“Контрабандни чувства” на Симона Тодорова – зов за любов в меланхоличното време на есента

 Сред дебютните книги в съвременната бургаска поезия, стихосбирката на Симона Тодорова “Контрабандни чувства” се отличава с чистия си алегоричен изказ, на места с крайни апокалиптични метафори, с екзистенциални творчески дилеми и с вплитането на любовта като надежда и спасение. Може би това се дължи на нейния житейски път, който води своето начало от Ямбол – град на модернизма и авангарда в родната литература... Кирил Кръстев пише в първия дадаистки манифест на бъдещото футуристично сп. “Кресчендо”: “Нашата любов трябва да почне с една неблагодарност към ония, които останаха доволни само да се спасят...”

 Симона Тодорова е влюбена в изобразителното изкуство, музиката и театъра. Това предполага възможен прочит на книгата й през призмата на Гео-Милевата идея за синтез на мисълта и новите изобразителни средства в изкуството.

 Заглавието “Контрабандни чувства” ни провокира чрез разместване на материалното и духовното начало. Прозира и преобръщане на мита за забранения плод до трансформиране в машинен елемент, за да се оформи картина на огрубената действителност.

 Графично книгата е издържана в експерименталния вариант на негатива, на тонално обърнатото изображение – белите букви на словото са като гаснеща звездна светлина в черното пространство на всепоглъщащо поле.

 Наблюдава се търсене на диалогичност в текстовете, макар в първото стихотворение отговорът да е мълчанието. Мълчание, предполагащо интровертна нагласа, присъствие, измерено в разстояние от километри, но и в “Нещо импровизирано”.

 В “Роботът” човекът и автоматът преминават един през друг и заемат разменените си места, подобно на героите от “Човекът, който дойде от Америка” на Светослав Минков. Любов и търсене на път към човешкото – носталгия и завръщане... или невъзможност за завръщане. Изпада се в илюзията, че колкото повече се приближаваме към човека, той толкова повече плашещо се отдалечава... Близостта като разминаване присъства в “Принципи” и в “Жанр”. Алюзия на тази линия са разказите на Чавдар Мутафов, кукловодството в “Марионетки” и в романа “Дилетант”.

 Театралният декор се мени от младия автор последователно в композиционна организираност, за да ни въвлече към темата за претопяването. Душевната туберкулоза в “Зараза” поставя противоборството на общността и индивидуалността... Човек се самоопределя субективно отвътре, но външните погледи, идващи от различни ракурси, го изкривяват, деформират и разпокъсват...

 “Осъден на щастие” и “Контрабандни чувства” ни потапят в близки постановки със сюжет, с декори, с осветена от прожектори сцена, докато превъзмогнатият страх ни осъжда на щастие и любов. За големия модернист на двайсети век, Франц Кафка, любовта трябва да бъде нож, с който да разкъсваш отвътре себе си, а надеждата, с която е пълен света, не е за нас... “Надежда” е маринистична картина на вътрешно състояние, където, изпаднали на дъното на безсилието, ни намира спасението... Но за да достигнем рая, преминаваме през ада или другите. Антитезисно се налага образът на приятелите-птици в “Полет”. Загубата и страданието като път на пречистване, извисяване и прозрение към мъдрост, за да приемем жертвения Агнец на изкуството в “Черният виртуоз”. Вярата в любовта срещу измамния свят в “Религиозен аскет” отключва идеята за болестта, която при Симона е епидемия, вирус, шизофрения, зараза, туберкулоза... самота и безнадеждност, нищо... Нищото и нулата, които в “Нула. Хулигански елегии” на Николай Янтар са внушения на деструкция и на ново начало, поставено от дете, в “Посред нищотата” са извикващи съвестта очаквания с отворен финал. Но когато слепият е зрящ, а зрящият е погълнат от илюзии, двуличие и лицемерие, смъртта е естествен финал на изгубеното доверие... Авторът достига до наивизъм с вързаните панделки-приятелства върху празните подаръчни кутии и донкихотовската броня, изкована от предателства... бъдеще на мъртъвци в “Без значение” отвеждат към разруха на потъването с очакването за възкресението.

 В стихосбирката се редуват изповеди и посвещения – с чисто отношение към бързината и съвремието, към робството и свободата, към рода и копнежите на младостта. Бих откроил стихотворението “Звезди” като знаково за поетичната книга:

Една тиха вечер
погледнах към звездите
и открих очите ти.
Тогава осъзнах колко
са далеч звездите.
Колкото очите ти.

 Човекът в канавката прилича потресаващо на ъгловчаните на Осип Манделщам, изградени и следени от ъгловеди. Малкият човек тук е безчувствен и, непознал обичта, в едно отделено изречение: “Замина...”

 Симона Тодорова е дилърът на любов и на живот в “Контрабандни чувства”, а първата й стихосбирка е търсене и преоткриване на себе си в другите, зов за любов в меланхоличното време на есента – “да си намерим някого, в когото да се стоплим”.

 Пожелавам й бъдещи творчески успехи, нови мечти и свят, изпълнен с поезия...

--------------
Симона Тодорова, “Контрабандни чувства”, Бургас, 2016.
--------------