Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2022

През 2021-2022 година в конкурса за годишните литературни награди на община Бургас участват автори на разкази, романи и изследвания. В преобладаващата част от книгите с разкази и в един от романите (“Нас, които ни няма”) писателският интерес е насочен към съвремието, докато в останалите романи (част от които – фентъзи) и в изследванията авторите търсят отговор на въпросите, които ги вълнуват, в близката история, а в серията “Куцулан” – и в така нареченото доисторическо време, в дълбинните пластове на митологията, с предпоставената идея фантазното да свърже причинно-следствено далечното минало със съвременния живот и да направи необяснимото по-разбираемо, логично и дори в някаква степен предвидимо.

Ще представя накратко участващите книги по азбучен ред на малките имена на авторите.

Антония Апостолова, “Нас, които ни няма”, роман, 2022

Прочетох романа на Антония Апостолова с интерес, защото още с началото си ми напомни за едно направление в американската, после в европейската, а накрая и в българската белетристика, което много неточно световната (съответно и нашата) критика нарече “инфантилна проза”. Определението беше неточно, защото то не означаваше, че романите са написани инфантилно, а просто защото обект на художествена интерпретация се явяваше животът на съвременните съвсем млади момчета и момичета в, както по-късно започна по-правилно да се казва, тийнейджърска възраст. За адепт на този тип писане у нас тогава, преди повече от половин век, бе обявен не без основание и моят връстник (и по години, и по навлизане в литературата) Кольо Николов, за чийто талант написа неотдавна много добър текст и Антония Апостолова в сайта си. Като принадлежащ в някаква степен на този тип проза някои критици обявяваха на времето и моя прощъпулен юношески роман “Бягай... Обичам те”, който не само претърпя многобройни преводи, както и преиздания, и то от различни издателства, но накрая и стана на филм.

За структура на романа си Антония Апостолова е избрала познатия от световната литература, а и от киното, “монологично-диалогичен” модел на “аз-формата” (и на относителността на двете гледни точки, достатъчно е да си спомним и само шедьовъра с Анук Еме и Жан-Луи Трентинян “Един мъж и една жена”), който, както е известно, внушава по-голяма искреност на разказа и с това предразполага читателя към по-голямо доверие, но създава и съблазнителната за писателя възможност да тръгне по пътеките на, най-общо казано, “разминаването” на обективните гледни точки чрез неизбежното им и така органично присъщо на човешката психика субективиране. Имаме два разказа – на Мартин и Антония, които хем се пресичат, хем вървят и в много специфична своя орбита. Разказът на Мартин ни потапя психологически и “топонимно” в тийнейджърската градска бургаска атмосфера, чиито житейски параметри почти не засягат училищния “хронотоп” на възрастта им, но за сметка на това носят обилна информация за “извънкласната” им дейност, протичаща динамично в запивки по заведения или в домашни купони, даващи на читателя (особено на бургазлията) възможност не само да си припомни носталгично (или пък да научи) имената на известни капанчета, не само да “чуе” хитовете, с които поколението израства, не само да надникне в скромните им домове, но и да усети тръпката на първите големи или малки любови с тяхната платонична извисеност или пък укоримост от гледището на някаква по-традиционна консервативност. В дългия си и обстоен разказ на непохватен Ромео героят на първата част – Мартин – ежечасно и като че все по-неспасяемо изживява платонически любовта си към своята Жулиета, но и разкрива – включително и за самия себе си – сложната й сила, благодарение на която личният му живот със собственото му семейство заема почти маргинален периметър. Доста по-различен е вторият разказ, в който героинята Антония (очевидно неслучайно едноименница на авторката) изживява подробно и богато емоционално не само своя живот от ранното си детство, но и въвежда читателя в живота на няколко поколения, търсейки пресечните точки и на изгубените, и на “намерените” времена на рода си. И това не е случайно. Паметта на рода се носи от жената, защото тя го продължава. Поради тази причина не е случайно и че страдащият за нея Ромео се появява в родовия й “сън” чак накрая, когато проверката на чувствата подсказва и верността на избора.

