Фани Попова-Мутафова в литературния контекст на ХХ век

До края на ХIХ век новата българска литература вече е създала своя фундамент чрез творчеството на Любен Каравелов, Петко Рачев Славейков, Христо Ботев, Васил Друмев, Добри Войников и Иван Вазов, положени са основите на различните жанрове в трите литературни рода (епос, лирика и драма), дори нещо повече – българската литература вече е започнала (най-осезаемо чрез творчеството на Хр. Ботев), своя диалог с европейската култура и естетика. В първите десетилетия на ХХ век тя създава и свои шедьоври в сферата на т.нар. „модерно“ изкуство от такива титани на словото, каквито са били и си остават и до днес Пенчо Славейков, Пейо Яворов (литературният кръг „Мисъл“), малко по-късно – Д. Дебелянов, Хр. Смирненски и Гео Милев, както и прозаиците Алеко Константинов, Елин Пелин, Антон Страшимиров и Й. Йовков. Прави впечатление обаче, че и до днес, когато се коментира този период от историята на нашата национална литература, в дискусията между т.нар. „млади“ и „стари“ се включват имената само на мъже творци, сочат се „вождовете“ (лит. кръг „Мисъл“) и представителите на „опълченския“ тип литература, както и на първите лястовици на пролетарската вълна в българската култура, но жената творец липсва в литературнокритическите коментари. Творчеството й се омаловажава, лишава се от статуса на явление в пространството на литературната естетика или се поставя в унизителната за таланта им сянка на нечие мъжко величие – било то Пенчо Славейков, Александър Балабанов или Боян Пенев. Може би поради все още властващият патриархален начин на живот в българското общество след Освобождението, такива нежни поетеси като Мара Белчева и белетристки като Рена Попова (а и още много други!), крият творбите си или си остават завинаги „провинциални“ автори. Трябва да минат десетилетия или да бъдат оценени в чужбина, за да се чуят имената им, понякога дълго време след тяхната смърт. Едва през второто десетилетие на ХХ век част от тях дръзват да афишират своя талант на страниците на литературните издания или чрез самостоятелни книги: Мара Белчева – в списанията „Мисъл“ и „Златорог“ и първите си стихосбирки „На прага стъпки“ (1918 г.) и „Сонети“ (1925 г.); Рена Попова – в „Развигор“, „Факел“, „Зора“, „Знаме“, „Демократически сговор“, „Свободна реч“, „Обществена обнова“ и др., и в първите си сборници с разкази и новели „Интимни вечери“ (1925 г.) и „Сенки“ (1929 г.); Яна Язова – в „Литературен глас“, „Развигор“, „Мир“, „Зора“, „Утро“, „Литературен преглед“, „Светулка“, „Другарче“ и др., и в първата си стихосбирка „Бунт“ (1934 г.) и първия си роман „Ана Дюлгерова“ (1936 г.); Дора Габе – в „Изкуство и критика“, „Мисъл“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“, „Златорог“ и др., и в първите си книги – повестта „Малкият добруджанец“ (1927 г.) и романа „Мълчаливи герои“ (1931 г.); Елисавета Багряна – в „Лик“, „Съвременна мисъл“, „Вестник за жената“, „Съвременник“ и мн. др., и в първата си стихосбирка „Вечната и святата“. И т.н., и т.н. ...

През последните години, изследвайки живота на една немалка част от големите имена на жени творци в българското литературно пространство от началото на ХХ век, се натъквам на една истина (колкото неприятна, толкова и създаваща усещане за гордост!), че в този „мъжки“ свят с особен апломб навлизат десетина големи българки, чийто талант не само е съизмерим с този на писателите мъже, но и често ги превъзхожда. Част от тях успяват да „преплуват“ мътната река на изострените политически страсти и битовизми и да се впишат в литературния контекст на времето, докато други, не умеещи да съчетават различните „стилове на плуване“ в бързо променящите се обществено-исторически обстоятелства или са изолирани от културния живот, или са заставени да „редактират“ съдържателните параметри на своите творби, ако искат те все пак да бъдат издадени. Една от тези големи българки е Фани Попова-Мутафова .

