Изгубеният килим

Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние и страхът от кризите, които бе получавала, бяха отшумели. Роза разбра, че когато човек се грижи добре за себе си и обръща достатъчно внимание на здравето си, то неминуемо му се отплаща. Разумният режим и задушевните разходки с приятелки я възкресиха за живота дотолкова, че днес си спомняше за болестта си само когато си вземаше хапчетата. Тайната на своята жизненост споделяше с всеки, който бе готов да я изслуша. Правеше го с безкрайно удоволствие, без да пропуска удобен случай и най-важното не спираше да мечтае.

От опит знаеше, че всяко човешко същество е надарено с тази чудна способност. От невръстни деца до залеза на живота си хората обитават световете на физическото настояще и идеалното бъдеще. Желанията въстават срещу статуквото и поемат към нови, дори неочаквани посоки. Повечето постигаме, до други едва се докосваме, а трети остават за някой следващ живот. На младини Роза мечтаеше да се изучи и да намери добра работа, да се омъжи и да има щастливо семейство. Логично копнежите й се повториха с други главни герои в тях – нейните две деца. Сега най-важни бяха внуците. Искаше да са здрави, да успеят в живота и, ако е рекъл Господ, да дочака правнуци, пък после – каквото дойде. Сърцето й трепкаше благодарно за всичките й осъществени мечти.

Наскоро обаче тя се сдоби с още една, и то по неведоми пътища. Децата на Роза живееха в София и тя често пътуваше дотам. Викаха я, когато имаха нужда, кажи-речи два пъти месечно. Тя нямаше нищо против, децата я зареждаха с толкова енергия. Е, не й харесваше, че все бързаха да грабнат устройствата със странни имена, които тя не можеше да запомни или да седнат на компютъра, но когато се връщаха от училище с удоволствие й разказваха за приятелите си, за новите играчки, които имаха или искаха да получат. Когато ги посещаваше, Роза предпочиташе влака пред автобуса. В него бе топло, широко и удобно. Някои пътници притежаваха съмнителни хигиенни навици, но тя преглъщаше дребните неудобства, защото там не беше скучно. Прочетеш си вестника, погледаш през прозореца, пък току виж се разговориш с някого. Разкажете си това-онова, обсъдите децата, цените, та даже намерите общ познат и времето неусетно минало.

Почти така се случи и последния път, когато Роза имаше трима спътници. Двама младежи до вратата на купето, забили поглед в телефоните си, от време на време се оживяваха в неразбираеми за нея разговори.

– Баси якото, братле! К’во ще кажеш, виж на кой левъл съм.

– Супер! Брат, трябва да си ъпгрейдна играта. Ти с какъв хак мина нивото.

– Не се излагай, даунлоудни си тази, кефи на макс.

Трябва да беше нещо за компютърни игри, мислеше си Роза, но знаеше, че няма никакъв шанс да се разговори с тях. Слава Богу, в купето имаше и по-млада от нея жена, седнала от дясната й страна. Роза я огледа с крайчеца на окото си. Приличаше да е прехвърлила отдавна 50-те, а може да беше и по-млада. Но някак преждевременно състарена. Дълбоки бръчки ограждаха напуканите й безцветни устни. Кожата й бе жълтеникава и пресъхнала. Косата – избледняло русо, с плачещи за боядисвани корени. Очите – зачервени и уморени. Беше се сгушила на мястото си много омърлушена. “Може да е нещо болна”, помисли си Роза.

– Времето, май, наистина се оправя – подхвана Роза най-актуалната след преживяната тежка и дълга зима тема.

– Аха – съгласи се жената от любезност, но беше ясно, че времето не я интересува особено.

– Толкова студ и сняг отдавна не бяхме имали. Искате ли да го прегледате? – не се предаваше Роза, подавайки й вестника.

– Ох, не ми е до четене, благодаря ви. Имам си дертове и нищо не ми е интересно. Не ми се чете, нито вестник, нито списание.

– Нещо със здравето ли? – попита с искрено съчувствие Роза.

– Не точно, ама то от притесненията напоследък може и да се разболея – в погледа на жената проблясна искрица, осъзнала, че в лицето на съседката си има благосклонен слушател, готов да сподели терзанията й, и без да чака нова покана, започна да излива болката си:

– Какво да ви кажа, то не е за разправяне. На никого не го пожелавам.

