Истината

Лавината, тежкия преход, планината с ледената си красота, обилния сняг, кантона, разплаканите лица на момичетата – всичко остана някъде назад след като и последния от тях – Румен затръшна вратата на хижата. Отсам нея беше тихо, светло и спокойно. Всички го усетиха и усмивките на момичетата бавно се завърнаха. Внезапно падна зимната нощ – тежка, брутална, истински ледена. След като откри управителя и говори с него, Павел се върна при групата студенти:

– Приятели, ще се настаним в туристическите спални. Те са добре отоплени. Мисля, че това е което ни трябва!

– Разбира се – каза Цанка. – Ще може ли да останем в общото помещение до лягане?

– Естествено, до когато желаете – управителят на хижата беше млад, леко брадясъл, с визията на холивудски актьор мъж. – Само не вдигайте шум заради другите гости. Всъщност те са само пет, но кой би тръгнал в планината в такова време?Аз спя горе, до склада и ако ви потрябвам ме събудете!

След като се настаниха по наровете в двете туристически спални на втория етаж, групата млади хора се събра отново долу. Павката и Жоро бяха успели да разпалят отново полузагасналата камина. Огънят кротко и весело осветяваше помещението. В този жадуван уют, на фона на начеващата буря навън, като че се готвеше някакво тайнство. Със смях и тропот по дървените стълби слязоха при останалите Огнян и Ангел в компанията на три бутилки “Столичная”:

– Колеги и колежки, внимание! – обяви тържествено последния, пълно и весело момче с мъх вместо мустаци. – Нашата екскурзия продължава. Росе, не се стягай, миличко, трудното остана зад нас. Ние сме истински планинари-герои и трябва да отпразнуваме подобаващо нашето избавление. Малко огнена вода, госпожици и господа!

Беше хубаво и защитено в старата хижа. Всички от групата го усещаха. След напрегнатите дни на сесията, след зубренето седмици наред в квартири и общежитие, между четири стени, след мръсотията и калта на големия град.

– Тази хижа е доста отдалечена – каза Ричард, с niсkname – Richi Fault. Той беше високо, спорен тип, русо момче, облечено в размъкнат анцуг и зелен анорак. Родителите му, които бяха от много години на гурбет в Мароко, може би доста безотговорно бяха си представяли, че като го кръстят на името на английския крал Ричард ще получат наготово един син с лъвско сърце, само че Ричи, както го наричаха приятелите, останал да се оправя сам още от подрастващ, справедливо мислеше за себе си, че е една голяма, родителска грешка (fault).*

– Строили са я трудно, защото до този дял на планината няма пряк път. – продължаваше да обяснява на останалите Ричи. – Истината е, че се справихме отлично.

От отсрещната страна се обади слабо девойче със сини очи и изразително, много бледо лице:

– Пирс беше казал, че истината е това в което вярваме.

– Какво отношение има прагматика Чарлз Пирс към нашия преход – рожба на идеята? – атакува я вербално Жоро, едър мургав великан, отпивайки водка направо от шишето.

– Идея ли? Ако искате да поговорим за идеи, идеали и истината. Или смяташ, че тази хижа примерно би била построена, ако обстоятелствата не го налагаха и ако в тази част на планината имаше достатъчно хижи и заслони? Стига, моля ви се! Няма идеалисти!

– Не, Диана, ти не ни разбра – усмихна се Огнян на привлекателната брюнетка, която се гневеше по-скоро на тежкия преход в снега отколкото в спора, – става въпрос за Пирсовата истина. Нали помните! Истината като успешност на действието, основано на някакво вярване, което поради това се признава за истинно. Истинността – това е полезността на идеята. А относно идеалите – всеки от нас ги е запазил в по-голяма и по-малка степен в зависимост от своите конфликти в живота и успешното излизане от тях.

– Да, това е така – съгласи се Диана като стана от стола си, – но сто пъти съм права като казвам, че всичко около нас се задвижва от прагматични съображения, от тях се тръгва, с тях се умира.

– И в любовта ли? – иронично запита Цанка, усмихвайки се миролюбиво от ъгъла, до камината.

