Илия Буржев: Спомени за Христо Фотев

Всеки човек има своите положителни и отрицателни страни. Само че, едни индивиди умеят да прикрият лошото в себе си, а други не умеят. В човека от рождение са залегнали омраза, завист, лакомия, ревност, подлост, лицемерие, мързел, лентяйство и пр. и пр. Те са същност на живия организъм. И какво тогава да правим? Единствено би трябвало да се усъвършенстваме, за да можем, колкото е възможно да намалим тези отрицателни страни в човека.

Намериха се хора, които много малко познават Христо Фотев, които се опитват да го изкарат едва ли не светец, Христос. Не мога да разбера защо правят това. Ницше казва: изобщо аз не съм светец, защото всички светци са лъжци (цитирам по памет). И според думите на този философ се разбира, че тези фалшиви хора искат косвено да унижат Христо, едва ли не да се подиграят с него. Ето защо, това което ще изложа пред вас го правя с чисто сърце, без да се опитвам и на йота да слизам надолу или нагоре. Макар че изпитвам известно колебание, как да подходя, за да се изразя истинно, достоверно и справедливо. Защото има не малко слепоци, които биха се настроили срещу мен. Но аз пак ще повторя: Поел съм риска да изричам истината. Защото да кажеш истината е голям риск, опасно нещо, да не кажа страшно.

* * *

Христо Фотев беше средно на ръст момче, слабичък, тънък като комар, с продълговато лице, с големи очи във формата на бадем, с тънка мека светлотъмна коса. При общуване за по-кратко, той умееше да остави много добри впечатления. Умело си прикриваше слабите страни. Да подтиснеш лошото в себе си е чудесно качество. Докато го гледате любвеобилен, нежен, деликатен, внимателен, изведнъж можеше да се обърне на сто и осемдесет градуса и да се превърне в зъл, завистлив и ужасен човек. Но изявата на тази му черта се показа в по-късните години от живота му.

Докато беше съвсем млад беше великолепен. Не се стремеше към административна кариера, към заемане на по-лека работица и беше волен и свободен, мил и привлекателен. И тъй като през онова време всеки гледаше да се закачи някъде, за да си изкара хляба, Христо не се стремеше към това и се отделяше от всички. Ето един млад човек, който нищо не иска, а да бъде “птичка божия”, волно и свободно да живее и да пее като птичка. Никакъв напън за кариера, а стремеж за свобода. Той не беше ходил нито войник, нито пък много на училище – институции, които поставят човека в един калъп, внушават му страхове и с насилие го лъскат и моделират. В тия години, в които младостта силно се стремеше към училища и университети или по-скоро към получаване на дипломи, един отказ от всичко това, не можеше да не направи впечатление. Още повече, като чуваха или виждаха едно момче не особено образовано да пише чудесни стихове, това не можеше да не удивлява. Като се има предвид, че не малко люде с дипломи се мъчеха да творят лирика или художествена проза, а не можеха – нищо не излизаше. Ето един индивид “с килийно образование” от работническо семейство надминава много умни глави с таланта си. Такъв беше случаят с циганският поет Усим Керим. Той имаше приживе невероятна слава. Почти не ходил циганин на училище, пише хубави стихове! Така ги смятаха за онова време.

Такъв волен, свободен, сърдечен “бургаски хъшлак” беше Христо, докато издаде първата си стихотворна книга. Оттам нататък нещата започнаха леко да деградират. Започнаха да се вървят край него разни кафеджийки, люде и дами обичащи чашката, които като нямаше какво друго да правят, тичаха при него, за да поклюкарстват и да изпразнят някоя и друга бутилка. Те го настройват на друга вълна, внушават му колко е “велик и голям, че той е най, най на света!”. “Не съм постигнал още нищо и това е всичко, което ми дарява свободата”. Това са два стиха от стихотворение, което ясно подсказва, как поета започна да се променя. Така постепенно започнаха да избиват ония неприятни качества, които той дотогава подтискаше. Христо твореше само при определена творческа атмосфера. Създаваха му я творчески настроени негови познати и приятели. Но внушавано му от разни кафеджийки и настървени алкохолни дами и господа, пък и не малко критичета, той започна да гледа на тия, които бяха честни и искрени с него, от по-високо и те взеха да се отдръпват. Христо може да каже най-обидни думи за тебе, но ако ти кажеш само една против него, скачаха обградилите го и почерпени от него и заставаха през тебе в негова защита.

Ще ви приведа един много елементарен и дребен пример. Бях написал стихотворение, в което имаше думата “лъчезарен”. Срещна ме един филолог от редакцията и ми каза: “Не може така. Това е дума на Христо”. “Как негова! – възразих аз. – Тази дума я знам от писателя Константин Константинов. Чел съм я в неговите книги, писани преди 50 години. Вие ще изкарате, че думите са негов патент!” Виждате до какво се стига и докъде. Много заблудени хора имаше в това отношение.