Роза се намести удобно и се приготви да чуе историята на непознатата, която започваше интересно.

– Виждате ли – продължи тя, – с мъжа ми преди четири години заминахме да работим в Испания – като много други и, да знаете, не тръгнахме от добро, но нямаше друг изход. Първо го съкратиха от завода. Цяла година си търси работа, вярвате ли, една година? Колко пъти подаваше документи на различни места. Като видеха, че е на 50, го отпращаха. “Ние – казват – търсим млади, перспективни. То опит добре, а езици знаеш ли?” Представяте ли си? С машините ли ще ги говори тези езици. От камък да е човек, ще се отчае накрая.

– Безобразие. Ама, права сте. И аз от децата съм го чула това – сега търсят специалисти на двадесет и пет – тридесет години, с десет години стаж и два езика минимум. То, младите в наше време трябва да почнат едва ли не още в гимназията да работят, за да отговорят на тези изисквания. Те, моите и докато бяха студенти работеха. Не е като някога. Пет години само учиш. Тогава работеха само тези със задочното обучение. И какво стана после с вас? – подкани Роза спътничката си да продължи разказа си.

– Аз се държах до някое време. Работех като шивачка в един цех. Плащаха редовно – по 350 лв. на месец, но в един момент спряха. Поработихме ние още два месеца без заплати. Все обещаваха, но така половин година си чаках парите. Не питайте как живеехме. Ядяхме, каквото си гледаме в градината, ама то не е само яденето – ами сметките: токът, водата? Пък децата, те големи, ама и те нужди имат, нито за нас, нито на тях можеш да помогнеш.

– Така е, така е, много е труден животът – подкрепи я Роза.

– Та, от съседи чухме, че в Испания се намирало работа и парите били добри, че то тук не се издържаше. Свързахме се с едни българи там. Те се оказаха свестни хора. Помогнаха ни с каквото можаха. Бяха уговорили квартира. Работа, казват, има. И заминахме.

– Браво, днес не е лесно да попаднеш на отзивчиви хора. Да знаете, че малко са така. Късмет сте имали.

– Установихме се там. Мъжът ми започна в строителството, аз се хванах да гледам една възрастна жена. Нали знаете – чистене, готвене, такива работи. Горе-долу се оправяхме, добре беше, даже спестявахме по нещичко, та пращахме тука на децата.

– Ех, как няма, всички пращат.

– За някое време си мислехме, че най-после ни е провървяло, и тогава, то като има човек да пати, не му се губи. Свекърва ми се разболя от сърце. Тук беше сам-сама, нямаше кой да я наглежда, чаша вода нямаше кой да й даде.

– Горката, то свекър ми от сърце почина. Хем, операция преживя, байпас му сложиха, но не изкара дълго.

– И нас ни беше страх за нея. Ами размишлявахме да се връщаме ли, какво да правим и решихме да я приберем при нас, в Испания. Аз си дойдох, събрах й багажа, платих къде какво имаше сметки останали и двете се натоварихме на автобуса.

– Така де, какво да правите и тя душичка носи, не можете да я оставите.

– Да, не й се отрази добре пътуването, но нали бяхме вече заедно. И тъкмо се поуспокоихме, че поне няма да я мислим като е далеч, в Испания дойде кризата. За месец-два работата в строителството намаля и мъжът ми все по-често си оставаше вкъщи. Сменяше обектите, защото първо чужденците гонеха, нищо че по-малко им плащаха. Животът изведнъж стана труден за всички – и за местните, и за нас. Постепенно много българи започнаха да се връщат.

– Да, и аз имам един познат, който си дойде – вметна Роза. – И той май беше точно в строителството. Останал там без работа и сега си е тук. Тази криза всички ни удари. И после какво стана?

– Преди месец обаче свекърва ми се влоши, имаше постоянно сърцебиене, задушаваше се. Викахме на два пъти лекар – много скъпо ни взе, а искаше и да я прати в болница. Ама как, като нито имаше осигуровка, нито имахме пари за болница. Мъчи се жената още малко и накрая почина.

– Ау! – възкликна Роза. – Моите съболезнования, горката жена. Много съжалявам. Лека й пръст.

– Благодаря, но... – очите на жената се насълзиха – точно в това е проблемът... пръстта.

