Камъкът

Камъкът

Той стоеше сам. Другите камъни бяха подредени в редица, издигайки стена, в която се разбиваха вълните. А него морето го бе отделило, за да му помогне да се промени. Да изглади острите му ръбове с водата си, обличайки го с бяла пелена от пяна и заливайки го непрестанно с вълните, които допират брега, а после се отдръпват. Така камъкът нямаше миг покой. Трябваше да стои изправен и стабилен на мястото си, за да не потъне. Понякога се уморяваше и си мислеше, че няма сили да продължи да стои над водата. И точно тогава морето го приласкаваше с най-нежните си вълни и облекчаваше самотата му.

Всеки ден камъкът гледаше към дългия насип и мечтаеше да бъде като другите камъни – да има своето място, да разбере какво е усещането да се опреш на някого. Мислеше, че ще му бъде по-лесно и нямаше да се налага сам да удържа вълните, когато се разбушуват. Но знаеше, че е невъзможно да се покатери върху насипа и полека – лека се примири и се отказа от мечтата си.

Една сутрин се събуди от шума на стъпки по пясъка на брега. Погледна натам и остана поразен. Една жена с нескрито възхищение го фотографираше. Опитваше да обхване всеки негов аспект. И камъкът се почувства специален. Запита се, защо тя избра да снима точно него и тогава, по някакъв странен начин, успя да види себе си отстрани, така, както го виждаше тази жена.

Повърхността му беше гладка и лъскава от непрекъснатия допир с водата. Едната му страна беше покрита със свеж, зелен мъх. А върху него и във водата около него, като малки слънца блещукаха стотици светещи точици. Никой друг камък нямаше такава премяна.

Камъкът се усмихна. И уж природата му предполагаше сърцето му да е студено, а той усети как го изпълва топлина. И тази топлина не идваше отвън, от слънчевите лъчи, а отвътре, където беше скрита същността му.

Усещането беше толкова ново и хубаво, че камъкът реши от този ден нататък да не се фокусира върху това, което няма, а да се радва на това, което животът му е подарил. Осъзна, че това, което понякога изглежда като ограничение, може да се окаже възможност. Разбра, че ако беше останал там, в редицата на насипа, никога нямаше да бъде това, в което се бе превърнал.

Жената, която се разхождаше край морето продължаваше да се наслаждава на красивия камък, който в началото й изглеждаше някак самотен, а сега сякаш се усмихваше. Тя също се усмихна и продължи по брега. А камъкът разбра, че никога повече нямаше да бъде същия. Възхищението и обичта на една жена бяха променили сърцето и живота му завинаги...