Мисля си за времената отпреди Вавилонската кула и зикуратите.
Времената, когато не е имало изгубени в превода, а човеците славили Твореца и съзиданието на един и същи език – езика на хармонията и светлината.
Когато Словото наистина е било вълшебно и тежало, като истински камък – не онзи, който убива, но този, който се превръща в основа, в темел, върху който се гради истински Храм.
А не Вавилонската кула.