С две думи, поради невъзможността в един подобен доклад да се прави пространен анализ, ще обобщя, че се срещаме с една зряла и талантлива проза, с много успешно изграден индивидуален писателски почерк, с книга, която не оставя читателя равнодушен, защото умело му задава много важни битийни въпроси. Друг е въпросът, че би могла да постигне същото, и то по-успешно, с една четвърт от обема си по-малко.

Елена Стойчева. “Балсам от гълъб”, 2021

Разказите на Елена Стойчева в нейната книга “Балсам от гълъб”, излязла през 2021 година, ни срещат, подобно и на някои други от представените в настоящия преглед, с герои, преживяващи вътрешното си просветление и преображение чрез пробудената в душите си вяра в Бога, в доброто или в ближния. В “Къде е вярата ви” изгоненият от съпругата си Ирмо преодолява отчаянието си и намира смисъла на живота си не само във вдъхването на нов живот на запустялата църква в бащиното си село, но и в благословения от Бога и човешкия морал труд за доброто на съселяните си. “Безчадната” от едноименния разказ, тормозена и прогонена от мъжа си заради безплодието си, намира утеха в манастирското служение и Бог я дарява с рожба, която пораства като млад и красив левент. На гробищата, сред своите мъртви, героинята на “Балсам от Гълъб” и осиротелият след загубата на любимата жена известен художник Гълъб Кадиев споделят божествено-човешкия принцип, че “...свободата е в заедността. Тогава си най-свободен: да си обичан и да обичаш, да търсиш и да откриваш”... Подобни послания изпращат и други разкази в книгата – “Най-краткият път”, “Радината смоковница”, “Кладаровският звънар”, “Неведоми криволици”, “Ковачът на щастие”, “Магазин “Библиотеката” и още някои. В желанието си обаче да постигне по-голяма достоверност и може би пластичност на разказа си авторката често изпада в излишна обстоятелствена описателност, текстовете й зазвучават като журналистически очерк или репортаж, нерядко като спомени за маловажни неща, чиито персонажи се мяркат и изчезват без органично участие в наратива. И в тази книга се срещаме често с изглежда станалото вече мода мотото на разказа да бъде библейски цитат, а текстът – негова илюстрация с понякога успешно, понякога не – намерен спомен, или пък фикционално построен разказ. Най-успешните разкази в книгата са доказателство, че авторката знае истината на добрата проза – историята може да бъде измислена, но това да е направено така, че тя да звучи като истинска и със средствата на изкуството да внушава идеи, които да правят човека по-добър.

Иван Ванков, “Обгорени съдби”, 2022

“Обгорени съдби” е, както се разбира от въвеждащите думи на Боян Чимов, първата белетристична книга на известния бургаски журналист Иван Ванков, а ако се вярва на думите на самия автор от бележката на задната корица – и последната негова такава. Ако е наистина последната, това би било недобра новина, защото книгата представя своя автор като един от най-добрите бургаски писатели, представени в конкурса тази година, а може би и изобщо. Тази книга се чете на един дъх, защото талантливо и художествено убедително въвежда читателя в драмата на едно зловещо време, което ако бъде забравено от обществото ни така бързо, както все повече и по-ясно това се забелязва, то не е далече от опасността да го преживее отново. Както знаем, у нас вече има и фюрери на партии, които публично заявяват, че ако дойдат на власт, първото нещо, което ще направят, е да възстановят концлагерите за инакомислещите и да извадят държавата ни от Европейския съюз. Художествената литература възпитава не само естетически, но и укрепва моралните репери на обществото и в този смисъл книгата на Ванков поставя изключително важни въпроси за паметта на обществото ни, която, пак ще повторя, понякога се оказва много къса.

