Конгресът на Петрова нива (Странджанското Оборище)

Конгресът на Петрова нива
(Странджанското Оборище)

Конгресът в местността “Петрова нива” – 1903 г.

Всички чети в Одринска Тракия се стичат към местността “Петрова нива” в пазвите на Странджа планина, над река Велека – на един час път пеша от с. Стоилово и на 12 км на изток от с. Звездец, Малкотърновско.

Още на 10 юни, Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, кап. Стамат Икономов и др. заминават през Гергебунарския пункт (с. Росеново) за вътрешността, за да подготвят и организират конгреса.

Войводата Георги Кондолов и четата му са на изчаквателни позиции от два дни преди конгреса на връх “Свети Илия” край Стоилово.

Кръстьо Българията повежда делегати и четници от с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна). Тук са Васил Пасков, Вельо Думев, Димитър Катерински, Атанас Разбойников, Христо Караманджуков, Христо Силянов, Димо Янков, Димо Аянов, Георги х. Анастасов. С тях има много интелигентни хора, които за първи път отиват нелегално в поробена Тракия. Между тях е и двадесет и две годишния учител, начинаещ поет Мирчо Славов от Карнобат – бъдещият писател, написал книгата “По хълмовете на Странджа”, с псевдоним Милко Неволин – б.а.

Четата преминава границата[1] свободно за изненада на мнозина, които предполагат, че ще се натъкнат на засилени патрули. Пристигат на “Петрова нива” един ден преди конгреса.

Там заварват всички чети, разположени на околните хълмове с приповдигнато настроение и за охрана на района.

Конгресът на Петрова нива е конгрес на Одрински революционен окръг и се провежда от 28 до 30 юни 1903 г.

На конгреса присъстват над 300 души делегати и гости: войводи, четници, легални деятели, членове на смъртни дружини и др.

Конгресът е открит на 28 юни в 2 часа след обяд, от Михаил Герджиков, подвижен член на Одринския окръжен комитет и ревизор на ЦК на Вътрешната организация за Одринско. След като отдават почит към паметта на загиналия ръководител на организацията Гоце Делчев, официалните делегати – 47 души, избират ръководство на конгреса – Васил Пасков (член на ЦК на Вътрешната организация) – председател, Велко Думев (председател на Одринския окръжен революционен комитет) – подпредседател, Христо Силянов и Атанас Разбойников – секретари. Голямото мнозинство от делегатите са от Малкотърновска околия, което говори за подготовката на въстанието там. Много райони и околии в Одринско не са застъпени с представител, а от областта западно от р. Марица има един единствен делегат – Христо Караманджуков от Ахъчелибийска (Смолянска) околия. Непосредствено след Конгреса на Петрова нива там се провежда Родопския конгрес.

Първият въпрос от дневния ред е да се вдигне ли въстание или не? Изтъкнати са съображения за и против. Но в крайна сметка конгресът се солидаризира със солунското решение и взема решение за вдигане на въстание, като датата ще бъде определена по-късно от боевото тяло. Единственият делегат, който се обявява против въстанието – Димитър Катерински е поканен да напусне конгреса, което той прави. За странджанските българи връщане назад няма.

Въз основа на докладите на отделните райони и на изработения общ план на въстаническите действия Одрински революционен окръг е разпределен на пет района:

– I Малкотърновски-Лозенградски-Бунархисарски;
– II Чокенски (Одрински);
– III Мустафапашански (дн. Свиленградскси);
– IV Гюмюрджинско-Дедеагачки (дн. Камотини-Александруполис);
– V Ахъчелибийско-Скеченски (дн. Смолянско-Ксантийски).

Делегатите избират Главното ръководно боево тяло (щаба) да координира и направлява общите действия на отделните райони по време на въстанието в състав – младият Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и кап. Стамат Икономов.

За осигуряване на материалната помощ за въстанието е избрано Представително тяло (Задгранично бюро) от трима души: Павел Ковачев е избран за представител на Одринско при задграничното представителство в София, Васил Пасков – за интендант на окръга със седалище в Бургас, а Велко Думев за представител в Пловдив. За пунктов началник в Аланкайряк (дн. Ясна поляна) е определен Георги п. Аянов, със задача да приема и пренасочва закупеното оръжие, бомби и др. – написал по-късно (1939 г.) книгата “Малко Търново и неговата покрайнина”, където подробно разглежда революционната дейност в района – б.а.

За оказване на навременна медицинска помощ на въстаниците е създадена подвижна санитарна дружина. Санитарното дело е възложено на фелдшера подофицер Димитър Христакиев Дичев със седалище около с. Магелово (дн. Йешилдже – Турция) I-ви въстанически район в Малкотърновско, Лозенградско и Бунархисарско..

Районите са подразделени на участъци. Въстанието се ограничава само в Малкотърновския район, защото другите са неподготвени и проникнати от афери.

