Как бе създадено списание “Море"

Видях Недялко Йорданов да се върти пред редакцията на вестник “Черноморски фронт” и аз изскочих навън. По-рядко започна да се появява видимо по улиците на Бургас. Беше директор на Бургаския театър и нямаше толкова време, за да го губи. Често, когато напишеше нещо поетично, Недялко търсеше пишещ брат, за да му го прочете. Не веднъж ме е намирал в кафене “Малина” и ме е водил в театъра. Друг път в колата ми е чел най-новите си стихове.

– Недялко – казвам му – съдействай да се прехвърлят малко пари от “Културата” към Окръжния народен съвет, за да увеличат хонорарите за поетите. Много ниски са сега…

– Чакай – рече той – че сега имаме друга важна работа… Имаме разрешение за издаване на литературно списание, нещо като алманах.

Замълчах. За първи път чувах подобна идея. Оказа се по-късно, че само аз не знаех за това издание. Ровело се е тихомълком кой да бъде редактор, кой в редколегията.

– Сега търсим лицата, които ще работят в изданието. Славчо Чернишев, зам.-главен редактор. Той дали няма да се разсърди, че е зам.-главен?

– Защо ще се разсърди? – учудих се аз.

– Той е малко особняк… Главен редактор ще бъда аз на обществени начала. Настояват да стане редактор партийни сили Ники Искъров… Сигурно и ти ще бъдеш.

– Е, аз – меко възразих.

– Защо? – попита Недялко. – Славчо и ти имате редакторски и журналистически опит.

Действително, назначеният с мене редактор не можеше да редактира дори един ред. Учудвах се на неумението му, че се налагаше аз заради него да върша тая работа. Държа да бъда верен и точен и отговорно справедлив. Това лице не го биваше за работа, но като целенасочен кариерист е блестящ. Такъв човек кариеристичен за първи път срещах в живота си. По-късно заради него и един луд, странни събития се развиха с непрекъснатото поощрение от Христо Фотев. Но… до тука. В живота име не малко негативи. Само че, едни са в повече, а други по-малко.

* * *

В началото на януари 1980 година се събрахме на първата редколегия на литературното издание. Най-напред се постави въпроса за канцеларии на редакцията. Недялко няколко пъти ходи при властимеещите и на бул. “Карл Маркс” (днес “Демокрация”, не знам какво символизира това ново име), дадоха ни канцеларии и ни се даде помещение на №6. Прехвърлям подробностите как се разширихме, защото имаме по-важни дела. Постави се въпроса за намиране име на изданието. В срок до една седмица трябваше да го намерим. Трудна работа. Заровихме се в стари наши издания, мъчим се да измислим нещо оригинално – хем да е ефектно, да напомня за море, хем да е поетично, образно…

След няколко дни отново се събра редколегията. Един предлага да се кръсти алманаха “Парус”, друг “Роза на ветровете”, трети “Заливи”, четвърти “Бряг”. Имаше още по-смешни и неудачни предложения. Разменяме мнения, спорим – до никъде. Има люде цял живот са сядали наготово. Те нищо не са направили отначало. Те гвоздей не са забили, но искат много. Най-после Недялко вика:

– Заглавието трябва да напомня за море, за Бургас… Защо да не е “Море”? С морето всичко се обяснява… и географски, и творчески, и поетично… Може да изглежда на пръв поглед странно, но то постепенно ще улегне и ще се утвърди…

Приехме го, защото по-удачно предложение не се намери.

Сега трябва да сложим нови брави на помещението. Тръгнахме да търсим по магазините. Славчо остана в къщата, като каза, че ще пази. А всъщност има конкретна лична цел. Обикаля из помещението докато нас ни няма и си избира най-подходящата стая. Ние му направихме номер. Пратихме един непознат на него човек да го изгони. Той отиде:

– Тези помещения не са за вас, те на нас са дадени от предприятие еди-кое си…

– Ама чакай сега (Славчо обичаше при затруднение да изрича тези думи). Те официално на нас са дадени, колегите отидоха за брави и ще се върнат.