Тази книга ни среща с хора с различни съдби, жертви на тежките репресии и престъпления срещу човечеството и човека на тоталитарната власт след установяването в България на комунистическата диктатура. Сюжетите на част от разказите се развиват в реалното време на този период (“Свиждане”, “Народен съд”, “Каменоделецът”, “Платформаджията”, “Кожено палто” и др., в други разкази авторът среща палачите или техните помагачи с някогашните им жертви (така е в “Мостът” и “Закъсняла прошка”) трети са изградени въз основа на спомени на жертви на политическото насилие (“Завръщане при колелото”, “Откупено детство”, “Юсеин-Юлиян”, “Улица “Княз Борис” и др.). Важно качество на тези разкази е тяхната специфична гледна точка към морала на човека, поставен в изключителни ситуации, когато един нормален във взаимоотношенията с близките си човек може, моделиран от политическата система, да се превърне в изверг към “враговете на народа”, може с чиста съвест да мачка съдбите им, както и тези на целите им семейства. Някои разкази представляват детайлна “анамнеза” на раждането на “бореца-пролетарий”, на успешното изграждане на “алибито” пред самия себе си на превръщането си в палач на качествените, трудолюбивите и успелите. Трета група разкази (“Девети квартал”, “Поуките на съдбата”, “Подполковникът”, припомнят – къде с ирония, къде с болка абсурдите и трагикомизма на процеса вече не толкова на установяването, колкото на функционирането на установената тоталитарна система. Всичко това авторът прави не илюстративно и дидактично, както понякога се прави в литературата ни, занимаваща се с тази проблематика. В разказите му срещаме живи и запомнящи се хора с реални съдби, мъченици на едно от най-страшните български времена.

Откривам и една своеобразна “рамка” на цялата книга. Тя започва с разказа “Кълбото” – метафора на огромното огнено лавообразно помитащо нещастие, което като неудържимо природно бедствие сполетява Земята през внезапно връхлетялата я стихия (неизбежно си мислим за тоталитарната диктатура), и завършва с разказа “Смаленият човек”, една уникална находка на писателската инвенция, сякаш обобщаваща в обратен ред способността и функцията на тази диктатура да “смали” успешно човека до големината на атом, като авторът не е пропуснал и да намекне, че това съвсем не е безопасно.

Хуманният патос на книгата на Иван Ванков, несъмненото белетристично майсторство на автора, способността му да изгражда в кратък обем живи, релефни, и вълнуващи с неподправения си драматизъм човешки съдби и характери и чрез тях да внушава по чисто художествен път нравствени идеи, така необходими на обществото ни, са качества, които говорят, че този автор още с първата си белетристична книга се представя като изграден и много добър писател.

Ирина Войнова, “Каломаин – търсената”, 2022

Книгата на Ирина Войнова “Каломаин – Търсената” предлага езотеричен, както го определя самата тя – прочит на представените в книгата на епископ Симеон “Богомилство и богомили” мистерии, чрез който да направи, “доколкото е възможно” по собственото й признание, по-достъпна символиката в езика му. Още в уводната част на книгата си тя обявява, че ще разгледа последователно “пътеките на Червения змей в света, където той е наричан ФОХАТ и у човека, където го познаваме със санскритското име КУНДАЛИНИ”, като се надява да допринесе за по-лесното разбиране на Богомилската доктрина, “която няма равна в света по своята уникалност и дълбочина на знание”.

Очевидно добре запозната с проблематиката и опираща се не само на споменатата книга на епископ Симеон, но и на неговата “Книга на качествата”, както и на немалко други изследвания, сред чиито автори в текста и в посочената в края на книгата библиография виждаме Николай Райнов с “Богомилски легенди”, Йордан Иванов с “Богомилски книги и легенди”, Елена Блаватска с “Еволюция на символизма” и “Езотеричен речник”, Ханс Бидерман с “Речник на символите”, Мирча Илиаде с “Образи и символи”, проф. Николай Шиваров с “Речник на библейските символи” и други изтъкнати специалисти по история и теория на символите и по проблематиката на средновековната българска история и култура.

