Из "Дневник" (1975 г.)

13 септември 1975 г., събота
Свършва лятото. А ми е жал за него! Хем ми се тръгва на училище, че вкъщи ми е скучно, хем ми е мъчно за лятото. Мисля, че това лято е най-щастливото от всички лета.

Бях на лагер, но той не ми хареса. А като се върнахме, настана истинско щастие. Всяка вечер се връщам от лунапарк и излизаме с майка и татко на разходка или на ресторант. Не знам защо, но тези нощни разходки страшно ме удовлетворяваха.

Най-често ходехме в аперитив “Балкантурист”. И сега, една вечер отиваме пак там. Гледам аз на отсрещната маса двама чужденци. Единият – висок, мускулест, рус, с огромна брада и дъги коси. Страшен тип... Но другият ми хареса. Той, изглежда, беше значително по-млад. С много руса, почти бяла коса, типично за някои чужденци, с много хубав тен на лицето. Но от всичко по него най-много ми хареса усмивката му – устните му бяха червени, а зъбите снежнобели и идеално наредени. Когато го погледнах, той ми се усмихна много мило. Не се сдържах и аз – и аз се усмихнах. Другият, брадатият, стоеше с гръб към мене. Но се обърна, изгледа ме и поклати одобрително глава. Това, разбира се, ме засрами. И до края на вечерта аз не го погледнах. Но другият наистина ми хареса, а явно – хареса ме и той. Усмихваше ми се, вдигаше чашата си с бира, все едно че се чука с моята, и тогава пиеше. Да, но аз се навечерях и трябваше да си тръгваме. А не ми се тръгваше. Затова накарах татко да ми поръча още една порция. Като ми я донесоха, аз започнах да ям, но много бавно, защото вече ми се повдигаше от преяждане... И станахме вече да си тръгваме. Като разбра това, Той ми помаха за “довиждане” или “сбогом”. Но татко и майка решиха да седнат на масата на един колега. Те влязоха вътре, а аз останах вън, тъй като ми беше задушно. Като видя, че останах сама, Той стана и дойде при мен. Попита ме дали говоря английски. Но се разбрахме на руски. Канеше ме на своята маса и ми казваше, че ще пием заедно минерална вода. Поклатих отрицателно глава. Той каза “Отец и мама?”, засмя се, като ме гледаше в очите, и седна на масата си. Оттам продължи да ми се усмихва много мило. Точно в този момент за мен се залепи някакво момче. Почна да ми говори нещо. Идеше ми да го изритам, че да му дойде акълът в главата... И все пак тази вечер беше чудесна!

Срещнах ги пак в аперитива след една вечер. Брадатият ме гледа някак си тъжно. Повече не ги видях. Тогава бях с червена рокля. Всеки ден я носех, като мислех, че ми носи щастие.

После ми отрязаха косата на черта. Това ми е страшно неприятно. Всички ми казват, че с дълга коса ми е по-хубаво. Но се заредиха пак щастливи дни, когато всеки ден с Румяна ходехме на лунапарк...

14 септември 1975 г., неделя
Днес на майка й е много лошо. Все пъшка. На мене ми е много мъчно да гледам как пъшка, но винаги ми е било страшно неудобно да изразявам съчувствието си. Пък и на мен ми е доста лошо. Повръща ми се.

Цял ден си подвързвах тетрадките. Нали ще съм ученичка!

15 септември 1975 г., понеделник
Първият учебен ден. Край! Свърши лятото. Мирише ми на лято, което съвсем е прегоряло. По улиците вече метачките събират шумата на купчини и я палят. И димът – това е вече съвсем мирисът на есента. И все пак мъчно ми е за лятото. Въпреки това, че ми се тръгваше на училище. Сега с Румяна пак излизаме да се разходим донякъде, пак се смеем, пак ни е весело, но нещо ви липсва и аз съм сигурна, че това е лятото, нашето хубаво, добро лято.