Конгресът определя войводите по участъци:

Георги Кондолов – началник на въстаническите сили в щаба на Преображенското въстание. Войвода на 9-ти Паспаловски участък на Първи Лозенградски-Малкотърновски-Бунархисарски въстанически район.

Стоян Петров – войвода на 2-ри Велички (Бунархисарски) участък на Първи въстанически район. А Димитър Ташев е избран за подвойвода на Велишкия участък.

Лазо Лазов – войвода на 10-ти Дерекьойски участък на Първи въстанически район.

Коста П. Калканджиев – войвода на 1-ви Пенешки участък на Първи въстанически район.

Дико Джелебов – войвода на 8-ми Стоиловски участък на Първи въстанически район.

Георги Костадиев – подвойвода на 7-ми Кладарски участък на Първи въстанически район.

Пеньо Шиваров – войвода на 6-ти Граматиковски участък на Първи въстанически район.

Киро Д. Узунов – войвода на 5-ти Гьоктепенски участък (Звездец) на Първи въстанически район. А Йордан Г. Мешков е секретар при войводата Киро Узунов.

Стоян Камилски (Стоян Вълчев Махеров-Камилски) – войвода на 3-ти Цикнихорски участък на Първи въстанически район. А Жеко Вълчев Джелебов е избран за подвойвода на Цикнихорския участък.

Янко Стоянов – войвода на 12-ти Лозенградски участък (Тастепенски-севернолозенградски участък) на Първи въстанически район. А Косто Тенишев – Лютий е избран за подвойвода на Тастепенския участък.

Яни Попов – войвода на 12-ти Лозенградски участък (южния полски участък) на Първи въстанически район.

Кръстьо Българията – войвода на 11-ти Одрински участък (Чокенски) на Втори въстанически район. А Петър П. Чолаков е избран за подвойвода на Чокенския участък.

Цено Куртев – участник в четата на Михаил Герджиков за атентата при жп гара Синекли. Избран за войвода на 4-ти Инеадски участък (източен-черноморски участък – с. Маджура, Резово, Инияда) Първи въстанически район. А Петко Зидаров (Хашлака) е избран за подвойвода на Иниадския участък.

Петър Ангелов – участник в четата на М. Герджиков. Избран за войвода на Пиргополски (североизточен) участък.

Димитър Халачев – участник в четата на М. Герджиковза атентата на жп гара Синекли. Избран за войвода на Кладарския участък (с. Сливарово). А Георги Костадиев е избран за подвойвода на Кладарския участък (Сливаровски участък).

Всичките тези самоотвержени борци ръководят отделните чети и съставляват боевото тяло в Странджа планина. Четите разпределени по този начин организират селската маса, обучават неопитните във военно изкуство, основават комитети там, където още няма. Турското правителство е уведомено за това, то знае че Странджа планина е леговище на непокорни раи, които нарушават обществения ред, но не ги преследват постоянно, а само епизодично ги атакуват. Но от друга страна пък, не искат и да повярват, че по цяла Странджа, на едно разстояние от 20 часа път пеша от столицата Цариград, българите ще се осмелят да се борят против царщината. Това поведение на турското правителство донякъде улеснява четите и те неуморно кръстосват селата и чифлиците. Аскерът и жандармите изпълняват заповедите по обезоръжаването на населението и вкарват в кауша (затвора) заподозрените в революционната борба. Тази мярка не успява до край, защото населението се възпротивява и не дава оръжието си, а и още повече от страха, че нарушителите или подкупниците за това ги очаква смъртно наказание от четите. Нарежданията и действията на четите или на техните началници са заповед за населението.

През последния ден на конгреса, едно войсково отделение, идващо от Гьоктепе (дн. Звездец) за Малко Търново, се натъква на охраната на четата на войводите Лазо Лазов и Яни Попов и в завързалото се сражение, което продължава един час падат убити двама турски аскери и един е ранен.

След закриване на конгреса, воеводите повеждат четите си към новите им участъци. Тия бойни групи са обновени: попълнени с нови хора, мнозина от старите им бойци са прехвърлени от една чета в друга.

Преображенското въстание (1903 г.) е последното въоръжено въстание на България, на българския народ срещу Османската империя.

* * *

Честванията през 70-те години

През 1973 г. участвах във възпроизвеждането на Конгреса на Петрова нива, във връзка със 70 годишнината от Преображенското въстание.

За целта от София пристигна екип от ВИТИЗ – сценаристи, режисьори, гримьори и осем души артисти, които играеха главните роли на ръководителите на конгреса и войводите. Масовката се изпълняваше от 150 души военнослужещи от поделение 70150 Звездец – доброволно подбрани от многото желаещи – над 1000 души. Главната роля на Михаил Герджиков се изпълняваше от актьора на Народния театър н.а. проф. Кирил Попов, родом от с. Веселие – община Приморско. На някои от нас също бяха дадени малки роли, с определени реплики, които трябваше да научим почти наизуст. На мен беше дадена ролята на Кръстьо Българията, която аз се стараех да изпълня максимално отговорно и точно – нищо че след това като се запознах с дейността и живота на моя герой той се оказа един голям разбойник. След близо двадесетдневно целодневно репетиране директно на терен на Петрова нива до грандиозния паметник, за 20 август бяхме вече готови.