В първата част на книгата си авторката прави читателите съпричастни на идеята за “Дървото на познанието – мистериите в света и човека”, както и за “Червения змей”, след което ни повежда по деветте пътеки на речения змей – на Каин (Творчество), на Енох (Тайна), на Алтотас (Милост), на Мелхиседек (Мир), на Мойсей (Закон), на Даниил (Огън), на Соломон (Притча), на Иуда (Красота) и на Иисус (Страдание), като винаги дообяснява текстовете (понякога и съпоставително) чрез свои или чужди разсъждения.

Във Втората част на книгата авторката прави обещания още в предговора езотеричен прочит на легендата за Каломаин, наречена от народа ни Каломена, според варианта й в книгата на Николай Райнов “Богомилски легенди”, като онези “единайсет стъпала на духовното израстване” според “Книга на качествата” на епископ Симеон.

В началото на Третата част на книгата авторката прави уговорката: “Това повествование не е автобиография, но нищо в него не е измислено”. Е, щом нищо не е измислено, значи може и да е автобиографично, но може и да не е, границата между истината и фикцията е подвижна категория, а и в литературата не е толкова важно кое какво е било, а какво според автора е трябвало да бъде и как е казано. В тази фикционална “среща” на човека с неговата духовна или материална същност читателят ще намери и някои неща от себе си – на едни ще се зарадва, от други ще се стресне, но срещата няма да е съвсем безполезна, защото, макар и в ред отношения да е наивна, многословна, цитатническа или дидактична, е среща със себе си, колкото и други сили и сенки да се намесват в нея, включително и ролята в историческата българска карма на убийството на Георги Димитров от Сталин и действията на Тодор Живков, присъствието на характерния бургаски пейзаж чрез силуета на “Лукойл”, изпълняваната от Верка Сидерова и Деси Добрева народна песен “Лале ли си, зюмбюл ли си”, ролята на потопа, атлантите и най-древните българи в човешката история, включително и на Алцековите българи и установяването им около Челе ди Булгария в Италия, дежурната православна недоказана теза за “зловещата” роля на Ватикана и Малтийския орден за изтриването на спомена за богомилите, странната, меко казано, сцена с разсъбличането на възрастната героиня-авторка пред потресените работници, споменът, че в детството си е била Наташа от “Война и мир”, Оля от “Млада гвардия” и Зоя от другия някогашен съветски манипулативен “шедьовър” “Повест за Зоя и Шура”...

За редица неща в представения ни текст може да се поспори с авторката, но не можем да не се съгласим със становището й в края на книгата, че е неприемливо да се допуска повече определянето на богомилите като носители на отрицанието и анархизма, че трябва високо да се подкрепя идеята, че “тяхното учение е учение на Мъдростта и Силата”. А от своя страна бих добавил: и че тяхното учение представлява всъщност основата на Реформацията – най-могъщото идейно и религиозно движение в историята на Европа.

Красимир Кръстьовски, “Зарзалке моя”, 2022

“Зарзалке моя” ни предлага галерия от интересни сюжети и запомнящи се образи, взети от пъстрия, многоликия живот на човека в обществото, в което живеем. Авторът умее да ни направи съпричастни – и житейски, и емоционално – още с първата история, дала впрочем и заглавието на целия сборник. Кой от нас не е преживял – в една или друга степен по-сходно или по-различно – историята с малката палавница Зарзалката? Тази история е толкова богато заредена със събития и емоционални метаморфози, че друг автор би се изкушил да напише и цял роман върху тази увлекателна и драматична история на първите сексуални и емоционални трепети на едно момче и едно момиче, на хищната жажда на уж още малката женичка за богат и интересен живот, на житейското й примирение на финала след един вече безуспешно отминал живот... В натюрела на автора могат да се доловят и дидактични нотки, например в ловджийската история с Миньо и кучето Палаш (от разказа “Палаш”); някои ситуации могат да ни се видят странни – например с момичето от гардероба Славчето, съпругата на Дълбоков, затворена в гардероба, слугуваща от там на приятелите на мъжа си, но компенсираща униженията си със странната си голяма любов към него (“Момичето от гардероба”). Авторът има усет за комичния детайл – да си припомним падналия панталон на дядо Ламбо по време на манифестацията, когато вдига високо знамето (“Панталони по поръчка”); Доньо-доневските членове на Светата Троица от разказа “Гости”, които пият виното направо от бурканите за компот и правят голямото си откритие, че температурата на прасето е като човешката – трийсет и седем градуса; Баба Йовка с псувните и ругатните си в качеството си на пазител по този начин на народното творчество, но задължително с две ракии предварително (“Опазване на българския фолклор”); побойникът и грубиян Христо Героя (“Героя”); тримата от запаса от едноименния разказ; съботните размисли за новия пол също от едноименния разказ... Малко по-различно, макар и определено фейлетонно, зазвучават нещата в разказа за Държавна сигурност “Четвъртата власт”, но в живота не всичко е безобидно смешно, а и с тази власт можеш да сбъркаш и от най-добри подбуди, защото е като да хванеш змия за опашката...