Стефанка Добрева Попова (наложила се в националната ни литература с името Фани Попова-Мутафова) е родена на 16 октомври 1902 година в град Севлиево. Според Благовеста Касабова („Чудотворката“ - Издателска компания К&М, София, 2000 г.; „Наказание без престъпление“, издателство Лексикон, 2022 г.), в онзи момент „орисниците не са били много добронамерени, но онази, която я е орисала да се труди и да се радва на труда си, е била най-милостива.“ Стефанка Попова е дъщеря на генерал Добри Попов, завършил Военната академия в Торино, участник във войните, преподавател във Военното училище в София и автор на няколко книги на военна тематика. До 12-годишната си възраст, заедно със своите родители, Стефана живее в Италия, което й дава възможност да овладее добре италианския език. По-късно тя става един от най-добрите български преводачи на италиански творци. През 1921 г. завършва Първа Девическа гимназия в София, а заради проявения още в Италия интерес към музиката, където взема уроци по пиано, от 1922 до 1925 г. продължава образованието си в Мюнхенската консерватория. През 1923 г. вече е съпруга на Чавдар Мутафов, който учи архитектура в Мюнхен, а по-късно се изявява и като талантлив писател и литературен критик.

Първият литературен дебют на Фани Попова-Мутафова  е разказът й „Малка приказка“, публикуван във „Вестник за жената“ (брой 155, 1924 г.). Три години по-късно излиза и първата й книга – „Жената с небесната рокля“ (1927 г., издание на литературния кръг „Стрелец“). До 1944 година тя издава 35 книги, между които романите „Солунският чудотворец“ (1929/30 г.), „Дъщерята на Калояна“ (1936 г. ), „Йоан Асен“ (1938/39 г.), „Последният Асеновец / Боянският майстор“ (1939 г.). За изключителния й интерес към българската история свидетелстват и много други нейни творби от този период – сборникът с легендарни разкази „Великите сенки“ (1935 г.), драмата „Христо Ботев“ (1937 г.), сборникът „Приказки за Крали Марко“ (1937 г.), романите „Ангел Кънчев“ (1938 г.) и „Княгиня Мария – Луиза“ (1939 г.). Явно е, че патриотичният дух на бащата по някакъв начин е закодиран в нейния ген и намира своите проявления в интелектуално-творческия диапазон на произведенията, излезли изпод перото на тази талантлива българка. Неслучайно още тогава известният български поет Кирил Христов заявява: „Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова - Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.“ А съпругът й Чавдар Мутафов признава: „В нашето семейство тя е писателят.“

До 1944 г. Фани Попова-Мутафова  развива не само активна творческа, но и организационна дейност. Тя е член на Съюза на българските писатели, на Българския ПЕН клуб, на Клуба на писателките, на Дружеството на детските писатели, активно участва и в дейността на литературния кръг „Стрелец“. Освен това тя създава нов писателски кръжец „Иван Вазов“ (1941 г.), който да замести разтурения ПЕН клуб, осъществявал до момента международните връзки. През пролетта на 1942 г. в Германия са поставени основите на Европейски писателски съюз, в който участват 16 държави. За председател на българската секция е избрана Фани Попова. Тъй като тя участва в учредяването му без съгласието на УС на СБП, налага се да създаде нова организация на базата на съществуващия вече интелектуален кръжец „Иван Вазов“, като в редовете му включва предимно немски възпитаници и почитатели на немската култура. Два месеца след 9 септември 1944 г. Фани Попова-Мутафова , заедно с още 28 творци, е изключена от СБП. В протокол №4 от 17 ноември 1944 г., озаглавен „Разглеждане дейността на съюзните членове през времето на фашисткия режим в България“, срещу името на Фани Мутафова е записано: „Най-ярко проявената фашистка писателка у нас.“ Няма да навлизам в подробностите на документите и протоколите от разпитите на Фани Попова-Мутафова , осъществени от VI-ти Върховен състав на Народния съд през март – април 1945 г. (Ани Златева, Нов български университет, „Във въртележката на политическите страсти (1941 – 1951) и премълчаното за чудотворката - Фани Попова Мутафова“), тъй като това не е предмет на моята статия. Само ще обобщя посоченото в тях, че по време на Втората световна война тя се увлича от идеите на идеализма и националсоциализма, поради което след 9 септември 1944 г. изпада в немилост. Арестувана е и е обвинена, че със статии, речи, книги и други дейности е провеждала, и то користно, прогерманска политика и е способствала да бъдат насадени в нашата художествена литература националсоциализмът и шовинизмът. На 4-ти април 1945 г. Народният съд произнася присъда, според която Фани Попова е осъдена на 7 години строг тъмничен затвор, 10 години лишаване от граждански права и парична глоба от 10 000 лева. Единадесет месеца по-късно, поради влошеното й здравословно състояние (страда от изострена форма на астма), е освободена от затвора. Междувременно, докато е още в затвора, е арестуван и изпратен в лагер и съпругът й Чавдар Мутафов. След една година е освободен, но изтощен, болен и съсипан физически и психически, наскоро след това умира. През 1948 г. са възстановени гражданските права на Фани Попова, а през 1963 г. – и членството й в СБП. Въпреки това през остатъка от своя живот тя се чувства изолирана, изоставена от приятелите си и следена от Държавна сигурност. Живее сама в тясна студена стаичка, натъпкана с книги, и за да се топли, пали печката с листове от изданията на собствените си книги с наложените от цензурата поправки в тях, за да бъдат публикувани (Владимир Цачев в интервю на Венелин Митев в „Blitz.bg“, озаглавено „Фани Попова-Мутафова  умря в пълна мизерия“). През 1960 г. пада ветото над част от нейното творчеството и й позволяват да преиздаде сборник с разкази и романа „Дъщерята на Калояна“, но ако включи като предговор собствен текст, чрез който да се отрече от „идеалистическия си мироглед“, на който е била подвластна при писането на книгата, както и да съкрати някои части от оригинала и да добави нови, „за да се постигне една правдива картина на изобразената в романа епоха“. Твърди се, че този предговор, с който излиза новото издание на „Дъщерята на Калояна“ през 1962 г., „не е написан от нея, а от някой друг“ (Владимир Цачев в посоченото по-горе интервю и Петър Величков в предговора към последното издание на романа – 2008 г.). Така, с предговора и прибавените нови 50 страници, романът получава картбланш за печат, а в театър „Сълза и смях“, по повод освобождението на България от Византийско робство, поставят пиесата й „Солунският чудотворец“. Радостта й обаче е краткотрайна, тъй като след няколко представления пиесата е спряна.

