мигне. Разбира, че го наблюдавам. Обръща се и ми прошепва. – Виждаш ли? Това сме ти и аз преди! Това тук е египетски храм... Ние с тебе се познаваме отдавна. Сега преминахме през твои предишни животи...

Боже, с колко мъка съм минала през всичко това!Всички тези животи-една безценна огърлица на моето Аз, трупало своя опит. Но защо с толкова мъка и безкрайно страдание... И душата ми знае всичко това. Сега си спомня. Знае, че това е последния живот, в който тя страда. Пречистена, възродена за новия полет, тя ще се върне отново тук, но за да бъде свободна, щастлива... Стоя на върха и вече мечтая за моя нов живот.

– Е, да тръгваме обратно! – казва моят спътник. – Сега ще се върнем много по-бързо. Погледни още веднъж надолу, защото връщането ни ще е напред. – Поглеждам. Пред нас няма нищо, само тъмна пихтиеста маса облаци. – Сега ти ще се събудиш, когато чуеш птича песен и ромоленето на горско поточе. Ето го. Нали чуваш, как бълбука и успокоява твоята болка. Добре дошла отново в твоя сегашен живот. Вече знаеш, че ти видя твои предишни прераждания...

Чувам птиците и потока. Отварям очи. Ромоленето на водата продължава – музика от неизключения ми компютър. Свещта до мене едва мъждука. Сълзите ми още се спускат и мокрят пазвата ми. Чувствам се освободена, преродена. Искам да полетя...