Избраната от автора аз-форма придава на разказите му – и на споменатите, и на останалите – житейска автентичност, а като прибавим към това и богатата палитра на сюжети и запомнящи се образи, оставаме с убеждението, че той умее не само да наблюдава и най-вероятно благодарение на очевидно богатия си жизнен опит – да преживява сам голяма част от разказваните истории, но и да подбира умело онези от тях, които носят не само драматичен или комичен под- и надтекст, но и са заредени с художествена енергия, която пък прави разказите много четивни и литературно стойностни.

Луи, “Куцулан. Малки камъчета по пътя”, 2021-2022

Авторът Луи се представя с три книги от поредицата “Куцулан” (“Видовден”, Индипасха” и “Секновение”), излезли през 2021-2022 година, както и със сборника разкази “Малки камъчета край пътя” (2022 г.). Поредицата “Куцулан” ни припомня отново защо фентъзи-литературата има своите читатели, което пък стимулира и пишещите да опитат перото си в нея, а някои и да го правят цял живот. Ако не си добър писател, но фантазията ти е неудържима и пишеш глупости, със сигурност ще имаш своите читатели, познавам доста такива. Ако пък си добър автор и подчиниш фантазията си на логиката на създаваната от теб надреална, но художествено вярна, действителност, ще ти бъдат съюзници друг тип читатели, всички познаваме и много такива и се надявам, че в момента споделям всички това именно с тях. В серията “Куцулан” авторът прави опит от втория тип, като е избрал компромисния (в случая по-добрия, поне според мен) вариант да не ни предложи вариант “чисто фентъзи”, което най-често принадлежи на жанра “фантасмагории”, а да свърже фантазното с реално протичащия живот на героите си, с което да ни накара да си спомним за старите предания или да научим нови, мислейки за протичащото си битие и за връзката си с отминалите епохи, която колкото и да искаме да изтрием, все няма да ни се удава, защото генната информация не пресъхва за две-три поколения, нито за два-три века, нито, ако вярваме на автора на “Куцулан” – и за много хиляди години. Доколко обаче опитът е успешен, ще го решат читателите – и от първия, и от втория тип, а кой от двата типа ще надделее за резултата в книжарниците, ще бъде показател и за качеството на автора, и за това на читателите му. По повод на тези книги ми иде на ум да припомня на младите писатели, че трябва да внимават по отношение на стилистиката си, текстовете ми го припомняха от време на време, от прима виста ми иде в случая на ум например, че според автора един от героите му “цъфнал”, в смисъл на “появил се”. Той може да е “цъфнал” само ако някой от другите герои му каже примерно “Е, цъфна и ти най-сетне”, както е например в разказа “Телето” от книгата “Малки камъчета по пътя”: “Ето – не спираше да нарежда учителката – и днес ми цъфна в средата на часа...”. Или в “Пророк”: “Цъфна на моста”... Подобни думи и форми са органични също и при употреба на “аз-формата”, тогава стилистическата, словесната и фразеологическата свобода на автора са обосновани и допустими. Ако книгите днес имат добър редактор, той би обяснил на писателя, че в своя авторски текст не е подходящо да употребява подобен тип думи и изрази, които носят експресивен и емоционално оценъчен смисъл, както и например, че има разлика между “който” и “когото”, между “свой” и “негов”, че в разказа “Пророк” трябва да бъде “се чуваше прибоЯТ” а не “прибоЯ”, и така нататък, правя само единични извадки, за да не отегчавам вниманието ви. Но днес, както знаем, институцията “редактор” почти не съществува, издателят (някой от многото хиляди) ти отпечатва текста (забележете, че не казвам “издава”), прибира ти парите и уж в петстотин ти издава с една десета от тях книжката в петдесет бройки, които великодушно ти подарява да си ги продаваш или подаряваш и въпросът приключва. Да не говорим за длъжността коректор, тя отдавна не съществува, затова аз, като отдавнашен (през студентските ми години) коректор в един столичен вестник и като дългогодишен редактор в издателство “Български писател”, си признавам, че след десетата недопустима в една книга коректорска или редакторска грешка обикновено спирам да я чета, защото може да е и професионална деформация, но изпитвам чувството на пианиста, който свири по грешни ноти. Петолинието на книгите ви, драги млади и не съвсем, писатели, трябва да бъде чисто и вярно, за да може и музиката на посланията ви към мен, читателя, да бъде вярна, хармонична и хубава. В случая обаче, както разбираме от карето на книгите, авторът си е и издател, което на пръв поглед улеснява нещата, но, от друга страна, и ги натоварва с още по-голяма отговорност. Не можеш да кажеш, както обичаме често да го правим – а бе аз го бях написал както трябва, ама тия пишман редактори по издателствата... Та тъкмо се бях понамръщил на някоя от неверните стилистически нотки в тези страшни, но интересни истории, се зарадвах, като видях, че един от новородените продължители на рода, осъществяващ връзката на днешния български духовен свят с прекрасните или страшничките си деди от дълбоката древност носи моето малко име Кирил, което значи, че по този начин и частица от мен някога ще се вихри в опасни, но омайни танци с ведите, ако перифразирам свободно автора.