Най-крупният принос на Фани Попова-Мутафова  в нашата национална литература са нейните историческите романи, които влизат в тетралогията й за фамилията Асеновци („Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен II“ и „Последният Асеновец/ Боянският майстор“). Всеки един от тях има по няколко издания и редакции, правени от авторката по собствено желание преди 9 септември 1944 г. или наложени й от политическата цензура след това.

Първата версия на „Солунският чудотворец“ излиза в книгоиздателството на Петър Карапетров „Древна България“ през 1930 г. Фани Попова - Мутафова тогава е едва 28-годишна. Дванадесет години по-късно, през 1942 г., излиза второто му преработено от нея издание, в което „не е трудно да се долови възторгът на авторката от присъединяването към майка България на бленуваните от Калоян територии, осъществено от цар Борис III Обединител“ (Петър Величков, „Автентичната версия на „Солунския Чудотворец“). Вестник „Заря“ възторжено пише: „ Иван Вазов вече е достигнат. Фани Мутафова е поела този път и в романа „Солунският чудотворец“ ни е дала един великолепен разказ за живота и епохата на цар Калоян.“ През 1969 г. е публикувана третата му версия, в която тя е била принудена от политическата конюнктура да прави съкращения и допълнения, за да отговори на изискванията за открояване ролята на народните маси в историческите процеси и събития.

Вторият роман – „Дъщерята на Калояна“ – също излиза последователно в три редакционни варианта. Първият е издаден през 1936 г., вторият – през 1942 г., а третият през 1962 г. Според Петър Величков при съпоставката на последните две версии на романа не са открити „нови сюжетни линии, нито кардинални промени в сюжета. Добавките, както и в „Солунският чудотворец“, са незначителни и влошават перфектно замисления и осъществен от авторката първоначален текст.“ (Петър Величков, „Автентичната версия на „Дъщерята на Калояна“).

Третият роман от поредицата – „Йоан Асен II“ – първоначално излиза в три томчета на библиотека „Български исторически романи“ през 1938/39 година. Второто цялостно издание е осъществено през 1943 г. от издателство „Иван Куюмджиев“. След политическите промени през 1944 г., както и при първите два романа от тетралогията, от Фани Попова-Мутафова  се изисква да направи редакционни промени, чрез които сюжетът на „Йоан Асен II“ да внуши, че „историята се твори не от царете, а от народите“. Водят се дълги спорове между авторката и назначените като нейни „помощници“ редактори Максим Наимович и Наташа Манолова, но така и не се стига до издаването му приживе на авторката.

С романа „Последният Асеновец / Боянският майстор“ Фани Попова - Мутафова завършва своя исторически епос за династията Асеновци. Първото му издание излиза през 1938 г., а второто, с вече промененото заглавие „Боянският майстор“, през 1943 г. През 1944 г. в Амстердам, в издателство „Стренгхолц“, и в Белгия, в издателство „De lage landen“, романът излиза под заглавието „Майсторът от Бояна, балканска трагедия от ХIII век“.

През юни, 1977 г. Фани Попова заболява тежко от туберкулоза и на 9 юли умира. На погребението й не присъства нито един представител на СБП. Но пък девет години по-късно, през 1986 г., издателство „Български писател“ отпечатва романа й „Йоан Асен II“ в огромния тираж от 102 224 екземпляра.

