Двете отечества в стихосбирката “Каталуния в мислите ми” от Росица Василева

Двете отечества в стихосбирката „Каталуния в мислите ми“ от Росица Василева
(Предговор към изданието на книгата на испански език)

Българинът (аз бих казала и всеки един човек на нашата планета) днес живее в много по-различни условия, отколкото преди 50 години. Променя се нравствеността, наследена от миналото, руши се ценностната система, подменят се приоритетите в човешкия живот, смекчават се дори някои от националните ни различия и човекът постепенно става гражданин на света, открил своето място далече от родината. Независимо от всичко това обаче (сякаш генетично заложено!) в душата му остава една вечно опъната струна, която внезапно зазвучава при срещата на емигранта с нещо познато, нещо, неумолимо напомнящо родния край. И може би дори идеализирано, защото днешният българин изключително много ни напомня с болките си Дебеляновия лирически човек – „напразно спомнил майка и родина“ („Скрити вопли“).

Всички тези особености в живота на нашия съвременник откривам и в стихосбирката на Росица Василева „Каталуния в мислите ми“. Като много от сегашните млади българи, и тя е интелигентен и амбициозен човек и творец, владеещ няколко европейки езика (вече автор на 4 стихосбирки, 6 романа и 1 сборник с разкази, издадени на български, испански и английски език), който търси своето място за себепостигане, независимо от препятствията, пред които я поставя съдбата. Българка по националност, принудена от икономическите обстоятелства на битието си (работи като журналист и преводач) да търси възможности за реализация в Испания, тя открива своето ново отечество в Каталуния, което личи и на ниво паратекст – поетесата е озаглавила книгата си „Каталуния в мислите ми“, в испанския превод – „Средиземноморието в мислите ми“.. Още първото стихотворение, което носи ключовия мотив за завръщането, създава усещане за двойственост – завръщането в детството щрихира представата за загубеното отечество, но в същото време и за намереното ново в Каталуния, в която „картите разбъркват нов сюжет“. Земята, от която идва, носи знака на вечната стойност, но е и осезаемо белязана с ореола на драматичността. В нея

тревите никнат надълбоко,
пръстта се рони – стъпкан въглен,
а небесата кърмят змейове.

Оказва се обаче, че и Каталуния има своите исторически и съвременни колизии, които я доближават до далечното вече отечество. По един необясним начин в съзнанието на лирическата героиня топосните параметри на двете отечества взаимно се припокриват. Корелацията им се дължи на особената позиция, в която се намира лирическата героиня – едновременно „в“ и „далече“ от Каталуния, но и „в“ и „далече“ и от България. Внушението е наложено чрез ключовите динамични образи за цялата стихосбирка – вятър, море и птица – които обитават пространствата и на двете отечества. Те са носители както на метафорично-философски, така и на реални представи за Каталуния и България, и изпълват изцяло емоционално битийната същност на героинята, която се опитва да намери отговори на разкъсващите я екзистенциални въпроси:

Дали не правя нова грешка,
опитвайки се да поправя старата?
...
Дали ще се върна отново –
мида счупена?
...
Какво да кажа на писеца –
че правя хвърчила
с усмивка смазана?
...
Това ли е сънят – клепачи стихнали
през ирисите няма суета?

А той, сънят, разгръща пред нея страниците на „книгата с премъдри приказки“ и със своите „знойни сетива“ я съветва как тя да предаде на сина си най-важния житейски урок – да се бори! Както морето, вятърът и птицата се борят с този свят и този град, който „зове, кълне, преобръща и разгръща“ живота им, но и в същото време им позволява да надскочат ръста на сянката си и да измолят „опрощение минало / от вълните, брега и любимия“. И някак неусетно представата за морето прелива в представа за града, а той от своя страна е неразривно свързан с образа на любимия. И става невъзможно да се отдели видението върху „везано възглаве“ от сърцето, „хвърлено като пътека / свита в ниското“. В метафоричното кълбо на живота са се слели образите на града и любимия, с които героинята иска и не иска да се разделя:

Не съм до кладенеца стигнала
на времето,
което ни разделя и проклина,
но пази в пазвата си
рехаво
разковничето мило –
че те имам.

Най-осезаемо място в стиховете от сборника заема образът на Тарагона. Тя плаче в мислите й, тя носи „с кънтящи гласове разноезични“ онази болка, родена от съзнанието за невъзможността да се върне при морето, пясъка и вълните с „онова сърце“, което някога е било изпълнено със щастие. Паралелно с интима зазвучава и мелодията на родовото чувство. Тарагона събужда спомена за българския корен, върху плажните пясъчни бразди героинята танцува „нестинарски с бикове“, сливат се в едно испански страсти и огнени български хора, за да влеят в духа й „тегнещия здрач“ на мислите. И всички пътища – през „грешни неволи“ и „мисли медени“, покрай „счупена подкова“ и под „хартиени звезди“ – водят към морето. То е онзи символ на вечност и справедливост, то е онзи пречистващ храм, в който героинята може да се изповяда:

Навеждам глава
и виновно мълча,
сина си ти водя –
ето го,
пред теб коленичим.

Защото според поетесата Росица Василева само там, в огледалото на вечното море, се стопяват земните граници на двете отечества. Само морето е способно да разбере и прости, само то може в разпукната мида да поеме сърцето угрижено... Само то има силата да възкресява „омразни и праведни“.

------------
Росица Василева, „Каталуния в мислите ми”, Астарта, Пловдив, 2013.
------------