Из "Дневник" (1976 г.)

16 септември 1976 г., петък
Господи, колко бързо минава лятото и изобщо времето! Като че ли вчера пишех тук за лунапарка и за светлорусия си красавец от аперитивчето. Сега отново разтварям своя скъп дневник, но вече с ръцете на 15-годишно момиче. Е, разбира се, не съм ги навършила още, но и това ще стане скоро.

А защо не съм писала тук толкова дълго? Може би защото в VІІ клас, след като свърши моето лято, усетих непреодолимо желание да излея чувствата си, а след това се успокоих, утеших и постепенно болката по изминалото щастливо време (лятото) взе да намалява, докато съвсем се изгуби.

А мое би и сега ще се случи същото...

Днес съм вече втори ден на даскало. Ах, ужас! Толкова ми е чоглаво! Впрочем забравих да пиша – приеха ме в английската – дори с най-висок бал – на първо място.

И сега тръгнах вече на училище. Ах, новата гимназия е толкова грозна, мрачна. На нас ни викат “зайци”, “подгответа” – нали сме в подготвителен клас. Набутаха ни в най-гадните стаи на тавана. Аз съм щастлива, че съм отново в “г” клас.

Днес ни предадоха първия урок по английски. Вече знам цели 20 думи. Браво на мен – нали?!

Новият ми клас не е лош. Има хубави дечица. Първо ме сложиха да седя с едно момиче, Елисавета, но след това ме преместиха на четвъртия чин с едно момче (което между прочем не е за изхвърляне). Английският поне засега не ми е много труден.

Но какво съм се разписала за училище. Още цялата тръпна от солената целувка на лятото. И макар че ми подрязаха косата (нали съм ученичка), все още чувствам неговото топло присъствие. Но то започна да изтича от мен и от моя Бургас като пееща вода... Ах, това лято, това вълшебно, фантастично, синьо, мое лято!

...

Като ме видят и ме харесат, започват да се занасят. За отбелязване е, че всеки ден просто все от различен тип им бяха занасиите. Една вечер – “Ех, че готино гадже”, друга вечер – “Добър вечер, красавице”, а накрая ми казаха направо в очите: “Много си хубава”, или когато минавах край тях с грациозна походка, вдигната глава и изправени рамене, просто възкликваха: “Ех, че хубаво момиченце!”, и се обръщаха подире ми. Но аз бях горда. Минавах край тях, без да ги погледна, а това ги караше да ме харесват повече. А всъщност съвсем не подозираха, че аз ги поглеждам, но си половин око, дори с една четвърт око (само за общо сведение).

И, разбира се, имаше и такива, които много ми харесваха. Но аз по никого не се увличах. Ах, едно момче – то ми влезе в ума. Високо беше и слабо, но не кльощаво. Беше чудесно сложено. Аз се постарах да не го заглеждам, да се правя, че изобщо не съм го видяла. Но усетих, че и то ме хареса (под хареса не разбирам влюби се или нещо от този род – чисто и просто му направих впечатление като нелошо момиче). Аз го срещах няколко вечери и все така чувствах, че ме гледа. И в погледа му имаше нещо толкова мило, естествено и непорочно. Точно затова ми хареса. Докато една вечер се занесе и то, не като останалите. Изскочи пред мен изневиделица и вдигна ръце, готов да ме прегърне. Засрамих се страшно, ужасно. Но ако беше само срамът – нищо. На мене ми стана грозно, защото бях изгубила в съзнанието си онова мило момче, онзи прекрасен малък Зоро, който единствено ми беше харесал от толкова вечери! След това го срещах всяка вечер с различни момичета и усещах как изостава зад гърба им, за да ми хвърля погледи и усмивки, но аз вече го презирах, дори мразех.

Това лято бях приятелка пак с Румяна. Колко хубаво нещо е да имаш истинска приятелка, каквато е тя. Все заедно се движехме. Където е тя, там съм и аз. Където съм аз, там е и тя.