В тетралогията за Асеневци (пък и в другите нейни произведения – сборникът с разкази „Великите сенки“, драмата „Христо Ботев“, сборникът „Приказки за Крали Марко“, романът „Ангел Кънчев“, книгата „Д-р Петър Берон“) се оглежда светогледът на Фани Попова-Мутафова . В нейно лице читателят открива една изключително ерудирана личност, която в детайли познава историята на света, и в частност на Европа и на балканските държави, творец, който може да разчита имплицитно вписаните смисли на историческите факти и явления, въз основа на които да гради хипотези за недокументираните събития, които максимално точно се вписват в контекста на епохата. И най-важното – тя притежава невероятния дар, когато пише за България, за българската земя, за българските царе и за освободителните борби на българския народ и техните духовни водачи, да обгражда всичко с ореолната светлина на своето собствено родолюбие.

В периода 2007 – 2009 г., по повод 105-годишнината от рождението на Фани Попова-Мутафова , цялата тетралогия „Асеновци“ излиза за пръв път с автентичния си текст в ИК „Унискорп“ под редакцията на литературоведа Петър Величков. Във финала на предговора си към романа „Йоан Асен II“, като своеобразно продължение на възторжената оценка на Кирил Христов за белетристичния талант на авторката, прозвучават думите на Петър Величков, последния редактор на нейната историческа поредица:

„Изведнъж онова, което бе отказвано на живата Фани Мутафова, се оказа възможно след смъртта й.“

Защото големите таланти са жители на бъдещето – необходимо е време, за да бъдат обхванати и оценени по достойнство в истинския им ръст.

Представеният кратък животопис на твореца Фани Попова-Мутафова  придобива съвсем други измерения през призмата на две писма – на Наташа Манолова до издателство „Хр. Г. Данов“ и отговора на Фани Мутафова, тъй като от тях става видна оценката на много наши литературоведи, историци и литературни критици от ХХ век за нейния творчески принос в българската литература. Ще цитирам дословно текстовете им като извадка от предговора на Петър Величков към романа „Йоан Асен II“:

Рецензия за ръкописа на Фани Попова-Мутафова „Иван Асен II“, представен в издателство „Христо Г. Данов“

Известен е многогодишният интерес на Фани Попова-Мутафова  към историческото минало на народа ни и определените й творчески постижения в белетристиката на историческата тема („Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Доктор Петър Берон“). Известни са и слабостите и добрите страни на нейния подход към историческите факти и явления. Сега тя е представила за мнение обемистия ръкопис „Иван Асен II“, в който е събран огромен фактически материал за един твърде богат и интересен период от нашата национална история.

Ръкописът е написан с присъщия на Фани Попова-Мутафова  лек и достъпен език. В него личи и подчертаното умение на авторката да фабулира, да създава атмосфера, да приковава и задържа задълго вниманието на читателя. Но в този му вид, представеният ръкопис буди и доста сериозни възражения и аз лично не бих могла да го предложа за печат.

Основните възражения могат да бъдат групирани в няколко пункта.

Преди всичко ръкописът отразява един твърде остарял, идеалистичен възглед върху историята, който е невъзможно да бъде възприет в 70-те години на нашия век. Очевидно описаните от авторката събития се нуждаят не просто от хроникиране, а от задълбочен съвременен прочит. Нужно е марксическо осветление на епохата, на ролята на историческата личност, на положението на народните маси, нещо, което определено липсва в ръкописа. Книгата е богата с исторически сведения, но твърде бедна откъм исторически обобщения и поуки.

Неприемлив е и самият факт, че в един ръкопис, обемащ повече от 550 страници и изпълнен с десетки подробности, свързани с царското семейство, с негови далечни и близки роднини, отсъства изцяло народът – основната фигура на всяка историческа епоха. Тук се изкушавам да приведа пример със „Златният век“ на Андрей Гуляшки, където отношението народ – цар е толкова добре решено. В ръкописа на Фани Попова-Мутафова  хората от народа са намерили място като че ли само за да илюстрират благочестието и добродетелите на царя и царицата. А достатъчно е вестта за някое безчестие или народна беда да достигнат до ушите на „любимия владетел“, към „обожаваните от населението господари“, и те биват незабавно премахвани (стр. 109 – 110, стр. 222 и т.н. и т.н.).

Образът на Иван Асен II е дотолкова идеализиран, че просто е загубил човешката си и историческа убедителност. Невъзможно е да се изброят всички похвални слова за царя и царицата, както и всички сцени на неприятно разнежване, което народът демонстрира по всеки повод, свързан с царското семейство. (стр. 33, 68, 114, 227 и още десетки...).