Роза не разбра последните думи и зачака.

– После съвсем не знаехме какво да правим. На всичката мъка по нея изникна нов проблем – къде и как да я погребем. Смъртен акт не можехме да извадим, защото беше живяла нелегално. Проверихме възможностите – искаха ни три хиляди евро за погребението, но без акт не можеше. Някой каза, да питаме в посолството, длъжни били да помагат на българите при смъртни случаи. Да, ама пак ударихме на камък. Казаха ни, че не се занимават с транспортирането на починали българи зад граница. Да сме се свържели с тамошна погребална агенция.

– Не думай! – възкликна Роза. – Не може да бъде. Те, дето се казва, са длъжни да помагат. Даже безплатно да го направят за изпаднали в беда граждани.

– Редно е, но само ние така си мислим. А и да ви кажа, на нас вече ни минаваше през главата да си се прибираме в България. Хем нямахме парите дето искаха и документи нямахме, хем как да я оставиш на чуждо място. И как да ходиш на гроба й, да го почистиш, да й запалиш свещичка, да раздадеш за Бог да прости. За самолета – пак трябваха документи, а и скъпо, безбожно скъпо, хиляди евро струваше.

– И какво направихте?

– Ох, ако знаете... Няма да повярвате. Бабата лежеше в едната стая, ние в другата я оплаквахме, мислихме, чудехме се. Часове наред, почти цяла нощ така. Трябваше да има някакъв изход. По едно време мъжът ми ме погледна и каза: “Ще си я закараме ние в България. Там ще си я погребем.”

– Бедничките – не се сдържа Роза. – Толкова ви се е събрало.

– Това не беше краят. Оказа се, че има още. Не си представях нито да я оставим, нито да я вземем с нас. “Как?” попитах го аз тогава. Мислех си, че не можем да я сложим на задната седалка, нито в куфар, да ми прости Господ. “Ей, така. Ще ти кажа как. С това” – каза той, сочейки килима. Не го разбрах веднага, но той ми обясни. “Увиваме я хубаво с него от всички страни и я слагаме отгоре върху колата. Все едно си караме стария килим на обратно и като го покрием с прозрачен найлон, за да се вижда какво е, кой ще каже не може.” Ми да, беше решение, единственото в този момент. “Прибирай багажа – каза мъжът ми. – Само най-ценното.” И аз бързо станах. Събрах в два куфара нашите дрехи, тези на свекърва ми оставих. Родопските одеяла и чаршафите също си прибрах, скъпи са. Взех двете икони на св. Георги и св. Димитър, бях си ги донесла от България. Увих ги в кърпи и ги прибрах в багажа. Бяхме си купили хубав сервиз за хранене и чаши, но не ги взех, щяха да се изпочупят по пътя и легена, шарените щипки за прането и червената кофа с парцала оставих, нямаше място в колата, багажникът ни беше малък. Изпразнихме хладилника и го изключихме, напълних една чанта с храна за из път. Квартирата бяхме предплатили. Имаше поне още месец, но халал да са й парите на хазайката, щеше да покрие с тях някои от месечните сметки и да й останат. Решихме да оставим ключа под една саксия и написахме бележка. Разбрана жена беше хазайката. Не ни поиска повече пари, когато доведохме бабата. “Хора сме – казва, – нали е болна.” Трябваше да се сбогуваме с нея, да й благодаря, но нямаше как. Натоварихме багажа и се върнахме за бабата.

Роза слушаше с внимание и попиваше всяка дума. Не смееше дори да въздъхне. Разказът на непознатата беше по-интересен дори от сериалите, които през деня очакваше с такова нетърпение и следеше неотлъчно вечер.

– Взехме големия ни килим от холчето и я увихме в него – разказваше жената, – завързахме го отгоре на колата. Прекръстих се и тръгнахме. То не беше пътуване, не беше чудо. Испания добре, познавахме я. Местните са свикнали с всякакви чужденци и не ни обръщаха внимание. Мъжът ми не смееше да кара бързо, да не се разхлабят или, не дай Боже, отвържат връзките. Най-много ни беше страх да не ни спре полиция за проверка, макар че в Европа катаджии няма. Навсякъде камери, но не ги виждаш.