– О, любовта? Ами там също. Къде са днес Ромео и Жулиета? Хората днес превръщат в пари мечтите си. Съществуват и истински чувства, но времето и околните нрави често ги опорочават!

– На, пий! – подаде й шишето Ричард и сам взе думата:

– Слушам Дида и ми се ще като семантик да възкликна: “Картата не е територия!” Думата не е означавания предмет! Защото думите са символи. Ние често се увличаме от тази символика, от красотата на последователността, от стила. Говорим, без да назоваваме нещата с истинските им имена, страх ни е от определеността. Бунтът на Диана всъщност бунт ли е? Само думи – това е!

Диана се засмя непринудено и напълно естествено:

– Но ти, приятелю, не даде алтернативен отговор, а само порица. Хусерл определи значението като конструиращо се от отношението към предметността. Какво е твоето отношение към предметния свят, нас, към приютилата ни хижа!

– Вижте – отпи отново Ричи Грешката и запали цигара, – знаете, че нямам родители. Имам обаче кученце в къщи и го обичам като жив човек. И то толкова, че когато то си играе с предметите, които му харесват, то те харесват и на мен...

– Достатъчно, грешка! – скочи от стола си Ангел. – А според мен цялата работа е там, че ние от малки имаме идеали и стремежи, неадекватни на способностите и заложбите ни. Когато пораснем, чак във фирмата или в Университета разбираме, че не можем да напредваме без труд и постоянство. А талантите са единици.

– Според моето виждане е важно човек да остане добър – каза тихо Росица. – В информационния век сме заплашени от развала на нравствените отношения. Това е най-големия проблем на света. Тук не става въпрос за философия на свободата в духа на Сартр, а за колективно решение на проблемите.

Цанка погали Росица по косата и допълни флегматично, но с голяма вътрешна убеденост:

– Доброто и злото на една везна – защо не? От една страна е глупаво да отричаме многото положителни промени на нашето време – Таблетите, Интернет, Гугъл, Фейсбек, смешно е да се сравнява с миналото. От друга злото съществува – то е и в продавача, който ти надписва сметката, и в скандалджията в автобуса, и в предателя, и в мигранта-терорист, взривяваш жени и деца. За мен главното сега е – да не го допуснеш в себе си. Злото. Ще имаш ли сили в критична ситуация да помогнеш с добро сърце на другите, на нуждаещите се – в това е според мен въпроса.

В стаята с камината полегна минутна тишина. Чуваше се ясно свиренето на вятъра навън и пращенето на новите цепеници, които Павел хвърли в огъня. Някой запали цигара. Огънчето потрептя, потрептя, пък угасна тъжно. Пръв наруши мълчанието Валери, който досега бе мълчал:

– А смъртта? Как да помагаме на слабия, на болния, ако знаем, че ще умре? Въпросът ми е към всички, ние сме смъртни, госпожици и млади господа студенти. Може да сме съвършени етици, но един ден – край, баста. Всъщност грубиянът живее дълго, лъжецът, избягвайки сблъсъците може да изкара и сто години...

– Валери улучи в целта – отново се намеси Диана. – Само че защо трябва да започваме със смъртта? Когато мислим за нея, ние сме в друго състояние – първо трябва да обясним живота, а още по-точно неговия смисъл. Много пъти сме си задавали този въпрос. Църквата счита вярата, а марксистите считат борбата за смисъл на живота, други – всепоглъщащата работа. Та ето какво. По-добре е да първо да определим за пред себе си това, а относно смъртта – то всеки, и добре да живее, умира. Страхът като страх от смъртта в своята основа разкрива пред човека нова перспектива – смърт. Защо са ни на нас – младите хора хайдеровски обобщения. Имаме да вършим толкова неща...

– Звучи не лошо – изхили се весело Ричи, вече порядъчно пийнал, -но попитайте Цанка защо толкова мисли, щом имаме да решаваме толкова работа и щом сме се качили толкова на високо за да си кажем това?

– Аз мисля и заради теб може би – Цанка се усмихна на Росица. – Относно работата мисля, че трябва първо да търсим, да дадем, а най-накрая да мрем сред жасмин и спомени.