Това лято репертоарният план на филмите по кината е много глупаво построен. Цели месеци, когато бяхме свободни, даваха блудкави филми, а сега, когато сме вече ученички, дават прекрасни филми – “Робинзон Крузо”, “Черните ангели”, “Кит и Сие”. Обаче дано ме пуснат на “Робинзон Крузо” или на “Любов във въздуха”. Хич не знам как ще я карам в VІІ клас, като свикнах все по разходки да ходя.

Всяка вечер, преди да заспя, слушам нощната естрада. Има някои песни, в които просто съм влюбена. Трогват ме до сълзи. Много съжалявам, че нямам магнетофон, за да си ги запиша.

Английският език за мен е просто божествен. Дори да не ме приемат в английската, както искам, ще изуча езика, и то основно, в това съм сигурна.

И така, днес е 15 септември. След тържественото откриване на новата учебна година отидохме с няколко момичета край морето. Така ми се прииска да го пипна, че изтичах с обувки през пясъка и спрях на брега. Една вълна ми измокри чорапите и обувките. Тръгнах си мокра. След това отидохме на детския кът и като бебета се люляхме на люлките. Докато се прибера, чорапите ми изсъхнаха. Добре, че вкъщи не ме питаха къде съм била. Иначе щях да си призная, защото не мога да лъжа, и щеше да има...

Преди, когато беше още лято, всяка вечер срещахме с майка и татко един мъж – същински индианец – самото олицетворение на гордостта. Като вървеше, никого не поглеждаше. После една позната ми каза, бе бил истински индианец. Като вървяхме по улицата, все него имитирахме – искахме да вървим като него горди.

18 септември 1975 г., петък
Измислихме си с Румяна индиански имена – аз – Оцеола, тя – Текумзе.

Пред идва дни – на 16 септември в сряда – леля Руска от съседния блок ми даде едно коте – много миличко. Тя си го е имала в апартамента. Гушката и коремчето му са снежнобели. Тя го е къпала всеки ден. Първата нощ не казах за него нито на татко, нито на майка. Скрих го от татко, той спеше. Когато си легнах, го пуснах в дивана (той се отваря). През нощта усещам аз, че някой ме докосва по лицето. Поглеждам – котето. То се сви на възглавницата ми и така си заспахме. На сутринта, когато майка го вида, само ми се поразсърди, че не съм й казала веднага. Аз помислих, че ще го изпъди вън, но тя, напротив, позволи ми да си живее у нас. Ако знае само колко съм й благодарна! Котето е много игриво и изключително чисто. Аз вече два пъти съм го къпала. Кръстих го с индианското име Маюми. Това име взех от книгата “Оцеола” – така се казваше сестрата на Оцеола. Котето (т.е. Маюми) е женско...

Днес трябваше да отида със стихове при Хр. Фотев с Румяна. Но клубът е преместен. Затова отидохме в сладкарница “Златната рибка”. Хапнахме нещо и излязохме. О, как ми се щеше сега да ида на лунапарк! Казах на Румяна и забързахме нататък. Ние знаехме, че си е отишъл, но да проверим за всеки случай. И що да видим! Не си беше тръгнал. Това беше за нас върхът на щастието. Като отидохме, имаше много малко хора. Количките стояха празни. И тамън се качихме, заприиждаха хора. Тогава ги бяха пуснали от училище и те идваха направо с чанти. О, какви хубави песни пускаха!!! Да, и този път знаех, че не трябва да ходя на лунапарк, ученичка съм, забранили са ми вкъщи, а отидох. Просто нямам сила да се сдържа, желанието ми е направо като болка. Беше ми много весело.

Дотук беше много хубаво. Но после някакъв почна да се занася с мен. Е, хубав беше, но не обичам занасчиите. Избягах оттам и застанах на другата страна. И други почнаха да се занасят. Един дори застана зад мен и не искаше да ме пусне да си тръгна. Блъснах го долу и слязох. Това ми се видя страшно противно. Че ме харесваха много момчета, това виждах, но такива лигльовци презирам от дъното на душата си. Развалиха ми съвсем настроението. Дори очите ми се насълзиха от обида.