– С приказки не става… Дайте настанителна заповед…

Този документ беше в Недялко.

– Ама чакай сега…

– Никакво “ама чакай”, излизай, иначе ще повикам милиция…

– Тука има недоразумение – шепне Славчо и мустака му се криви като счупено крилце.

– Нямам време, другарю. Вдигай си крушите и не ми губи времето.

Вече Славчо е изтласкан на входната врата и ние цялата редколегия идваме.

– Какво има, Славчо, защо си така смутен? – питаме.

– Ами това лице иска да ни вземе канцелариите!

Говори с леко мутиращ глас поета, целият сиво-зелен.

– Изгони го!

– Аз мислех, ама… По-важно е, че не му отстъпих.

Ние започнахме всички така бурно да се смеем, че Славчо ни гледаше като препариран и не можеше да разбере, каква е тази игра.

По-късно Славчо се сети за нашата шега и веднага се развихри. Мил, симулиращ смелост, артистичен балетен тип.

* * *

Започнахме подготовката за издаване на първия брой на “Море”. Недялко реши, че е добре да поканим някои наши поети да ни дадат по едно тяхно стихотворение с писмено пожелание лично подписано от тях, по-точно саморъчно подписано. Недялко покани Александър Геров, Христо Радевски, Павел Матев, Иван Радоев, Елисавета Багряна, Първан Стефанов и др. Да не обременявам в списъчен порядък написаното тук. Има броя на алманаха и всеки може да види.

Аз отговарях за поезията. Един ден Славчо ми каза:

– Дай ми част от материалите, за да почнем да подреждаме броя…

Занесох му в една папка стиховете с посланията на тези поети. Славчо започна да чете:

– Слаби са тези стихотворения, а на Геров е съвсем лошо…

Като се стигна до Христо Радевски, лицето му позеленя.

– Какво е това? Какво е това бездарно писание?...

Обясних му, че това са послания, написани специално за нас, и не може да се търси нещо силно поетично. Славчо скочи нервно и така хвърли папката, че всичко се разпиля из канцеларията. Мръдна нервно мустака си и излезе навън. Чудех се какво да правя, па взех да събирам разпиляното по канапето, на пода, по столовете, дори и на етажерката с книги. Събирах, събирах, но посланието с подписа на Първан Стефанов не можах да намеря. Къде се забута това листче, не ми е ясно. Може би потъна в някоя цепнатина. Като излезе алманаха, Първан ме попита, защо няма само подпис. Обясних му. Той остана малко огорчен от всичко това.

Малко по-късно разбрах, защо поета Чернишев захвърли с такъв яд тази папка. В нея имаше стихотворение от Христо Радевски, а преди години те били в остра свада. Във вестник, струва ми се “Литературен фронт”, е била отпечатана статия от Христо Радевски срещу Славчо. И от тогава той ненавижда Радевски. От тази ненавист са произтекли тия жестове на Славчо, за да захвърли папката.

Мил човек е Славчо, нежен, чувствителен, с артистично приповдигнато поведение, но много мачкан, отричан и пренебрегван дори до последния си ден на живота. В Бургас се появиха поети артисти, има такива дори критици от София. Но това е друга тема. Провокирам ви да размислите върху нея.

Първият брой на “Море” направи огромно впечатление. Излязоха отзиви в печата, които даваха висока оценка на изданието. В този наш екип досега не споменах художника Тодор Попов и Малинка, секретар-машинописец. Те не само допълваха редакторския екип, но го и обединяваха. Тодор Попов е чудесен художник. Много работлив, взискателен и отговорен, а Малинка беше цветчето на нашия екип. Кротка, послушна, отзивчива. Лично аз я имах като моя дъщеря и всячески я защитавах от всяко насилие над нея. Някои си позволяваха да я считат за нисш състав на екипа. Това ме дразнеше и случваше се много остро да реагирам. Не понасям и най-малката несправедливост. Работата в редакцията вървеше сравнително нормално, до идването на Иван Благоев и Иван Апостолов. И най-вече психически обременения Янаки Петров. Как считате, човек който само мълчи и сумти, добър човек ли е?

