Европеецът Яворов

Европеецът Яворов

Ако се доверим на мисълта на един съвременен френски поет – Едмон Жабес, че “стихотворението е жаждата, която бива утолявана от желанието за по-голяма жажда,” как ли би могла да бъде утолена жаждата на самия негов създател?

Докато съзерцавах каменната статуя в Анхиало на българския поет Пейо Яворов, сякаш “замразила” неговия образ на чудак завинаги край брега на морето в Бургаския залив, някак си доста неочаквано в съзнанието ми нахлу, колкото и парадоксално да звучи, образът на големия английски поет-романтик Джордж Гордън лорд Байрон. Може би тази асоциативна връзка се появи съвсем произволно, на едно подсъзнателно ниво – вероятно заради любовта на английския романтик към пътешествията и приключенията, особено по море (и особено към нашите географски ширини). Но в следващия момент си дадох сметка, че този паралел никак не е случаен. И двете фигури толкова неочаквано и мощно изправиха пред мен титаничния си ръст, сякаш бяха изригнати от могъществото на стихиите, от вакханалията на самото море и неговите вълни, а в техните човешки контури се “сбираше” онази вулканичност на гордата душа, която е готова отново и отново да “изригва” в презрение към дребните душици – “души, покрити с плесен,” по думите на българския поет. Тези фигури, изваяни под напора на някакъв метежен, неумолим и неутолим порив, който не познава никакви пречки по пътя си към “тайната на димните потоци звездни,” сякаш артикулираха думи, в които бучеше гласът на морето, на океана от Яворовото стихотворение “Песента на човека”:

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина, нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.

Възпроизведох този паралел с Байрон съвсем целенасочено, а не както беше изплувал – неволно – в съзнанието ми. Вярно е, че Яворовият лирически герой не притежава мрачното величие на персонажите на Байрон (което понякога достига до степен на цинизъм и целеустремено зло, особено в т.нар. му “източни поеми”). Но Яворовите гняв и меланхоличност, макар и безмълвни и безсилни, неговата напрегната и съсредоточена в себе си личност го правят съизмерим – във величието на страдалческото, на пророческото му познание и мистична самота – с фигури като Байрон или Лермонтов. Яворов, в своята самовглъбеност – толкова релефно изразена в неговата каменна замисленост край морето – става прорицател не само на своята лична съдба, а и на съдбините на своя етнос в “новото време,” във времето на модерността, в което “добро и зло, началото и края–/ събрал ги бих в една-едничка дума. /[...] език не ще я никога издума, /свещената и все проклета дума.” Не ви ли напомня това и за Лермонтовото “В човека редом само би могло/свещено и порочно да цъфтят./ И мъките му в туй се коренят.”? За разлика от Байрон и Лермонтов, обаче, при Яворов романтизмът и свръхиндивидуализмът са по-приглушени, култът към свръхегоистичното, аморално ницшеанство е принизен в полза на едно облагородено страдание и смирение – сякаш иска да развенчае лъжовността на безмилостно жестокия и привлекателен Байронов герой или безграничната самонадеяност на Лермонтовия демон. Българският поет успява да “хармонизира”, в крайна сметка, макар и чрез завършителния жест на смъртта си, смразяващото и изпепеляващото в своята душа, любовта и омразата, бунта и смирението, човешкото и божественото, бездънната бездна на битието и високия предел на небето.

Малко известни са думите на големия художник Илия Бешков за Пейо Яворов, записани от Станислав Сивриев на 03.09.1949 г. в “До видело”:

Това е, може би, най-трагичният български клетник. Ти му виж само лицето! То – лизнато от някакъв извънземен пушек – ни внушава тъкмо това, което се сúли да скрие от нас. Защо? Защото съзнателният опит да скрием нещо не е по силите на чистите духом...Господи! Кой голям син на този нещастен и сбъркан народ не е изстенал от неговото тъмно ухапване право в сърцето? Кой негов месия не е проклел своята любов народна – пак поради безсилие да се отвърне от своята трагична любов към своите? Не, не! Това уж е толкова понятно, пък като си помисля откъде тръгва и накъде върви, ще се побъркам... (цит. по Сивриев, 1988, с. 48)

Тази тъмна “фигура, приведена напред, сякаш и физически отвърната от тоя свят”, както го описват критиците-съвременници на Яворов; това “скитащо из себе си море,” ако използваме израза на друг голям съвременен български поет – Радко Радков, тази вкаменена вълна, оставила себе си след себе си – като самотен остров – върху пристана на своята любима скала, продължава да води от там вечния си диалог с морето:

Дух близък, родствен на поета,
море немирно, имаш ти –
към теб от родните полета
летяха моите мечти.

И ето те сега при мене –
тревожно, бурно в тоя час!
Настръхнал, в трескаво вълнене,
аз слушам страшния ти глас.

Бучиш и пееш дива песен
с неземна някаква си страст;
а в клокота ти адски, бесен
личи страхотната ти власт.

Обгръщам с поглед далнините:
безкрайно си, – води, води!…
Пенливи, къдрави вълните
гъмжат по твоите гърди.

И вслушвам се в гърди с тревога
и взирам се аз поразен,
и да поема дъх не мога
пред тоз свят чудни – нов за мен.

Тайнственост неизяснима,
величие и грозота,
и горда мощ непостижима,
и мрачна, дива самота!

Море, – сърдито, отразило
заоблачени висоти, –
море, що с теб се би сравнило
по демонични красоти!
(“Към морето”)

---------------