– Прекалихме тази вечер – стана пръв Жоро. – Приказки, приказки, стана среднощ, а утре трябва да слизаме – до изходния пункт не е по-малко от три часа.

– Наистина. Късно е – прозя се Цанка, помагайки на Рики да се надигне от креслото. – А свършихме и пиенето.

– Решено. Лягаме. – стана Ангел и започна да гаси огъня в камината.

Другите студенти затрополяха по стълбата за горния етаж. Бурята без особено да се засилва, продължаваше. Горе, пред спалнята на момичетата дълго на можеха да се разделят. В този момент от съседната стая съвсем ненадейно изскочи възрастен мъж на около петдесет, силно зачервен, с пяна и кръв по лицето, с треперещи крайници. Изведнъж той отсечено падна по очи и страшно се удари в пода. Треморът се усили, тялото се свиваше и разпущаше, сетне се изви като дъга, а кръвта потече по мръсната пътека. Всички стояха неподвижно, ужасени и незнаещи какво да направят. Само Жоро, който бе следвал два години медицина, бързо изтрезнял, прецени, че това е гран мал – голям епилептичен припадък. Болният бе загубил съзнание, може би наранен при припадъка. Необходимо бе спешно да му се помогне. Пристигнаха управителя и жена му. Струпаха се туристи. Припадъкът бе отминал и мъжа идваше в съзнание, но не говореше. Жоро разбираше, че психичноболният се е ударил зле в тила. Прехапаният език не го тревожеше – това бе нормално, но едно мозъчно сътресение обаче можеше да е много опасно. Пренесоха го в кревата му, но беше зле и Ричи предположи, че може би се касае за часове.

– Имате ли лекар? – попита той управителя, който бе много уплашен.

– Най-близката медицинска служба е на 2-3 часа от тук, долу при изходния пункт на Голяма поляна. Но при това време?

Всички гости и туристи се събраха в общия салон. Огънят вече не грееше, повечето от студентите се бяха свили в анораците си и слушаха воя на виелицата. Жоро съобщи, че положението на епилептичния е сериозно. Каза им още, че има надежда, но е необходима спешна помощ от медик. Той щял да остане при болния, а някой трябвало да слезе пеша до медицинския пункт при спасителите през който минали днес за да извика лекар!

– Трябва да тръгне веднага! – наведе очи той.

Последвалото мълчание беше още по-страшно, защото беше мълчание след разговора преди малко, разговорът между тях за любовта, етиката, доброто и злото, за смъртта и истината.

– Невъзможно е в този сняг! – почти изписка Валери.

– Да, за съжаление той е прав – заяви авторитетно Огнян. – Ще го затрупа! След това трябва да спасяваме него. Дори планинската спасителна служба нощем е безсилна.

– По дяволите! Батериите са свършили! – тюхкаше се управителят на планинската станция около отказалата радиостанция. – До вчера имаше сигнал...

– Момичетата нека да си лягат – каза Ангел. – Ще теглим жребий кой от мъжете да отиде.

В съзнанието на Диана звучаха непрекъснато едни и същи слова: “Думите са само символи! Думите са нищо!”

Момичето не беше съгласно с това:

– Дайте ми кожух и фенер! – обърна се тя към управителя. – Тръгвам!

Всичко това като че не учуди никого. Чак когато вратата зад нея тропна, Павел извика:

– Момчета, как може така? Ами нали тя сама...

Втурна се да търси палтото си, шала, шапката си, изтича след нея, вятъра едва не го събори. Хукна надолу по склона, викайки името и, загубил следите и плачейки се завърна премръзнал след половин час. Стояха така, както ги беше оставил, не – бледи и уплашени и мълчаха. Невъзможно им беше да говорят каквото и да е. Беше буря.

* * *

На сутринта местния градски вестник помести кратко съобщение: “Снощи в планината група студенти от философския факултет на Университета с риск за живота си оказаха първа помощ и спасиха тежкоболен турист – гражданин на нашия град. За проявено мъжество и героизъм кмета и общинското ръководство им изказват гореща благодарност!”

--------------

* fault (англ. ) – грешка, вина.