Твърде уязвими в много отношения са всички пасажи, в които се говори за „Велика България“.

Ръкописът изобилства с наивни изрази и тълкувания (стр. 13, 125, 209, 212, 314, 513...) и е претрупан с излишни подробности (стр. 28, 29, 177 и т. н. и т.н. ..).

Не правя конкретни препоръки за преработка, тъй като, струва ми се, посочените слабости са свързани с цялостната концепция на книгата. Концепция, която не може да бъде приета, защото в противен случай ще влезем в пълно противоречие с изискването за твърд и последователен класово-партиен подход към историческите факти и явления.

Забележка: От ръкописа липсва 342 страница.

НАТАША МАНОЛОВА

Отговор на Фани Попова-Мутафова
(в запазения машинопис липсва обръщение-бележка от Петър Величков)

На 11 януари 1961 г. сключих с издателство „Български писател“ договор за трето издание (първо след 9.IX.1944) на романа „Дъщерята на Калояна“. Книгата излезе от печат на 30 август 1962, редактирана от Светослав Минков, в тираж 10 000 екз.

През 1968 – 1969 год. „Дъщерята на Калояна“ излезе като четвърто издание, а романът „Солунският чудотворец“ като второ (първо след 9.IX.1944) издание на пловдивското издателство „ХР. Г. ДАНОВ“. За редактор на трилогията бе посочен Максим Наимович, който написа увод за нея в началото на първи том („Солунският чудотворец“). Четвъртото издание на „Дъщерята на Калояна“ беше редактирано от Г. Стоянов (отпечатано през март 1968). „Солунският чудотворец“ с поправките, поискани от М. Наимович, се отпечата през април 1969 г.

Третият том на трилогията – „Йоан Асен II“, с поправките, поискани от М. Наимович, още се преписваше по новия правопис, станаха някакви промени в състава на редакционното тяло и това наложи да се предаде третият том на нов редактор – Наташа Манолова.

Ала поправките , поискани от новия редактор, щяха да внесат известна разпокъсаност и несъответствие между трите части. А в тях е цялостно отразено „едно бурно и жестоко време“, както пише Максим Наимович, „когато на балканските земи се сплитат интересите на папската експанзия, на крупните немски и френски феодали, на сръбската държава, на унгарския крал, на венецианските дожове, на откъсналите се от Византия висши гръцки сановници. Кърваво и размирно време на непрестанни войни, дворцови преврати, крупни социални брожения сред народните маси. И точно тогава, само за няколко десетилетия България, отхвърлила византийското робство, израства като крупна централизирана държава, като единствена сила, способна да отбие пристъпите на всички нашественици. Трите романа на Фани Мутафова обрисуват добре тази обстановка, дават ясна представа на читателя за голямата политическа мисия на Асеновци. Но тук трябва да добавим и нещо друго: социалните разслоения и политическите противоречия в структурата на самата българска феодална държава. Без тях едва ли бихме могли да вникнем правилно в духа на онази епоха, да видим отчетливо нейните движещи сили. Защото историята се твори не от царете, а от народите. Защото огромните политически и военни успехи на владетелите от асеновската династия са немислими без поддръжката на народните маси. Особено зримо е това при царуването на Калоян и Иван Асен II. Затова една съвременна, днешна преработка на трилогията би означавало по същество новото й написване. За нас е важно друго: голямата познавателна стойност и на трите романа, техният патриотичен патос, чувството за национална гордост, което струи от тях.

И с право, защото те прелистват пред нас страниците на най-голямото величие и разцвет на средновековна България. На тая България, която е обединила всички български земи и играе една от най-важните роли в политическия живот на Европа. И тук трябва да търсим голямата заслуга на авторката – в художественото пресъздаване на цялата славна епоха на Асеновци.“

Подобно мнение има също Михаил Въгленов в статията си „С богатството на родната реч“ (в-к „Росица“, 25. III. 1972, Севлиево), когато пише:

„Историческите романи и разкази на Фани Мутафова разкриха в пълнота таланта и увлекателното й перо, като станаха любимо четиво на българските читатели. Навярно авторката е доловила, че широките читателски среди обикновено по-непосредствено и по-добре се учат от художествените произведения, отколкото от често пъти сухо написаните изследвания и учебници. Но като държи да не поправя и претрупва с излишни свои прибавки и разсъждения фактическата страна, с верния си усет на рутиниран белетрист, тя не изменя на художественото описание, което и тук е бляскаво осъществено. „Д-р Петър Берон“ е нова нейна сполука.“

Бих прибавила и една извадка от статия на проф. Стефан Младенов („Родна реч“, 1939):