6 октомври 1976 г., сряда
Сутрин е. Аз седя на дивана и пиша тук, а радиото свири ли, свири. След по-малко от пет минути тръгвам на училище. Какво ли ме чака днес?

6 октомври 1976 г., но вече следобед, дори вечер, в 6 ч. и 30 мин.
Скоро се върнах от трудов ден. Прашна съм. Цял следобед съм мъкнала щайги. Просто се разсипахме. Днес дружката ми беше Албена от нашия клас. Тя е много весело момиченце. Разказва ми най-различни смешни истории. С нея ми е интересно. Да, но Булгарплод е далече и много закъсняхме, докато се приберем, защото си тръгнахме пеша – нямахме билети. След това аз я поизпратих малко и се отбих в училище “Иван Вазов”. Точно тогава имаше крос. Видях се с нашия клас и дори извиках Мая у нас да свирим. Но вкъщи ми се случи нещо много неприятно. Майка не беше тръгнала на работа, а и татко си беше вкъщи. Майка ме усети, че си идвам, и се развика страшно – защо съм закъсняла толкова. След това ми чете ужасно конско евангелие. Едва издържах, докато тръгне на работа. Като почне да ми говори, че съм мислела само за момчета и че съм тръгнала по “лош път”, не мога да я понасям. Тя си мисли, че непременно трябва да уча “нейния” български, и то по-точно граматиката. Виж, по литература съм съгласна и без да ме кара, ще уча, но по граматика... По литература ще уча, защото в час точно това е интересно – никой да не знае, да не може да формира добре отговора си, а аз да покажа своя език, стил, разбиране и т.н. Но по граматика всеки може да знае – дори тъпаците – стига да зубрят. Тогава мога да се проява само като една отлична трудолюбива ученичка и нищо повече, а по литература...

В. ми е скучна. Трудно взех да я понасям. Като почне да ми разправя за едно русо момче от “б” клас, което й намигнало не знам си колко пъти, и да се киска в шепите си... А Албена досега не ми е споменала за момче и пак ми е хубаво с нея. Точно това ми харесва – без още отсега да мисли за момчета, да е навита. Не като В. – усетила се вече и... кой знае какво станало.

Да, аз пиша всичко това, а ме чакат домашна и урок по математика...

Не, не е вярно...

Аз направих кратка пауза, за да си напиша домашната, и сега продължавам. Утре ще имаме физическо възпитание, пеене, математика, граматика и един час при Роубъртс.

8 октомври, 1976 г.
Часът е 8 без 15. Майка днес цял ден я няма. Къде ли е? Много се притеснявам.

Днеска мина съвсем обикновено. Имахме физическо.

Вчера ни казаха, че няма да имаме занималня днес, пък ние имахме, само че от 4 ч. До вчера на занималнята имахме една гадна даскалица. Не можех да я понасям. А пък днеска някаква друга! Тя е по-добричка.

Нашият клас е доста хубав. Засега “провалки” (разпуснати момичета – б.р.) няма. Само тази М. не знам каква ще излезе. Тя ходи с някакъв Д. – ма той грозен, грозен – ужас! Всеки ден я чака пред училище.

А В. днес ми се стори по-интересна. Посмяхме се с нея здравата. Тя направо ме умаря с нейния “б”-класовец. Като почне да се кипри – ега си майтапа!

Днеска срещнах Татяна. Колко интересно се запознах с нея. Вървя си аз по улицата с Румяна и тя заедно с пет-шест свои приятелки минава край нас и вика: “О, нашите приятелки!” Пък мен нещо в момента ми беше избила шайбата, та затова се извърнах назад и викам: “Хелоу, мадам, ние не сме още приятелки, ма мож`да станем. Дайте поне да се запознаем!”