Веднъж Недялко донесе статия от академик Тончо Жечев. Беше около петнайсетина страници. Петров отговоряше за публицистиката.

– Виж я – каза му той – и ако нямаш бележки по нея, давай я за печат. Аз я четох. Нека Малинка да я преписва.

Беше се създала една грандомания, прехвърлена при нас от стари тоталитарни практики, всичко да се преписва на пишеща машина. Това прочуто въведение е на Славчо Чернишев. Щом е чист материал или стихотворения, защо трябва наново да се преписват! Но глупостите ходят по хората. Малинка трябваше да преписва по триста страници за тоя дето духа. Кипях от гняв за това и не веднъж съм реагирал. Защото Малинка освен ползвана като машинописец, се занимаваше и със счетоводни, финансови дела. Но да продължа.

Петров чете статията на Тончо Жечев и я предава за печат. Малинка сяда да я преписва на машина. Славчо идваше два пъти в седмицата в алманаха. Стояхме си в канцеларията сутринта. Бяхме няколко човека. Славчо иде и вижда, че Малинка нещо пише. Обляга се на рамката на вратата и пита:

– Какво пишеш, Малинке?

Малинка обяснява.

– Я дай – казва възбудено Славчо – да видя аз… Как така без мене са дава нещо за печат!

Взима Славчо статията и след малко дойде при нас.

– Кой пусна тази статия? – пита.

Петров се разтрепера.

– Аз – рече свил врат.

– Да кажеш на този гений да си оправи българския език – и захвърли статията.

Славчо Чернишев мрази Тончо Жечев и сега решава да си отмъсти. Има поредица случаи, предизвикани от този комплициран човек, които отежняваха нашата работа и точно тези неща доведоха до остро спречкване с този човек.

След една седмица се събираме на съвещание. Петров трепери, казвам го точно – трепери.

– Сега ще ме пита обадих ли се на Тончо Жечев – казва ми Петров.

Чувствам го че се плаши и измъчва.

– Ти имаше ли бележки по материала? – питам го.

– Нямам…

– Е, какво тогава! – казвам. – Ще кажеш, че нямаш бележки по този материал и който има, нека той се обажда на автора.

Събрахме се редколегията. Първото нещо, което запита Славчо беше:

– Обади ли се на професора гений? (когато не обичаше някого, поета подигравателно го наричаше “гений”).

– Не съм – рязко отговаря Петров. – Аз нямам бележки, който има, той да се обажда…

– Ааа!... Искаш аз да се обадя!... Тъй ли?...

Стана тягостно. Малко нервно и напрегнато продължихме да се съвещаваме.

Два дена след това леко скандално съвещание, един от нас отиде в София и разказа в кафенето на писателите за този инцидент. Тончо Жечев, който работеше в БАН като директор на отдел “Българистика” (мисля, че така беше или нещо подобно) да не знае български език! Учудващо! Смели се в кафенето на този случай. Но на другия ден казали на Точно Жечев. Незабавно академика Жечев написва остро писмо до Недялко, като иска незабавно да му се върне материала. Недялко дойде при нас запъхтян, с писмото в ръка. Започнахме бързо съвещание. Изплаши се този, който беше споделил на маса тази случка.

– Няма какво да се притесняваш – му казвам. – Така ли беше? Така… Ти си разказал самата истина, какво лошо има в това? Не се плаши. Всички бяхме в редакцията, когато пред всички той каза: “Кажи на този гений, да си оправи българския език”.

– Защо го направи, Славчо? – пита Недялко. – Той ли не знае българския език?

Славчо Чернишев се изгърби и се сви като костенурка и с тънък гласец зафъфли:

– Няма бе, тука в края на статията има една думичка, за нея ставаше дума.

Е, как да не се смееш на такова оправдание!

Такъв си беше поета. Слабост човешка, родена от много комплекси.

