Гълъбите на Александровска

Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.

Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням...

Срещах ги из двора на болницата – сами или в група по две-три, слаби, попрегърбени, сиви в избелелите си дрехи – с мрежичка с хляб и бурканче кисело мляко в ръка и бастунче в другата. Пенсионираните медицински сестри-самотници. Живееха в тесни като кафези стаи в таванските помещения на Александровска болница с обща за етажа тоалетна, без баня и пералня. Къпеха се и перяха в баните на клиниките от долните етажи. Никой не ги спираше. Дълги години бяха работили в същите клиники и ги познаваха.

Бяха настанени преди години с разрешение на ръководството на болницата. В началото населяваха целия подпокривен етаж. По време на следването ми останаха десетина. Когато след време се върнах от провинцията в София, броят им бе намалял. Освободените стаи използваха за складове, по-късно ремонтираха за лаборатории и кабинети.

Не им позволяваха да палят котлони и отоплителни печки заради противопожарната безопасност. Няколко тръби от парното стигаха до таваните на сградата и затопляха въздуха в коридора. В стаите радиатори нямаше. Понякога дежурните сестри им носеха останала от болните храна. В началото я отказваха, после я приемаха.

Събираха се на приказка на площадката в коридора пред мрежестата клетка на асансьора. Подпираха се на бастунчетата си или седяха на няколкото почернели стола, които старшата сестра на Хематологията им беше подарила. Повечето мълчаха – познаваха се отдавна, нямаше какво ново да си кажат. После се разотиваха в стаите си.

Някои имаха транзистори и пускаха музика. Другите слушаха музиката през стените – тиха, приглушена и поради това, още по-нежна. После заспиваха. И всяка сънуваше своите си сънища – едни светли, други тъмни...

Сутринта се оглеждаха отивайки към чешмата в края на коридора дали някоя не липсваше. Вземаха бастунчетата и мрежите с празните бурканчета и отиваха до сладкарницата срещу болницата да си купят мляко.

По етажите дежурните сестри, изнервени, недоспали, изморени, будеха болните и подготвяха стаите за сутрешна визитация на лекуващите лекари...

... Така си спомням пенсионираните медицински сестри, които живееха под покрива на болницата. Една по една отлетяха, като гълъби.