Книгата “Малки камъчета край пътя” ни предлага интересни истории за благородни хора, които са готови да помогнат на бедните и страдащите, както се казва и в Евангелието, и вероятно затова неведнъж и ни напомнят за евангелските притчи, неслучайно често този, на когото благородният човек от повествованието е помогнал, накрая изчезва и остава само светлината на синия му поглед, понякога и в самата синева на небето и облаците, за да се досетим, че на Земята, при добрите хора, слиза самият Дядо Боже, както е, както казах в немалко от разказите, но представително ще спомена “Среднощен автостоп”, “Старецът, който не искаше нищо” и още няколко. Смислово с тях се родеят и историите за спасяването на котенцето в класната стая или другото, прегазеното, но пак спасено от детето и лекаря (“Нека бъде Любов”, тук пък Дядо Боже се явява в образа на загадъчната старица, а доброто дело не само спасява котенцето, но и донася така чаканото бебе в семейството), както и историята на спасеното бездомно кученце от друг разказ. Дидактично поднесен щастлив край срещаме и в “Серафим”, чийто герой отива при жена си на небето с просветлена душа. Понякога нескрито предпоставените тези на разказите, хепиендовете с дидактичните разсъждения на автора, които преобладават в книгата, не работят за доброто й качество, повтарят в някаква степен нагласите в късите разкази от книгата на Янчо Михайлов, за които ще стане дума по-надолу, само че в по-разгърната и по-богата белетристична тъкан. От гледището на добрата литература не звучат уважително съм сериозния читател поставените в скоби под заглавията на доста разкази примамващи уверения, че са написани “по действителен случай”. Всяка история в книгата трябва да ни накара да повярваме, че ни разказва действителни или вероятни случаи и да ни постави нравствени задачи със специфичните си художествени средства. Евтината примамка, че се разказва действителна случка, са характерни за ранния период на възрожденската ни литература с неговите “жалостни” истории, днес също има наши лели, баби и дядовци, на които това би привлякло по-силно вниманието, но нали писателят трябва винаги да е на поне една крачка пред своя читател.