* * *

Славчо Чернишев имаше своите особености и неприятни страни. Беше си внушил, че той стои много на високо, а ние сме някакви нищожества. Скарах се лошо с него. Сутринта в девет часа вдигнах телефона. Трябваше да получа ценна информация, съдбовна, ако мога да кажа. Вдигнах телефона. Славчо идва, видя ме че говора и като отиде в стаята си, вдигна телефона и започна да чука по вилката и да вика:

– По-кратко говори, чуваш ли!...

Телефонът е дериват. От отсрещната страна ми викат “Кой смущава линията и нещо крещи?”. Затворих телефона и влязох в стаята на Чернишев. Бях силно, болезнено ядосан, където всичко направи да ми прекъсне връзката.

– Не те ли е срам! – извиках превъзбуден. – Видя ме, че говоря по телефона, защо чукаш по вилката и викаш “по-кратко”!... Простак!

Излязох от стаята и половин ден не можах да се успокоя.

Оттук нататък, каквото и да станеше Славчо хвърляше вината винаги върху мене. Поета имаше навика всички ръкописи на изданието да ги заключва в стаята си, а идваше в седмицата един или два пъти и то стоеше по един или два часа.

Веднъж Иван Апостолов пита дали го има един материал или не. Бута вратата, бута, най-после извика:

– Ще взема да му счупя вратата на тоя…

– И ти да я счупиш – му казах – той пак мене ще обвини…

Докато кажа това Иван удари един крак на вратата и тя се строполи на пода. Скочих аз и отидох при него. Иван вика:

– Какво ще правим сега?

– Спокойно – казах – вината ще се хвърли върху мене.

И така стана. Друг път Иван сложи някакви листчета на телефона му и той спря да действа. Славчо пак мене обвини. Трети път, беше му счупено с камък стъклото на прозореца – пак аз бях виновен. Но и аз не се оправдавах и не се притеснявах, защото знаех, че не съм аз. Аз бях буфера, който понасяше всички беди. Нека да не си спомням повече многото неприятности, които имах. Те са нещо неизбежно. Ако съобщавам тези факти, то е за да покажа човека с неговите странности, които съпътстват всеки индивид.

* * *

Зло момче беше Петров. Заради това, че Славчо го накара да се обади по телефона на Тончо Жечев, веднъж го изпрати до дома му да донесе някакъв материал, не знам защо го занесъл вкъщи, той изпитваше органическа омраза към поета. Направо се разтреперваше щом го чуеше или видеше.

Веднъж дойде при мене и изправен и намръщен рече:

– Ако Славчо Чернишев не се пенсионира, аз ще напусна работата.

– Какво толкова е станало? – питам. – Аз не знам колко години има още до пенсия…

– Аз проверих – грубо рече Петров. – Навършил ги е. Отиди при Недялко да му кажеш.

– Това ли ми е работата бре, мили мой. Вземи прочети тези преписани стихове на Дамян Дамянов, да не би да има някоя правописна грешка, пък после ще видим…

– Аз не обичам този поет – сопна се Петров.

– Чакай сега – вдигнах глава от ръкописите – и аз може да не обичам някого, но тука ни плащат да работим, а когато не сме на работа, можем когото и както си искаме да го мразим…

Въпросното лице се отдели от мене и се изгуби от погледа ми. Но не спираше да вика да се отиде при Недялко. Най-после му казах:

– Добре, но и ти ще дойдеш с мене…

Отидохме. Недялко каза:

– Трябва да се види има ли достатъчен стаж и кое е законно и кое не.

Излязохме. Моят партньор мърмореше през цялото време докато вървяхме. Обвиняваше ни в какви ли не грехове.

След няколко дена ми донесе какви ли не документи и писания за трудовия стаж на Славчо. Дръпна и мен да отидем да ги занесем в “личен състав”. Колко пъти още ходи и къде, не знам, ровеше и натискаше, какви ли не инстанции и един ден научихме, че Славчо Чернишев се пенсионирал.

* * *

Назначен бях за зам.-главен редактор на алманах “Море”. Но лицето с бесен кариеристичен нагон побесня: “защо аз да бъде!”. Христо Фотев, лабилен човек, започна да лае под път и над път срещу ми. Факти: Стоя в сладкарница “Куба” и си пия кафето сам. Идва синът му Пламен:

– Може ли, бате Илия, да седна?