„Любителите на българската художествена словесност трябва доста да се радват, че Фани Попова-Мутафова , най-добрата от съвременните български писателки, току-що е завършила своята голяма историческа трилогия от началото на Второто българско царство. И в тази трета част българската историческа действителност се преплита не само с балканската и латинско-византийската, а рязко изпъква с далечен сравнителен поглед към Средна Европа. За достойнствата на езика и стила в „Йоан Асен II“ писателката заслужава най-голямо признание.“

Интересно е да се знае и мнението на Кирил Христов, изказано в едно интервю с Петко Тихолов на тема „Българката в литературата“ (списание „За вас“, бр. 6, год. I, 1938):

„Съвсем рядко някоя жена е сполучвала добър исторически роман. И само недосегаеми величини като Селма Лагерльоф* са дали издържани произведения в тази област. Тъкмо такива са всички исторически романи на Фани Попова-Мутафова . За мене Фани Мутафова отдавна е един от най-светлите върхове на българския дух. Аз твърдя с пълна увереност: мъжът в българската литература превъзхожда жената само по количество, но щом имаме и една Фани Мутафова, в качествено отношение литературната продукция на жената е равна на тая на мъжа. Защото в случая не се касае за дреболии, които могат да бъдат постигнати и надминати, а до големи, сложни, органически дела, редки и у най-напредналите народи.“

(* Селма Лагерльоф – шведска авторка, Нобелов лауреат за 1909 г.)

В подкрепа на написаното от Максим Наимович и Михаил Въгленов относно голямата познавателна стойност на трите романа, които задоволяват желанието на читателите за най-точни и по-обширни познания в областта на родната история, може да се цитира и една мисъл на Симеон Радев:

„У нас най-добра представителка на литературния жанр „романизована биография“ е Фани Мутафова. Тя най-стриктно се придържа към историческата правда („Срещи с три поколения“, стр. 127, от П. Тихолов, изд. „Български писател“, 1973).

Пак по същата причина не мога да не предам и писаното от дъщерята на проф. Вас. Златарски (Креса Златарска – Тодорова. „Баща ми Васил Златарски“, стр. 173, изд. „Наука и изкуство“, 1975):

„Най-ревностната посетителка в кабинета на баща ми беше Фани Попова-Мутафова , която не само ревностно използваше неговите трудове, богати с бурни събития и героични образи от нашето минало, но и неуморно се ровеше за своите пищни картини на Средновековието в съответните сведения, текстове и исторически съчинения от библиотеката на баща ми, които той с удоволствие предоставяше на нейно разположение. От честите творчески срещи между зрелия учен и младата писателка, жадна като своя авторитетен консултант да открива все повече и неоспорими исторически данни, възникна едно своеобразно и мило сътрудничество. Когато в своите неспирни и задълбочени издирвания Фани Мутафова се натъкваше на някое сведение, което не се съдържаше в предложените от баща ми материали или пък противоречеше на някоя дотогавашна установка, непроучена още достатъчно от баща ми, тя дохождаше развълнувана да сподели с него своето откритие и да помоли за неговата строго критична и веща проверка. Баща ми с радост и благодарност се втурваше да разучи новонамереното известие и ако то при множеството съпоставки се окажеше достоверно, и двамата го приемаха, всеки в своето творчество, като неопровержим факт. Доверието на баща ми към талантливата и крайно добросъвестна в проучванията си романистка стигаше дотам, че той й услужваше и с ръкописите си, ако епохата, която я интересуваше, не влизаше в обнародваните вече негови трудове. Фани Мутафова, в отговор на неговата насърчителна отзивчивост и ценна подкрепа по трудния път към историческата истина, в 1929 г. посвети нему „Солунският чудотворец“, първия роман от трилогията „Асеневци“.“

Настоявам точно върху този елемент на моята работа в областта на историческия роман, защото винаги съм държала създаването на един образ да не се отдалечава от точните данни, които съвременниците му са дали за него.

А също така да се отдалеча от изживелия времето си наш традиционен национален нихилизъм, наследен от многовековни робски епохи. Отречен веднъж завинаги от мощния глас на Светогорския монах. Защо да се срамуваме от нашето минало? Нима то е изпълнено само с мрачни страници на междуособици и предателства? След тежките освободителни борби, които народът води срещу гърци и латини, следвайки вярно и предано вождовете си Асен, Петър и Калоян, след жестокото, насилническо царуване на узурпатора Борил, свален с общите усилия на целия народ, иде времето на Иван Асен, епохата на възхода и трайната победа, въплътила мечтите на много поколения.

Да се прилага съотношението народ-цар при всички случаи еднакво, е крайно погрешно. Има твърде голяма разлика между Асен I, Иван Асен II и Иван Асен III. Никога народът – с много верен усет, не е лъгал, когато е давал или отнемал доверието си към своя вожд, безразлично каква титла носи той според епохата.