Стефан Апостолов, “Македонски братя”, 2021

Стефан Апостолов е автор на редица книги с исторически характер, част от тях свързани с историята и съдбата на българските земи и борби за освобождение в Тракия и Македония, сред които, както и сам посочва в новата си книга, са “Преображенското въстание”, “Балканската война”, “Линията Мидия-Енос”, “Тракийско светилище Беглик таш”, “Войводата Георги Кондолов” и други. Книгата е написана като хроника на много събития в българската история, като поредицата от събития започва със Санстефанския договор и Берлинския конгрес и продължава с Македоно-Одринските освободителни борби. Авторът се спира на конгресите в Смилево и Петрова нива, дава основни данни за организацията и дейността на Илинденско-Преображенското въстание, като отделя по няколко страници на Битолския революционен окръг, Крушевската република, Одринския революционен окръг, Странджанската република, а в историческия си преглед вмъква и любопитни случаи, като например срещата в Берлин през 2019 година с една македонка, която не е чувала за Преображенското въстание, или пък изказването на бившия министър-председател на Република Северна Македония, че Илинденското въстание е македонско, но ако българите искат, могат и те да си го празнуват...

За незапознатите по-подробно с проблематиката ще представлява интерес подробното изброяване в книгата на жертвите на така наречената “Македонска вендета” – една от най-трагичните страници в българската история, когато в името на една и съща кауза се избиват помежду си едни от най-големите борци за свободата на Македония. Авторът се спира накратко и върху събитията, свързани с Балканските войни и с Първата световна война, дейността на ВМРО и ВМОРО, на най-видните водачи на борбите за освобождение на Македония. Предимство на едно ново издание на книгата би било осветляването на ролята на Коминтерна и персонално на Сталин, Тито, Георги Димитров и Васил Коларов за създаването на македонизма, в резултат на което се създава и югославската република Македония.

Тони Маркс, “Нищо по-малко от вечност”. роман, 2021

За “сюжет” на своя мемоарен роман авторката Тони Маркс е избрала съдбата на едно от стотиците хиляди български бежански семейства от Тракия, която по своята трагика се родее единствено със сходната съдба на македонските българи, още повече че тези национални и човешки трагедии съвпадат и по време, защото това е епохата и на Илинденското въстание, и на двете балкански, и на първата и втората световни войни. В последно време това е втората книга, която ме е разтърсила с трагичната съдба на тракийските българи. Първата беше романът на Боян Биолчев “Преселението”, за който даже и написах рецензия в “Литературен вестник”. Двете книги, така близки по тематика, са различни по използваната писателска техника. Романът на Биолчев разчита на, така да се каже, чисто белетристичния, “фикционален” разказ за съдбата на едно българско семейство, преживяло ужасите и нещастията, които сполетяват тракийското население, докато в писателското си тръгване към същата трагична драма Тони Маркс е заложила на възможностите, които й дава мемоарно-документалният разказ, в чийто център е разположена историята на собственото й семейство, на личните й деди. В литературната постройка на романа са успешно съчетани всъщност два разказа – историческият и автобиографичният, като и двата са обогатени от подходящо избрани текстове от народни песни, легендарни разкази за Вълчан войвода, Индже, Рада Барачкина, за Странджа планина и други, от фолклорно, защото е било устно, разпространявани най-различни вероятни и невероятни разкази за страшнички или смешни случки от живота на някогашните българи. Моето по-старо поколение, което е живяло и в дотелевизионната епоха, също е слушало някои от тях от бабите или дядовците си. А поместената в романа песен “Слънцето трепти, захожда” ми припомни, че на погребението на Димитър Талев, на което присъствах като студент, с тази песен един малък дамски хор изпрати великия писател в оня далечен път, по който, както казва една от героините на романа, всички се връщаме там, откъдето за малко сме се отдалечили, за да изминем своето временно чистилище тук, на земята. Авторката разказва “мемоарно”, но не просто “документално”, тя успява да изгради увличащ белетристичен разказ с ярки образи, да очертае силни и запомнящи се характери на хора с трудни, драматични и трагични съдби, които оцеляват въпреки нечовешките страдания, които като прекрасната Дафинка изживяват своята кратка и трагично прекъсната, но останала до края на живота светла любов, непомрачена от пожарищата на войните и изпитанията на тежкия житейски път. Непрекъснатото преплитане на автобиографичния и белетристичния наратив в този роман, който намирам за много успешен, са изградили емоционално въздействащата картина на един богат в исторически и човешки-характерологичен план български свят, който не може да остави читателя равнодушен, защото силно провокира и трайно ангажира емоционалните, моралните и националните му рефлекси.