– Може, разбира се, сядай – казвам. – Какво ново, ходи ли в канцеларията?

– Какво да правя там? – изрече Пламен.

– Как какво! Да видиш баща си… Там ли е…

– Не ща да стъпя там… Само срещу тебе говори баща ми, дотегна ми да го слушам.

– Нали го знаеш, че е такъв характер… Не му обръщай внимание.

Говори Христо, но на кого говори? На тия, които искат да слушат и им е приятно да бъда цапан. Знаете ги кои. Те са до мене, прегърбени и зли, непрекъснато ме дебнат.

Веднъж, докато бях при баща ми, тежко болен, когато се върнах, Димитър Костадинов и Стефан Драганов ме питат:

– Да не сте се карали в алманаха. Дойде при нас онова малкото изродче и ни каза, че ще се сближи с еди кого си и ще те смажат!

Същото това човече започна да се бие пред десет човека и да вика:

– Този безпартийния ще го смажем. Партията на мене ще вярва, а не на него!

По-късно това човече излезе най-големия демократ. Ето защо работите в България не вървят. А те не са един или двама.

* * *

Творческата атмосфера започна да се пука на всички нива. Избиха мустаците на кариеристично настроените. Те счетоха, че най-добрата полезна работа за тях е клеветата. И в това отношение работеха усърдно.

Малкото джудже, подкрепяно от разни институции, взе да не идва на работа, но първо си получаваше заплатата. Много време продължи това, не един, два или три месеца.

Веднъж влезе в момента, когато с Малинка разбивахме бюджета по пера. Отвори една педя вратата и попита Малинка къде са ръкописите на новия брой на алманаха. Малинка му обясни. Дотичах след него и го намерих в стаята му, стоеше прав зад бюрото си.

– Слушай – казах – може да ме мразиш, да говориш срещу ми колкото си искаш, но тука работата трябва да върви. Не може да си получаваш заплатата, без да вършиш нищо.

Скарахме се, то вдигна стола срещу мене, аз хванах стола и го затиснах с него. Даде ме на следователя. Какви ли не думи издумаха завистниците срещу ми. Оправдаха ме. Много хора със сълзи реваха, за тази оправдателна присъда.

Чувстваше се вече някакво разложение и разпад в административния и политически разпад на страната.

Една вечер се събрахме в кабинета на главния редактор на вестника: аз, Недялко и Гоцев, за да решим как да действаме по-нататък.

Уточнихме се: да свикаме редколегията, да направим последния алманах, да подредим материалите и в същия час след свършване на тази задача, да си подадем оставката. Денят беше 16 април. Да, ама този, който наричат Юда, отида от другия телефон и се обажда в Общината, че прави редколегия. Дотърча при нас и каза на Недялко:

– Търсят те от Общината по телефона…

– Нека да се обадят тук на този телефон – рече Недялко.

– Не, не искат… Отиди, отиди…

Каква е последната предателска игра на този наричан Искариотина. Като вижда, че правим заседание за последния брой, тихомълком се измъква от редколегията и от другия телефон се обажда в Общината за това. А той, подлеца, е знаел за намерението, за промени в ръководството.

След малко Недялко дойде и на всеослушание рече:

– Забраняват ни от Общината да правим редколегия…

Всички станахме прави. Аз извадих ключа на редакцията и го хвърлих на бюрото. Повече не стъпих там.

* * *

На едро, на едро разказах за тези последни факти и лица, защото се отвращавам само като си спомня за тях. Сигурно този материал ще го допълвам и разширявам докато имам сили и възможност. Но засега толкова.

Искам да ви уведомя, че има неща, за които не мога да разкажа. Рано е още да ги споделя на книга. Ще ги напиша, но ще ги оставя в държавния архив, след години да бъдат публикувани.

----------------

Публ. в книгата на Илия Буржев “Живот от вчера”, Бургас, 2006 г.

----------------