Но въпреки това тази вечер беше прекрасна, превъзходна, ще я запомня за дълго време. Аз искам утре пак да идем, но не само двете с Румяна, а с голяма компания. Да се возя не само веднъж, а няколко пъти. Каква ще съм ученичка, хич не зная. Много излизам и играя.

Когато чуя да свири китара, затрепервам от възторг, наслада! О, как искам да се науча да свиря, как искам! По цели часове си дрънкам на китарата разни дребни песнички, но аз искам да свиря истински джазови песни.

30 септември 1975 г., вторник
Отдавна не съм писала тук. През тези дни ми се случиха много работи – и хубави, и лоши, но съвсем обикновени. Най-тъжното е, че лунапаркът си отиде, вече наистина си отиде. Отидохме дотам с Румяна. Толкова пусто и голо е сега!Вдигнали са всички колички и касата, където продаваха билети...

Дните, прекарани на лунапарка, ще запомня завинаги. Често вечер, преди да заспя, си спомням всичко, свързано с тях. Дори това, че винаги преди да отидем дотам, си купувахме шоколад и го ближехме, дори това, че като минавахме през морската градина, винаги се смеехме, стигнехме ли до онова място, където толкова птички пееха, че просто ставаше ужасно!

20 октомври 1975 г., понеделник
Есен е. Тъжна шума се разстила по асфалта и хлипа под краката. Вече съм 35 дни на училище, а ми се струва, че това е цяла година. Доста е скучно. Всеки ден се повтаря все едно и също. Ставай,ходи на ведрина, трепери в час по планиметрия, пъчи се по литература, връщай се, учи... Чисто и просто много е скучно. Ама много хубаво ме събуди четракът (четворката – б.р.) по планиметрия. Подейства ми “разхладително”. Пък как ще го поправя, не ми се мисли. Засега най-широко ми е около врата по физика, литература, химия. Вечер, вместо да дават някои хубави филми – блудкаши все пускат. Добре, че в последно време прожектират “Адам Шангапа”. Страшно ми харесва. Чуден е.

Много трудно свикнах да стоя вкъщи следобед. Все нещо ме дърпа, не ме сдържа, ама какво да се прави, нали съм ученичка. Пък и този четрак по планиметрия как се оправя. Както и да е, в събота винаги, при всички обстоятелства, ходя надолу (на разходка).

21 октомври 1975 г., вторник
Днес ми е много лошо. Но не физически, а духом. В училище ми се случиха страшно неприятни неща. Първо – Арабаджиев като че ли си развали мнението за мене. Зад гърба ми ме е нарекъл “глезла”. И то само защото исках да си потопя четката в Емиловото бурканче, а той ненадейно си го дръпна, на пода се разля вода и изобщо стана много неприятно. Второ – скарах се жестоко със Стойка. Зацапах й рисунката, без да искам, но тя помисли, че съм го направила нарочно, развика се, разрева се – страшна работа. В момента бях ужасно ядосана, струваше ми се, че мразя Стойка, но сега чувствам, че трябва да й се извиня, трябва да се сдобря с нея. А така ми е тежко, така ми е грозно! До утре няма да издържа. Още довечера ще отида у тях и ще искам да я видя, да й се извиня. Плаче ми се.

Спомням си, преди, като бяхме малки, пак се бяхме скарали жестоко. Тогава аз написах писмо, в което й се извинявах. А на другия ден бяхме пак весели и си говорехме, като че нищо не е било. Но сега сме вече големи. Дали Стойка ще ме изслуша, дали ще ми се отсърди? Не зная. Това ще ме подлуди. Аз не обичам Стойка, но днес, като я видях така разплакана, че рисунката й е зацапана, наистина я съжалих. Защо се скарахме, защо? Защо допуснах това? Очите ме болят от плач.

26 ноември 1975 г., сряда
Вече пиша съвсем рядко тук. А защо ли?

-----------------

Из книгата "Петя Дубарова. Том първи: Проза", Бургас, 2006.