Правеше ни впечатление, че артистите които имаха по 30-40 листа текст на четвъртия, петия ден бяха готови и убедителни в представянето, а ние които имахме по две, три изречения не можахме да ги запаметим чак така бързо. Явно напрежението, което е било у нас е било голямо, макар че и режисьора и артистите се отнасяха към нас с огромно внимание – обръщението към нас беше “колеги артисти”. Е случи се и това, че на официалното представяне Керемидчиоловата афера се представи като Керемидчиоловата авиация – но какво да се прави, както днес телевизионерите казват, това е риска на живото предаване. В деня на представлението всички ни облякоха в хайдушки дрехи. Сложиха ни бради, мустаци, калпаци, не можем да се познаем кой-кой е! Омешихме се с множеството гости, чувството за съпричастност към революционното дело на преображенци беше голямо.

Дойде часът на честването. На тържеството присъстваха министърът на народната отбрана – армейският генерал Добри Джуров, заместникът му генерал-полковник Кирил Косев, ръководството на Тракийските дружества в България, командирът на полка в Звездец, полковник Димитър Попов – по-късно генерал на II-ра армия в Пловдив, първите ръководители от Бургаски окръг, ръководители на тогавашната община Мичурин (дн. Царево) и всички служители, обществени деятели и доброволци от страна на домакина – община Малко Търново.

Да присъстват на 70 годишнината от Преображенското въстание бяха дошли хиляди гости, потомствени тракийци, макар и до там да се стигаше с открити листи, като погранична зона. Цялата местност беше изпълнена с народ, сцени за надпяване и народни танци, музика и настроение имаше навсякъде и само една голяма палатка, която импровизирано играеше ролята на бира-скара, предлагайки вкусно приготвени кебапчета, бира и безалкохолни напитки. Нямаше нито сергии, нито прашки, нито кич, нито сутиени. Не ехтеше чалга музика и полудивашки металсъстави. Пиша това защото последното ми ходене там беше през 1998 г. и се ужасих от всичко това, да се случва в днешно време в хайдушка Странджа и то на Петрова нива – “Странджанското Оборище”.

-----------------

Бележки:

[1] Българо-турската граница тогава (до 29 септември 1913 г.) започва на 3 км южно от Приморско, от западния бряг на залив Атлиман, минава зад Международния младежки център (дн. Албена холдинг АД – Приморско), продължава по посока на село Писменово по военните постове: “Дяволско езеро”, “Каратопрак” (“Черната земя”), “Мусокьой”, “Дели Рашо” (“Лудият Рашо”), “Живак” и от там по хребета към възвишението “Босна” и продължава към Елхово, Свиленград, Кърджали, Смолян. Като първи населени места по българската граница са: Приморско, Ясна поляна, Веселие, Ново Паничарево, Крушевец, Зидарово, Росеново и т.н.
Днешните села и градчета по Черноморието: Лозенец, Царево, Варвара, Ахтопол, Синеморец, Резово и селищата в Странджа планина, както и цялата Малкотърновска община до 1913 г. са под турско робство. Забелязвате, че Китен не се споменава, защото то е ново селище, заселено много по-късно през 1932 г. с бежанци от Източна Тракия. Първоначално като махала без име и през 1937 г. е обособено като село и му се дава името Китен.

-----------------

Текст под главната снимка:

Преображенци на път за Конгреса на Петрова нива, край Аланкайряк (дн. Ясна поляна).
От ляво на дясно: I ред полегнали: Михаил Даев, Кръстьо Българията, Константин Калканджиев и Христо Караманджуков;
II ред полегнали и седнали: Тодор Станков над Даев, Никола Славейков, Янко Стоянов и баща му Стоян кехая Петров, Спас Цветков с цигара на уста, Велко Думев, един фелдфебел, Васил Пасков, Георги Василев, Димитър Катерински с пушката над коленете, зад последните двама Сава Киров, Георги Хаджиатанасов, Димитър Аянов, тримата от края неизевестни (единият е войник на границата);
III ред полегнали, седнали и прави: Димитър Янев, двама неизвестни, Анастас Разбойников (до Тодор Станков) чисти револвера си, зад него на един крак Димо Янков, Минко Неволин (зад Тодор Станков и Никола Славейков, руснак (правият зад Стоян кехая Петров), останалите 9 са неизвестни

-----------------

Публ. във в. “Черноморски фар”, Бургас, август 2016.

-----------------