И много правилно Максим Наимович е доловил, че огромните политически и военни успехи на Асеновци са немислими без народните маси, без тяхната жертвоготовност и поддръжка. Защото същите тия народни маси напущат ненавистния им Борил и той загубва всичко, спечелено от Асен и Калоян. За да го спечели отново в едничката победна битка при Клокотница, когато се надига като един човек да следва своя любим вожд Иван Асен в съдбовната битка на живот и смърт.

Още по-неприемливо е твърдението, че в този ръкопис от 550 стр. имало десетки подробности, свързани с царското семейство, с негови далечни и близки роднини, които били ненужни, като се смятат политическите връзки за роднински. Тъкмо филмът „Сватбите на Йоан Асен“ доказа нагледно колко тясно са свързани политическите връзки с роднинските. Нещо, което не може да бъде отминато в един роман за Средновековието.

Сигурно не са били малоценни качествата, с които Иван Асен II е оставил трайна диря в паметта на следните поколения. Името Асен, прибавено към рода на неговите по-късни приемници, след изгасването на мъжката линия подир Калиман и Михаил, е възвисявало като примамващ белег в народното упование за нови успехи и възходи. Дори двама от синовете на Иван Александър са взели това име: Михаил Асен и Иван Асен.

Не може да се твърди, както при Наташа Манолова, че „образът на Иван Асен II е дотолкова идеализиран, че просто е загубил човешката си и историческа убедителност“, щом съвременниците му са могли да ни дадат една толкова убедителна преценка, неизменна за всички, които са го опознали:

„Йоан Асен беше образец на всяко благородство.“ (Г. Пахимер, „История“, том I, стр. 349.).

„Всички се учудваха на Йоан Асен II и го превъзнасяха, защото той никога не бе вдигнал меч върху своите поданици, не е запетнявал себе си с убийство на ромеите, както постъпваха преди него бившите владетели на България. Затова той бе обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.“ (Георги Акрополита, „Съчинения“, том I, стр. 43).

„Иван Асен бе най-великият от Асеновците, а може би и от всички южнославянски царе.“ ( А. Ильинский, „ Изв. Руск. арх. института в Константинополе“, 1901)

И въпреки всеобщото признание на тогавашни и сегашни историци, че Иван Асен е бил образец на високи добродетели – той е бил жив човек, комуто не са били чужди човешките слабости. Двете незаконни дъщери и неразумната женитба с дъщерята на своя най-непримирим враг, победения и ослепен Тодор Комнин, ясно сочат съдбовна слабост, която неведнъж е ставала причина за вътрешни ежби и раздробяване на държавата между наследници – синове от две майки. Отбелязах в романа безсилието и на най-издигнатия човек да се бори с някое свое непреодолимо увлечение, дори когато съзнава колко пакости то може да крие в себе си, защото по-късно те наистина се сбъдват.

Един велик управник може да жертва себе си заради изгодите на държавата, ала никога не бива да залага на изпитание нейното бъдеще заради личното си благополучие.

Твърдението на редакторката Манолова, че книгата е богата с исторически сведения, но твърде бедна откъм исторически обобщения и поуки, може да се обори дори само с горното обобщение. Защото то е най-главното. Дори и в най-дребните начинания.

Никога личното да не се слага над общественото.

Защото много по лесно е да се победи, за да се спечели едно дело, отколкото да се запази. Много пъти в хилядолетната си история българският народ е виждал да пропадат постиженията , получени с вековни, непосилни борби на много поколения, сринати от неудачната стъпка на някой честолюбец или некадърник.

Да проуча и обясня причините за тези високи постижения и главоломни провали, които съпътстват цялата наша история, е била главната причина, непрестанният стимул, който ме е тикал да ровя в библиотечните рафтове, да се съветвам с най-компетентни наши историци. Да посоча и предпазя да не се повтарят грешките. Непосилна задача за един кратък човешки живот.

Но достатъчно само е честното намерение, неотстъпно следваната цел.

Затова не мога да поправям, веднъж написани творби, според указанията на редактори, които често дават противоположни съвети, според своите собствени разбирания. Само авторът може да знае по какви причини разглежда едно историческо събитие в такава или друга светлина.