И така, по този странен начин, ние се запознахме. Срещахме се всяка вечер в продължение на известно време... Те все ни канеха да се разкарваме с тях, но ние – неее! Да не съм шантиклер! След това тя отиде на бригада за 20 дни и дори ми писа писмо, но аз не си направих труда да й отговоря. И днеска я срещам, с още едно непознато момиче. Запознах се и с него – ала-бала, но това не е интересно. Да видим утре ще стане ли всичко тъй, както искаме с Румяна. Ние смятаме да направим така: до 6 ч. съм на театър, а след това да излезем с нея някъде. На театър съм с нашето даскало! Горя от нетърпение да дойде неделя, за да гледам “Брулени хълмове”. Бил страшно изрязан! Като ида другиден, ще видя.

Ах, като си спомня за стария клас в “Ив. Вазов”, ми става някак много мило, но той не е свърза за мен с някакви кой знае какви спомени. Само си спомням онази хубава екскурзия до Казанлък.

10 октомври 1976 г., четвъртък
Часът е вече 7. Аз седя пак на моя диван със син губер и пиша. Просто сядам да пиша, без да имам нещо предвид.

Много ми е мъчно за лятото. Боже, как да се отърся от него! Вече съм 22 дни на училище, а не мога да се отърся. Аз помня – миналата година беше същото. Дори беше по-лошо, защото тогава през ваканцията ме караха да чета и уча и лятото ми се стори много късо. А тази година едва се находих по разходки и игра, срещнах много, много нови хора. Някои ми харесаха страшно, други ме отвратиха...

Ах, каква хубава тъжна италианска песен пеят по радиото в момента! Просто ще се разплача...

Но да не се отклонявам.

... Та тогава имаше един период, когато така страшно ми се прииска да тръгна на училище. Струваше ми се, че ако е средата на лятото, не ще издържа до края. Но само след 2-3 дена, като тръгнах на училище, разбрах, че жестоко съм се лъгала. Усетих, че лятото се е сляло неразривно с мене и колко трудно ще бъде да се разделя с него.

Продължавам да пиша тук, след като водих едночасов разговор с Румяна на нашите стълби. Татко не ме пусна да изляза с нея, но няма значение, поговорихме си до насита. Тя има да ми казва толкова неща!

Баща ми страшно ми свива перките. Никъде не ме пуска да ходя. Мисли си, че постига нещо с това. Ха, че к`во кат не мъ пуска! Аз нали утре ще си ида на кинце, а другиден на театър, а по другиден пак на кино с Румяна, а после и на разходчица. Вече пътят ми до училище и до занималнята минава през главната, през “Тройката” (плокад “Г. Димитров” – б.р.) и тамън си изкарвам разходката, като се връщам. Голям кеф за мен. А и киното “Тракия” е много близо до занималнята – направо мога понякога да ходя на кино. Утре и по другиден ще ходя на “Брулени хълмове”. Гледала съм го досега три пъти. Това е един от филмите, които ми харесват най-много.

Ах, с колко мъка си спомням за онези прекарани летни дни, когато... отидохме с Румяна на “Златото на Макена”. Да, толкова беше прекрасно, вълшебно, очарователно! Прекрасно е да бъде лято.

Това лято беше по-хладно. Аз имам само четири бани на плажа. Мисля си – какво ли ще бъде другото лято. По-хубаво или по-лошо! Ах, но на мен ми се струва, че не ще го дочакам – толкова далече ми се струва, че е то!

11 октомври 1976 г., понеделникСбогом, мое лято!
Целувам те нежно!...
и вярвам, че ти пак ще възкръснеш, за да ми дадеш своите китари, сини плажове.

19 октомври 1976 г., вторник
Зима е. Навън е толкова студено, че вече ми мина всякакво желание за разходки. Няма никакво подходящо палто и ходя на училище само по престилка, но то е без това не ми е студено – само на краката (но това изобщо не е интересно). Днес ме изпитаха за първи път. Имам 6. Много ми е готинко. Хубаво сефте направих, нали?