Ичко, както му викахме интимно, много обичаше да иронизира. Подмяташе подигравки особено към ония, които се хващаха да работят и да си изкарат хляба. Беше много суетен. Ще му кажем:

– Косата ти като че ли пада, много изтъпя.

– Как!... Нищо й няма! Я виж твоята, твоята пада.

Друг път:

– Краката ти са като че ли малко криви…

– Простак! – викаше високо. – Твоите са криви… Я виж! Аз имам най-правите крака от всички вас.

Ние усетихме тази му суетна черта и често го закачахме, за да го ядосаме и да излиза извън кожата си.

Той ходеше тънко облечен, с едно кожено яке през студените зимни дни и отдолу с тънко пуловерче и никак не си пазеше здравето. Обичаше да симулира смелост, макар че беше слаб и тънък като комар. Четеше откъслечно. Идва при мене. Държа том от Достоевски, Христо го взима, отива с него в тоалетната, след половин час излиза и ми казва, като оставя книгата.

– Голям писател…

– Как разбра?

– Нали го прочетох сега…

Като котка никога не падаше по гръб. Винаги трябваше да бъде над всички. В определени моменти ставаше свадлив, стиснат и зъл.

Влизаме с него сутринта в канцеларията на “Милин камък” 2. Хубав пролетен ден. Идва големият му син.

– Как е положението? – пита Христо сина си.

– Остави се – въздиша той. – Нямам един лев да взема две кисели млека за децата…

– И аз нямам – малко нервно казва Христо.

Синът му постоя умълчан, след малко излезе навън. В това време дойде едно циганче около 7-8 годишно.

– Бате Христо, аз ще нося твоето име Христо. Тъй ще се запиша в училище…

– Браво! – казва Христо. Бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и даде на циганчето десет лева.

– Вземи да се почерпиш… Хайде, бягай навън.

Ококорих очи. Изглежда Христо разбра голямото ми учудване и меко каза:

– Имам двеста, триста лева, ама не дадох на Пламен.

Толкова. Това негово поведение ми се стори много недостойно.

Христо най-добре се осъществява на маса, в присъствието на много хора. Нека да го видят колко е остроумен, колко е ларж, колко смел и непукист. Иначе голямо лицемерие имаше в него. Може би това му беше средство за защита. Но понякога това му качество беше първо неприятно.

Стоим с него в канцеларията на писателите. Влиза Цветан Минков, добър писател, маринист. След малко мина край витрината на канцеларията Недялко. Цветан подхвана.

– Снощи гледах пиесата на Недялко. Не е хубава.

– Ти не разбираш… Много е хубава…

– Ама аз бях с една дама от София… и тя е на същото мнение.

– Ти си глупак и тя е глупачка. Не разбирате! Нали знаеш, че аз разбирам от драматургия.

– Това е моето мнение – опитва се да се защити Цветан.

– Ти не можеш да имаш мнение… Аз мога да имам.

Недялко се върна, влезе в канцеларията, Христо му подхвърли че няма пари, но Недялко каза, че бърза и ще дойде по-късно и ще разговарят, и излезе. Умълчахме се. Аз стоях встрани. Христо стана след малко, направи няколко крачки и се обърна към Цветан Минков.

– Всъщност ти си прав… Слаба пиеса…

– Слаба е – рече Цветан.

– Не слаба, а много слаба – натърти Христо.

Погнуси ми се от това лицемерие. Станах, треснах вратата и излязох. Много подобни случаи са залегнали в душата ми. Мъча се да ги скрия, да не казвам, но те надвиват волята ми.

* * *

Христо получаваше заплата, която беше висока колкото на главен специалист – 375 лева. Много пари за онова време. Почти всеки месец Радко Ловджиев, завеждащ самодейността в окръга, му даваше пари във вид на хонорар или контрактации. Прави се един протокол, на който се подписват трима човека – аз се подписвах, Радко и един кротък човек Трайчето – той отговаряше за драматичните самодейни състави.

Веднъж, току що Христо беше взел 1000 лева от касата на съвета, лично с мене беше, и аз го оставих и отидох в редакцията на работа. След петнайсет минути дойде Антон Кафеджиев, писател и критик.

– Завери ми това командировъчно – помоли ме той – току що дойдох от София – след това подметна – Какво ще го правим нашия?

– Кой “нашия”? – с учудване запитах аз.

– Как кой? Христо… Току що бях при него, няма пари, ще умре от глад…

– Кой ти каза? – повиших глас.

– Той лично ми каза…

– Той ли?... Лицемер, хитрец… не го е срам… свръхлъжец – ядосах се аз. – Само преди петнайсет минути, пред мене взе контрактация от 1000 лева. Той отиде в канцеларията, а аз дойдох тука.

– Да не му вярвам, така ли? – запита Кафеджиев.

– Как ще му вярваш! Това е срамота! Аз съм живият, пресен свидетел.

– Брей! – зачуди се Антон. – Как се престори на нещастен, гладен и безпаричен. И аз взех, че му повярвах.