– Тук има и едното, и другото. Аз не съм шофьор, но децата се оплакват, че се заяждали, все пари искали. Затова и българчетата като ги питаш какви искат да станат – всяко второ отговаря – катаджия. Имали сте късмет.

– Наистина, друг проблем беше времето – от една страна добре, че беше студено, заради свекърва ми, де, нали разбирате, ама на места по високото имаше лед, поднасяше, молехме се да не катастрофираме или пък да не ни се развали колата, че тогава полиция, влекач, сервиз, които са безбожно скъпи, да не говорим, че щяхме да се забавим, а и сигурно щяха да ни накарат да свалим килима. Напредвахме едва-едва. Мъжът ми намисли маршрута така, че да имаме само една граница.

– Умен мъж – намери удобен момент да се намеси Роза.

– Първо минахме Франция, там покрай морето, то красоти, но кой ти гледа. Натиска те една мъка, свило ти се сърцето, виждаш, но не усещаш, не те радва. Ох! После прекосихме Италия напряко, в горната й част. Край Венеция спряхме да пренощуваме на един паркинг, колкото да си почине съпругът ми. Ех, тоя град. Колко си бях мечтала за него – цял живот. Мъжът ми, още младоженци като бяхме, ми казваше “Ще те заведа във Венеция един ден, да знаеш. На гондола ще те возя, ще видиш.” Голям мерак му беше. Повтаряше го отначало често, после спря, не знам дали го забрави, или не му се вярваше вече, че ще стане. Е, заведе ме, ама покрай Венеция. Нищо не каза тогава, но сигурно и той го е мислил онова обещаното. Аз не можах веднага да заспя. Толкова близо бяхме до пустата Венеция. Стоях будна и си мислех: “Защо ни наказа така Господ? Какво направихме?”.

– Венеция и аз само на снимки съм я гледала – оживи се Роза. – Виж Рим, вечният град – там съм ходила. На екскурзия бяхме с приятелки. Има една туристическа фирма, много хубаво ни организира. Като направят подходяща екскурзия, обаждат ни се. И евтино ни излиза, сравнително, де, така че да можем да си го позволим и добре си изкарваме. Много са точни, независимо дали ни водят наблизо или далеч. Отначало ни правеха презентации, да ни продават разни неща, но не си длъжен да купиш. После започнаха да организират по-сериозни екскурзии за чужбина. Имам им визитка. Ама на вас сега не ви е до това – върна се към настоящето Роза.

– Кой ти мисли сега за ходене, едвам се върнахме.

– Така е, така е, и бяхте пренощували край Венеция, а после какво стана, откъде минахте?

– След няколко часа потеглихме. Оттам влязохме в Австрия. Алпите – където и да се обърнеш – планини. Високо, сняг. Гумите ни не бяха добри, че то в Испания, не ти и трябват зимни гуми, но хората бяха почистили и добре, че не валеше, че зорът щеше да е голям. Там щяхме да си останем. Стигнахме някак си Унгария. Наближавахме вече. Колко такси за магистрали бяхме платихме по пътя, но нямаше как. Два дни из цяла Европа и този ужас още не му се виждаше края. Най-после наближихме румънската граница. Бяхме примрели от страх да не я намерят отгоре, щото румънците знаеш ли ги за какво могат да се заядат.

– Така е, винаги могат да те изненадат – съгласи се Роза.

– Вярно, само паспортите ни провериха, но се загледаха в килима и се пошегуваха дали не носим оръжие. Аха да ни накарат да го свалим. Ама то, ние сме си виновни – и двамата гузни. Усетиха ни страха. Най-накрая, ни живи, ни умрели, влязохме в Румъния. И си викам: “Е, вече все едно сме си у дома, ей къде е България, още малко има.” Поуспокоихме се, краят на пътуването се виждаше, само дето бяхме капнали. Стъмни се, бяхме подминали Тимишоара и решихме да пренощуваме за последно на паркинга на едно крайпътно заведение, което не работеше. Беше затворило вече. Този път и аз заспах веднага. Да не бях мигнала тогава, ама на. То като има нещо да става.

Роза наостри слух. Предчувстваше, че нещо важно се е случило, но нямаше и най-малка представа какво може да е.

– Е, отпочинали сте поне – почувства се длъжна да вметне тя.