20 октомври 1976 г., сряда
Ах, днес си чета дневника още в началото. Точно в този ден преди една година съм писала тук. Боже, как мина цяла година? Впрочем, ако се задълбоча малко повече, съзнавам, че не чак толкова бързо ми е минало времето. Но тогава аз бях едно момиченце в къса плетена пъстра рокля, черни боти, бял чорапогащник и с дълги коси, а сега съм съвсем друга. Тогава пишех със страх дали ще ме приемат в ПАГ и обожавах английския, а сега съм ученичка в ПАГ – а и се докосвам до “божествения език”. Днес в училище ни върнаха първите контролни по английски. Имам пълно 6 без нито една грешка. А сме само три-четирима ученика с шестици. Днес правихме контролна и в клас, и в занималнята. Да видим колко ще имам... Ах, как мразя такова време – студено, дъждовно – ужас – нито есен, нито зима!

6 ноември 1976 г., събота
Събота е. Следобед сме на училище, а сега е 11ч. 45 мин. Днес ще имаме контролна по английски – първата официална контролна, обща. Не ме е страх кой знае колко много. Подготвена съм си...

8 ноември 1976 г., понеделник
В събота излязохме с Румяна, но не беше много интересно. Интересно беше в неделя. Излязох с розовото си манто и карирания панталон, като го набутах в черните си боти.

С Румяна ходихме на гарата и вървяхме много време надолу, успоредно на линиите. Свирихме като откачени с два пръста. Впрочем тя не може много хубаво, но аз обирам точките. Свирих “Черен влак се композира” толкова силно, че Румяна направо си запушваше ушите. След това пяхме “Елате, хиляди младежи” на два гласа. После се шматкахме по главната, скитахме, скитахме, наскитахме се. В 3 ч. 30 мин. излязохме, в 7 ч. 30 мин. се върнахме. Цели четири часа сме се шматкали като топли гевреци. Това сега го пиша в 11 ч. 30 мин. вечерта. Легнала съм си. Радиото, като всякога, работи. Свърши “Вечерната естрада”. Спомням си как онзи ден паднах, та си разбих коленете. Имахме среща с Румяна в 6 ч. 10 мин. Аз направо от училище отивах към “Тройката”. И понеже страшно бързах, едно дърво се заплете в краката ми и паднах твърде лошо. Сега коленете ми гноят и залепват за чорапогащите, но както и да е...

10 ноември 1976 г., сряда
Вчера ни върнаха контролните от събота. Имам пет. Страшно ми е чоглаво. Впрочем не сега, а вчера, когато ни ги върнаха. Но не, не искам да пиша сега за това.

Снощи слушах по радиото страшно хубави песни. Ах, чудни! “Парла пю пияно” (“Говори по-тихо” – б.р.) в оригинал – в изпълнение на Джани Морани, два пъти мелодията от филма “Осъдени души”, разни английски дивотии и какво ли не още-

Сега, когато пиша тук, радиото свири пак (по принцип). Просто още щом се върна от училище, го пускам, въртя му всички станции с чувство на върховна наслада. Това засега е моето хоби (каква глупост).

14 ноември 1976 г., неделя, 1 ч. 40 мин.
Неделя е. Вчера не излязохме никъде с Румяна, защото тя се готви за сватбата на брат си. Първата събота вечер от толкова време, през която не сме излизали. Днес е сватбата. Поканиха и мен, но аз не отидох. Днес спах до 12 ч. 40 мин. И сега съм още по нощница. Добре, че печката гори. Впрочем и да не гореше, пак щеше да е приятно, защото временцето е чудесно. Миналата година по това време май беше студено. Днеска съм на театър – на “Боряна”. След малко ще се къпя. Излишно е да казвам, че радиото пак свири в момента.

28 декември 1976 г., вторник
Много, много работи станаха в нашия клас. Опознахме се вече почти. Чудно ми е изобщо как могат да се случат толкова много неща за толкова кратко време. По английски засега се оформям като петица...

-----------------

Из книгата "Петя Дубарова. Том първи: Проза", Бургас, 2006.