Затова, без да подценявам културологическите качества на другата книга на авторката, предложена за оценка – “Тайният код на Андерсен”, която понякога парадоксално, но във всички случаи интелигентно, ерудирано и интригуващо предлага богато поле за интересни и понякога нестандартни и провокиращи традиционното мислене интерпретации, определям “Нищо по-малко от вечност” като по-силния от двата й текста.

Янчо Михайлов, “Хлъзгаво време”, къси разкази, 2022

В сборника с къси разкази “Хлъзгаво време” авторът отец Янчо Михайлов ни поднася богата галерия от свои житейски наблюдения, образи с често необичайни характеристики и човешки съдби, в много от случаите хора, които не вярват в Бог, но нещо в края на живота им (или пък от текущото им битие) ги кара да повярват. Янчо Михайлов полага усилия да илюстрира белетристично старозаветни и новозаветни поучения, които понякога са приведени и като конкретни библейски цитати – под линия или пък като мото. Сюжетите са взети от ежедневния живот на човека, те могат да бъдат изградени върху угризението, че имаш като Ася подреден и щастлив живот, че човеколюбието не зависи от това, дали си православен, католик или протестант като например англичанина Джон, че лицемерието обезсмисля християнския морал на една “ревностна християнка” в момента, в който тя се държи угоднически с презирания от нея директор на бъдещото училище на внучето й, че горделивият “бизнесмен” стига до унизителните подаяния на съученика си свещеник, че вечно плямпащият Станой сигурно и на небето се препира за нещо със Свети Петър или даже със самия Бог, или пък изненадата на отец Климент, че през нощта вероятно е настъпило царството Божие, защото една млада и красива жена му е поискала благословия, не го ругаели по улиците и даже в автобуса му отстъпили място... И така нататък – къси разкази, кратки, но поучителни за християни от всички възрасти, от деца до старци, истории, каквито са писани и издавани още през епохата на Българското възраждане и които са били четени от свещениците пред миряните след неделната служба.

Разказите на Михайлов често са поръсени със свеж хумор, в тях с оглед на длъжността, която авторът заема (той служи в софийския храм “Света София”, както става ясно от биографичната справка в книгата), откриваме нерядко и добре дозирано “свободомислие”, носещо елинпелиновски отецсисойски отгласи от “Под манастирската лоза”, което обаче за разлика от великия класик винаги в последна степен подчертава религиозната дидактика на разказите. На пръв поглед и от критериите на съвременната литература, а и от високите изисквания на съвременния читател, тази ясна, неприкрита дидактика може да се стори неприемлива, но щом един писател, действащ свещеник, е съставил и издал тази своя книжка, значи се е убедил, че има нужда и от такова четиво. През хилядолетното си съществуване християнството е претърпяло не една и две катастрофи, от които обаче винаги е излизало победител. Така и днес, във високо технологичното ни време, то продължава да се бори все отначало, кога успешно, кога не, за душите на хората, едно от доказателствата за което е и тази книга.

------------------