Конкурсът

Броени дни оставаха до великденската ваканция. Децата от прогимназия “Цар Борис Трети” в Бургас я очакваха с нетърпение. Едни да се отдадат на безгрижни игри, други да отидат на гости на баби и дядовци на село и трети да се потрудят и спечелят някой лев за учебници и тетрадки.

Сашко беше в трето отделение. Имаше двама братя и една сестра – всички по-големи от него. Баща му работеше като докер на пристанището, а майка му слугуваше у заможни граждани. Момчетата също участваха в прехраната на семейството. Всяка ваканция те работеха и носеха припечеленото вкъщи. Прекалена бедност терзаеше цялото семейство. Затова всеки спечелен лев създаваше радост.

Още първия ден от ваканцията Сашко тръгна рано сутринта по Фердинандова – най-чаршийската улица в града. Реши да обходи дюкяните от двете й страни със светлата надежда, че ще намери работа. В края на улицата до “Големия мост” той спря пред една тенекиджийница.

– Чичо, искаш ли чирак, бе?

Майсторът, мургав и слабоват човек, отговори грубовато:

– Не, не ми трябва чирак, и махна с ръка…

Този отговор малко обезкуражи Сашко, но той не се отказа от намерението си. Спря пред бръснарницата на дядо Калус. Майсторът не познаваше малкия Сашко, макар че баща му беше редовен клиент на възрастния арменец. И тука не сполучи. Продължи нагоре. Влезе в широкото помещение на обущарница “Бяло море”. Лъхна го особена миризма. По-късно разбра, че подовете на тези дюкяни редовно се мажат с отработено моторно масло срещу прах. А тогава градът изобилстваше от прах.

Момчето се огледа. Вътрешна дървена стълба свързваше долния с горния етаж. Той представляваше една по-дълбока вътрешна тераса, с дървен парапет. Там на четири маси работеха калфите. Те правеха обувки, които майсторът излагаше на витрината и когато имаше клиенти ги продаваше.

След малко по стълбата слезе мъж на средна възраст и застана усмихнат пред Сашко.

– Казвай, миличък, какво те вълнува?

– Добър ден – отвърна момчето и смутено добави. – Майсторе, искаш ли чирак? От днеска сме във ваканция и трябва да работя. Бедни сме и парите не ни стигат.

– Как се казваш?

– Сашко…

– Добре, Сашко. Мога да те взема до края на ваканцията – отвърна без колебание майсторът и продължи. – Задачата ти ще е да почистваш горното и долното помещение. Ще метеш и тротоара пред дюкяна. Може да се наложи да носиш готови обувки на някой клиент. Изобщо, ще помагаш работата да върви и хората да са доволни. Заплащане, по пет лева на седмица.

Истинска радост осени невръстното момче. Мисълта, че не само двамата му батковци, но и той ще бъде полезен на крайно нуждаещото се семейство го ощастливи, но само за миг.

Калфите на двете предни маси слушаха обясненията на майстора и разбраха, че макар и за кратко време ще си имат “момче за всичко”. Така наричаха те тези чираци.

Майсторът още не беше свършил разговора и в дюкяна влезе Васко, съсед на Сашко… Той беше три години по-голям. Учеше в същото училище в четвърто отделение. Учението не му “вървеше” и той повтори във второ и трето отделение. Беше с половин глава по-висок и по-снажен.

За голяма изненада на Сашко и Васко се обърна със същия въпрос към майстора.

– Чичо, искаш ли чирак?

Майсторът бай Димитър погледна към втория кандидат. Възприе го като много по-подходящ от Сашко, но вече беше започнал разговор с него и не беше удобно да му откаже пряко. За миг се замисли и се обърна към Сашко.

– Виж, мойто момче. Станахте двама. Няма да е честно да откажа на Васко. Надявам се, че и ти ще се съгласиш да взема оня от вас, който плува по-добре. Какво ще кажеш?

– Както решиш – отвърна смутено Сашко.

– Тогава да започваме. Момчета – обърна се бай Димитър към калфите. – Дайте стари вестници!

Калфите разбраха намерението на шефа си. Най-възрастният от тях слезе с пачка стари вестници и ги разстла върху намазаното с изгоряло масло дюшеме. Останалите калфи се изправиха до парапета на горния етаж и с любопитство заочакваха, как ще завърши състезанието между двете момчета.

– Сашко – обърна се майстора към първия кандидат, – лягай и започвай!

Момчето смъкна закърпеното си палтенце, легна по корем върху вестниците и с голямо усърдие задвижи ръце и крака, така както ги правеше в морската вода, на градския плаж. Чуха се леки, безредни удари.

– Добре – каза майсторът. – Васко, сега ти!

Васко “заплува” по-плавно. Той въртеше ръце в стил “бруст”. След това смени движението им в стил “кроул”. Калфите одобриха плуването на Васко с ръкопляскане и провикване “Браво!”.

– Достатъчно! – каза майсторът.

Васко се изправи и застана до Сашко. Така напълно пролича голямата разлика в ръста и физическите възможности на двамата кандидати да чиракуват за пет лева седмично, по време на великденската ваканция, в обущарница “Бяло море”.

Калфите продължиха да викат “Васко, Васко”.

Майсторът бай Димитър се обърна към Сашко.

– Виж мойто момче. Васко плува по-добре. Това показа конкурсът.

Сашко не знаеше какво е това конкурс. Но му беше ясно, че бай Димитър няма да го вземе на работа. Не му се разсърди. Но се ядосваше, че няма късмет. И този късмет не му излезе до края на ваканцията.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.