Твърде противоречив човек беше. Един път се случва Христо да е разкошен в почерпките и хвърляне на пари най-свободно. Друг път отвращаващ с егоизма си, завистлив. Тогава носът му се изкривяваше надолу и ставаше като клюн. Така че, нищо човешко не му беше чуждо. Ония, които леят само шербети за него, го правят повече, за да изтъкнат себе си. Това не са доброжелателни хора. Те или не познават човека и поета добре, или лицемерничат. Всеки търси своите себеподобни.

* * *

Софийското кафене, както го наричаха “Бамбука” се намираше до Народния театър “Иван Вазов”, от дясната му страна. Влизам в него. Насреща ми на една маса Христо с няколко други. Вика ме.

– Кога ще си ходиш?

– Довечера – казвам.

– Имаш ли пари? – пита.

– Имам 15 лева само за билет и нещо да хапна.

– Дай ми ги, и ме чакай в четири часа следобед тука, ще ти ги върна.

Знам много добре, че Христо много често си служи с йезуитски номера, че може да ме излъже, и все пак аз му се доверих. Е, казах си, чак до такава степен да злоупотреби с мене, не е възможно. Дадох му всичките си пари.

– Слушай – викам му – ако не ми върнеш парите, нито билет мога да си взема, нито имам какво да ям, нито пък къде да пренощувам.

Христо ме хвана за рамото с трепереща ръка. В такъв момент миглите на очите му леко започваха да вибрират и главата му едва тръпне. Стисна ми рамото.

– Съмняваш ли се?

– Не – рекох, за да не го изложа. – Но все пак ти напомням.

Чакам го в четири часа, става пет, става шест, седем, осем – Христо никакъв го няма. Тъжен и умислен съм навел глава. Случайно дойде един приятел при мене.

– Не се тревожи – ми каза – ще спиш при мене… Пий едно кафе и след малко тръгваме.

Сутринта тичам към редакцията на “Литературен фронт”. В отдел “Публицистика” работеше писателя Димитър Вълев.

– Дай ми – му казах – една командировка, ще напиша очерк за Нефтохимическия комбинат.

– Чакай тук, сега ще дойда.

Митко беше сърдечен, добър и услужлив човек. Поне пред мене се представи такъв. След малко иде с командировката и ми вика:

– Отиди в касата на първия етаж, за да вземеш аванс.

Привечер отивам отново в “Бамбука”. Христо си пийва леко запотен в голяма компания. Маха ми с ръка. Отивам при него, като си мисля, че ще ми върне парите.

– Обядвал ли си? – пита ме.

– Карай да върви – казвам. – Обядвал, не обядвал, все тая…

Маха с ръка на келнера.

– Донеси на колегата две кренвиршчета и едно кафе.

– Не искам – казвам.

– Не! – бърчи чело Ичко. – Ще ядеш!

Неудобно е да се съпротивлявам. Хората наоколо ме гледат малко намръщени. Ща не ща хапвам и си тръгвам. До вратата на заведението като стигнах, чувам глас.

– Храниш ги и ги поиш и пак недоволни… Бездарници…

* * *

Пак в “Бамбука”. Пия кафе с един-двама човека на масата. Христо иде с компания. Вижда ме и сяда срещу мене. Поръчват си алкохолно питие. Разказва разни случки за Бургас и за самия град.

– Когато учех в механотехникума, можех да решавам задачи от висшата математика.

Цялата компания го гледа опулено. Той има изключително чувство да усеща, кой се хваща на лъжата и кой, и кога. Разбира, че народа около кръглата маса много не му вярва. Хваща ме за рамото.

– Кажи ти, нали помниш?...

– Не знам, аз не съм учил в Бургас…

Христо като лалугер се изтегля към мене и почти крещи:

– Спомни си бе, бунак!...

– Не знам бе, Христо… Не помня…

– Бунак с бунак… спомни си! – държи ме и ме тръска по рамото. Виждам, че няма отърване, и измъчен и смутен казвам:

– Да, да… Помня…

– Ето – обръща се Христо към цялата компания. – Свидетел ми е… Тогава изведох едно уравнение, цял град се чудеше… Отличен математик бях… Нали помниш? – пак ме пита и ме сочи с пръст.

– Как да не помня, всичко помня…

Нека да смекча поведението му и да попитам, защо ги прави тези неща? Ще го приема това негово поведение като негова игра, като забавление, макар че понякога тези неща бяха твърде коварни и неприятни.

Мога да разкажа десетки подобни случаи. Само слабия стандартния човек може да не реагира, защото носи глупостта със себе си и не може да стигне до степен малко от малко да се замисли. Обикновено тези люде знаят само да венцехвалят и по този начин превръщат един човек в измислен литературен герой.

Аз обичам Христо с неговите човешки слабости, колкото и неприятни да са понякога, той ми липсва и аз безутешно скърбя за него.

Понякога поета има такова поведение, че човек се чуди да се смее ли или да плаче.

----------------

Публ. в книгата на Илия Буржев “Живот от вчера”, Бургас, 2006 г.

----------------