И ако за редакторката Наташа Манолова изразът „любим владетел“ трябва да се сложи в кавички, редакторът Максим Наимович съвсем правилно изтъква, че „съвременните на Калоян западни владетели тогава играят повече или по-малко почетната роля на „примус интер парес“, че тяхната власт почти не се чувства спрямо формално подчинените им барони и графове. И в същото време Калоян повежда упорита борба за изграждане на една мощна централизирана държава, за пресичане на сепарастичните стремежи на болярите, за обуздаване на алчността им. Една борба, в която той се опира в немалка степен на най-нисшите слоеве на народа, които виждат единствено в лицето на царската власт реален защитник срещу болярските грабежи и произволи. Нека не забравяме неговата търпимост спрямо богомилите, например, и това, че той, мъдрият държавник, не се опълчва срещу тия, които отричат всяка власт и създават свой бог на онеправданите.

Това се от отнася особено за Иван Асен II, за когото проф. Златарски пише:

„Със своята благоразумна търпимост, той достигна до там, че при него си живеели мирно православни с католици и богомили, а това докарвало благоденствие и щастие в държавата.“

Който познава добре европейската история, знае, че и в другите страни е имало любими и ненавистни владетели. Първите са се облягали на народното доверие и с предаността на народните маси са създавали силни и цветущи държави, докато вторите са били сваляни от революционното негодувание на обезправените и потиснатите.

Не мога да приема твърдението на редакторката Манолова, че описаните от авторката събития се нуждаят „не просто от хроникиране, а от задълбочен съвременен прочит“.

Смятам, че и днес най-тачени са книгите с точно документално съдържание, а не с фантазии върху дадена тема, която често дори и не отговаря на историческата истина.

Обаче приемам с признателност твърдението, че в романа „Йоан Асен II“ „личи подчертаното умение на авторката да фабулура“. Защото когато веднъж съпругата на Симеон Радев ми каза, че заминават на летуване и както винаги, вземат със себе си само две книги, които всяко лято препрочитат с неизменно удоволствие, а именно „Тримата мускетари“ и „Дъщерята на Калояна“, и аз запитах какво харесват тъкмо в тия два романа, Симеон Радев ми отговори: „Умението да фабулирате, което не всекиму е дадено.“

Затова ще следвам съвета, който ми даде Светослав Минков, когато редактираше през 1961 година новото издание на „Дъщерята на Калояна“: „Нищо няма да поправяте. Може само да прибавите, ако сте намерили някои нови данни. Хубавите неща, когато се поправят, се развалят.“

В трите тома на трилогията се вслушах в някои дребни поправки, изискани от редакторите, ценни на място, като прибавих по няколко нови глави, които критиката нарече най-хубавите в „Дъщерята на Калояна“ (Христо Берберов, „Принцесата и другите“).

Накрая ще изразя учудването си, че може да се твърди как в романа „отсъства изцяло народът“. Или може би се смята, че народът присъства само когато дига бунтове и създава размирици? Това е достатъчно дадено в народното въстание при Асен и Петър, в победните войни на Калоян, в бунтовете на богомилите при Борил. При Иван Асен имаме вече един народ, който в мир и благоденствие, завършил разпри и защитил граници с оръжие в ръка, вече се е отдал на съзидателен труд да изгражда своята мощна и велика държава – сигурна гаранция за честито бъдеще на всички народи на полуострова.

27. IX. 1975, Фани Попова-Мутафова

------------

П. С. Особен интерес към трилогията повдигнаха постановките на Софийската и Старозагорската опери: балетът „Дъщерята на Калояна“ (композитор Марин Големинов), 1973 г., и операта „Цар Калоян“ (композитор Панчо Владигеров), 1974 г., по либрето от романа „Солунският чудотворец“.

В писмото си от 18.I.1974 г. др. Петко Величков ми беше писал, че издателство „Хр. Г. Данов“ е решило да направи ново издание на „Дъщерята на Калояна“ през 1976 година. Не би ли могло да се помисли и за едно цялостно издание на трите романа от трилогията? Така ще се зачете справедливото , много пъти изразявано желание на читателите. Да могат да прочетат и третия том на едно съчинение, след като са прочели първите два.“

Както вече отбелязах, Фани Попова-Мутафова  не доживява да види реализирана мечтата си за „едно цялостно издание на трите романа“. Писмото – отговор обаче не просто допълва представата ни за тази изключителна за времето си авторка на български исторически романи, а и показва на сегашните писатели с каква отговорност към читателя и към обществото трябва да пристъпват при създаването на творби, в които е положено нашето историческо минало. Независимо от политическата конюнктура и от вероятността издаденият роман (защото днес творците нямат цензурни пречки за публикуването на произведенията си!), да бъде отминат или охулен от литературната критика, писателят трябва да остане верен на историческата истина за времето, за което пише, а не да го моделира според новите тенденции на времето, в което живее. А често пъти, за да се стигне до истината, трябва да се плува срещу течението, което крие неочаквани засади. Животът на човека и писателя Фани Попова-Мутафова  е красноречиво доказателство за това.

------------