– Да, събудихме се след няколко часа, мозъците ни по-свежи, но гърбовете схванати. Вратът не мога да го помръдна. Отварям очи, поглеждам нагоре и о-о-о – изхлипа жената, – какво да видя – килимът не се вижда да стърчи над предното стъкло. Извръщам глава назад – и там нищо не се вижда. Бутам мъжа ми. “Бързо, казвам. Не виждам килима.” Изхвърчаме от колата. Няма го.

– Как така го няма?

– Ами така, няма го, отгоре празно, само връзките стърчат, тези, с които го бяхме завързали. Срязали ги, за да вземат килима. Откраднали го.

– Е, кой ще го открадне?

– Е, та, няма ли кой? Може да са мислели в тъмното, че е нов, знам ли какво им е минало през главата. Гледат натоварени сме с багаж, връщаме се от чужбина.

– А бабата?

– Ох, нищо нямаше отгоре, и нея я нямаше. Заключихме колата, разтичахме се наляво-надясно. Нищо. Никаква следа. Отначало проверихме в близките околности, вървяхме заедно, пък се разделихме, после пак се събрахме. След това стигнахме по-далеч – по пътя, около него, из храстите. Цял ден обикаляхме района да я търсим, да не са я оставили някъде, защото тя не им трябва, дори не са знаели, че е там. Повярвай, сестричке, нищичко не намерихме. Колкото и да плачех, и да се молех на Господ, нямаше я.

– Нямаше ли кой да помогне?

– Кой? Сам сами бяхме. Към кого да се обърнеш? Как да кажеш какво търсиш?

– Божичко, какво сте преживели само!

– Не знаехме какво да правим. В чужда държава бяхме, с кого да се посъветваме? И в полицията не можехме да се оплачем. Този път наистина нищо не можехме да направим. Ръцете ни бяха вързани. Седнахме и си поплакахме за бабата, пък и за нас. Накрая – въздъхна тя, – се качихме в колата и се прибрахме в България – ни живи, ни умрели. Сега сме като болни. Какво мислехме, какво стана? Не можахме да я погребем. Даже не знаем къде е. Кой знае дали кучетата не разнасят костите й? – жената повдигна ръка, за да избърше сълзите, бликнали от очите й.

– Никой не заслужава такава съдба. Но вие не сте виновни, направили сте всичко по силите си. Не трябва да се обвинявате – опита се да я успокои Роза.

Самата тя беше дълбоко потресена от разказа на непознатата. Беше вече на възраст и беше чувала много истории, истински или измислени, някои от тях съвсем невероятни. Вечерите си на младини запълваше с книги, сега предпочиташе филмите, чела бе и гледала всевъзможни сюжети, но никой от тях не се доближаваше, нито я бе подготвил за последното й преживяване. Мина време, а Роза продължаваше да се връща към историята на изпатилата жена. Премисляйки случката отново и отново, у нея се зароди непознато и отначало неясно желание, което с времето прие конкретна форма и очертание. Колкото и необичайно да беше то, макар и да съзнаваше, че никъде другаде по света на никого не би му хрумнало да копнее за това, Роза заживя с една нова, не голяма, но много важна мечта. Съкровено и от цялото си сърце тя желаеше един ден тялото й да намери покой в земята на отреденото му приживе място. Роза със жар се впусна да работи за тази си мечта, а и да помогне на другите, които още не бяха осъзнали нейната важност. Семейството й от страна на нейните роднини и тези на съпруга й разполагаха с цели четири гроба. Не им трябваха толкова, но когато преди две години я бе потърсила Невена, племенницата на брат й, за да купи от нея парцела, в който лежеше дядо Петър – бащата на Роза и дядо на Невена, Роза категорично й бе отказала. Възпитана беше да не се разделя така лесно със собствеността си, пък дори и тази, предназначена за вечни нужди. Затова сега се обади на Невена и сама й предложи парцела. После се свърза с един майстор гравьор. Срещна се с него на гробищата. Заведе го на място и му показа къде да изпише името Роза Димитрова. Майсторът отначало не можа да направи връзката, но когато тя му подаде снимката си, той ахна.

– Но това не сте ли вие?

– Да – отговори спокойно Роза, – човек трябва да се подготви за всичко, което зависи от него приживе, не знаеш какво може да ти поднесе живота, нито пък смъртта.

---------------

Из сборника с разкази “Писмо до себе си”, 2017 г.

---------------