Камъчето

Камъчето

Всеки следобед мъжът минаваше бавно по алеята и стигаше до едно и също място. Там дърветата свършваха и започваше морето. Навремето хората бяха натрупали камъни, които да спират вълните и с годините се оформи една своеобразна пътека. Постепенно започнаха да я наричат “Пътеката на съдбата”. Там хората започнаха да си определят срещи, да си правят разходки или просто да си говорят. На някои пътеката донесе щастие, на други късмет, на трети разочарование. Говореше се, че ако там намериш камъче с формата на сърце и особено ако то заблести на слънцето или на лунна светлина, ще срещнеш истинската любов и ще бъдеш щастлив.

“Каква глупост, мислеше си мъжът, няма вечно щастие! Защо на човек трябва да му се случват хубави неща, ако той не може да ги оцени и съдбата му обърне гръб?!”

... Преди много години той самият намери такова камъче. Каква радост беше тогава! Веднага го потопи в солените вълни и си пожела любовта, която срещне, да бъде вечна като морето. Показа го на вятъра и му заръча възможно най-скоро да доведе при него най-желаната принцеса. На звездите поръча да запазят за нея най-вълшебните сънища и най-красивите мечти, защото тя ще бъде нещо много специално.

Тя наистина беше. Вятърът весело се усмихваше, когато двамата се разхождаха, хванати за ръка или бягаха по поляните и лудуваха на воля. Дъждът обожаваше да милва лицето й и да я целува, когато тя най-малко очаква. Вълните обичаха да се състезават с нея и плувайки да докосват тялото й. Луната с нетърпение очакваше нощите, когато двете си говореха, споделяйки своите тайни, а звездите свидливо пазеха всичките й мечти и се стараеха с времето те да се сбъднат.

Нещо необикновено трептеше във въздуха около нея и всъщност, без тя да забелязва, някои от хората й завиждаха. Но не и мъжът, не и в началото.

Когато я видя за пръв път, дъхът му спря и той стоеше вдървено, не смеейки да проговори. Гледаше момичето, пожелавайки си да бъде винаги около него, да бъде само за него. Камъчето, което стискаше в ръката си, започна да блести и той разбра, че е станало чудо.

В началото всичко беше идеално. Светът за него вече се състоеше само от нея и общите им мечти. Двамата бяха неразделни, влюбени и щастливи. Колкото по-хубав обаче ставаше животът им, толкова повече мъжът се чувстваше застрашен. Някаква ревност се промъкваше в него. Боеше се, че един ден ще се събуди и нея ще я няма. Страхуваше се от света около тях. Затова реши да промени всичко. Трябваше да запази момичето само за себе си.

Забрани на слънцето сутрин да я целува и да я докосва с лъчите си, мислейки, че само той има право на това. Не разрешаваше на вятъра да я взема на своите разходки и да прокарва пръсти през косите й. Не й позволяваше да се гони с вълните, плувайки в морето, защото само той трябваше да докосва тялото й. Не можеше да тича под дъжда или да си говори с луната. Искаше да знае всичките й тайни и да присъства във всичките й мечти.

Когато мъжът си мислеше, че вече я има само за себе си, най-неочаквано я изгуби. Блясъкът в камъчето с форма на сърце угасна и светът около него стана по-мрачен и по-студен. Неосъзнал все още собствените си грешки и проклинайки съдбата, мъжът захвърли камъчето в морето и напусна града...

От тогава бяха изминали доста години. Мъжът живя на много места, запозна се с различни хора, преживя какво ли не, но никъде не намери отново истинско щастие. Времето, прекарано с момичето, не можеше да се върне. В началото мъжът беше груб, озлобен и разочарован от живота. Постепенно с годините чувствата се уталожиха и той се примири, че трябва да живее само със спомените си, въпреки че така се чувстваше още по-самотен и нещастен.

Един ден разбра, че за да започне отново да мечтае, трябва просто да се върне на “Пътеката на съдбата” и отново да потърси своето камъче. Вероятността отново да намери щастието си беше малка, но все пак съществуваше. Мечтите можеха отново до се завърнат, колкото и далечни да изглеждаха. Момичето може би също си спомняше за него или дори и да го наблюдаваше отнякъде.

Мъжът не знаеше, че то всъщност отдавна му е простило и всеки ден тихо му нашепва с гласа на морето, че за да я намери отново трябва просто да се огледа за хубавите неща около себе си, да види вълшебните отблясъци във водата и да протегне ръка към нея. Само така щеше да докосне сърцето, което светеше нощем като онова камъче, запазвайки през годините своята доброта и невинност.