Краси ли скромността човека?

Да се заплати хонорар на съпровождащ песните й инструменталист понякога Надя Чернева се е застъпвала, но никога самата тя не е получавала хонорар и не е пожелавала да го получи. Справедливи ли са били тези, които в протоколите дори, са отбелязвали срещу името й – пее без хонорар, а самите те за своята дейност са търсили парично възнаграждение?

Питам се: винаги ли бедният трябва да остава беден? Трябва ли благородният да бъде лишаван от това, което му се полага?

И още нещо: казваме, че скромността краси човека. Това, в днешно време, е заблуда. Скромността обезличава личността. Колко хора с дарования остават незабелязани, защото са скромни да искат пари, не парадират с възможностите си, а са бедни сами да финансират изявите си.

В подкрепа на тези си разсъждения и с риск да се отклоня от темата, ще вмъкна впечатленията си от едно предаване на радио “Хоризонт” наречено “По първи петли”. Там всяка събота в 5 часа и 10 минути народният певец Манол Михайлов има свое включване. На 26 октомври, на Димитровден, той ни въведе в значението и потърси мястото на празника в народния ни календар. Все съм чувала и чела изказвания, но такова дълбоко познаване на народните традиции и на народопсихологията на българина, ей Богу, не бях чула. Такова умело свързване на Димитровден със следващия го празник – Деня на Народните будители, на фолклора с будителството, което направи той е голямо постижение за всеки творец.

А какво правим днес с народните будители? Кога си спомняме за тях?

Още в следващите новини в 6 часа сутринта, пък и на всеки кръгъл час по-обширно, а на половин час – накратко, ни поднасят случаи с убийства, изнасилвания, отвличания, протести, окупации…Информират ни за какви ли не още страхотии. А къде остава Манол? За консумация от будните в 5 часа ли? Той и от нашата тракийска организация, като че ли изчезна. А беше фактор, който движеше културно-масовата работа в Централното ръководство.

Едно малко невнимание, проявено към желанието й да включи на нейно място съпруга си до Маджарово, както и други мъже – ветерани при посещението на Планетариума, й отне радостта, че е направила нещо полезно за ветераните и за дружеството.

Противоборството, което се шири в страната ни и то в най-висшите ешалони на властта, дава отражение и във взаимоотношенията между отделните колективи, между клубовете, между членовете. Нека загърбим тези разрушителни явления и да работим за просперитета на дружеството ни, на града и на страната. Нека да не продължаваме традицията, която Христо Ботев възпя в стиха си:
Свестните у нас смятат за луди.
Глупецът вредом всеки почита.
Богат е, казват, па го не питат...

Или: “Скарали се кой да води / бащината си дружина”

Нека продължим борбата за добруването на хората, за свободата на Тракия, защото войводата Георги Кондолов изрече клетвата си: “Проклети да бъдете, ако не продължите борбата!”

Невероятният живот на Левон Ованезов

Бях започнала да мисля, че скромността не краси човека, а го обезличава. За да не стане това верую на моя живот ми помогна по-близкото запознаване с личността на г-н Левон Ованезов, който въпреки своите 90 години е обществено активен и такъв е бил през целия си дълъг живот. Повод да пожелая да пиша за него ми даде интервюто му, излъчено неотдавна в предаване на варненската телевизия “Черно море”, където той, в продължение на половин час разказва, без да погледне в лист с набелязани поне точки за речта си. Паметта му беше услужлива, свежа, а изказът – завладяващ. Той помнеше и разказваше преживени мигове от участието си във Втората световна война, когато едва не е загубил живота си. Разказваше за организираната антифашистка съпротива във фабрика “Кораловаг”, която впоследствие прераснала в Корабостроителен завод, където е работил като електроженист; за първите години от установяването на народната власт, каквато тя е била за много хора; за увлечението си по шахмата и решението да основе шахдом, за която цел предоставя етаж от собствения си дом и описва дейността му в книга, като я документира, както със снимки, така и чрез видеокасети.Това породи у мене желанието да се запозная по-отблизо с дейността на г-н Ованезов, за да потърся разковничето на неговия успех в живота, на силата на духа му, на благородството и великодушието му. На срещата зададох следните въпроси и записах отговорите му.

– Поканата ми Вие приехте с уговорката, че тази предпоследна седмица за м. октомври е била изпълнена с вълнуващи за Вас събития. Кои са те?

– Отбелязвахме кръгла годишнина от житейския ми път. Станах на 90 години. Юбилей! По този случай получих няколко поздравления: от редакцията на в. “Народно дело”, в предавания, излъчени по телевизионните канали на Би Ти Ви, на Черно море, поздравиха ме по радио Варна, както и много приятели. Налагаше се да посетя хората, които ме уважиха. Не можех да си позволя тържество, защото раната в душата ми, причинена от смъртта на сина ми, е още прясна и много боли. Приятелите ме разбират и аз съм им признателен.

– Кое Ви мотивира да основете частен шахматен дом, да го наречете на свое име и да провеждате шахтурнири на името на Капитан Петко Войвода?

– Още от малък чувствах нуждата от такъв дом. Предоставих му жилището си, защото това е, което много ме радва. Искам да оставя следа след себе си. Шахът ми не е само хоби, то е привлекателна сила. През 1990 година значително се ограничи базата му и времето за шах. Реших да създам оазис за занимаващите се с делова работа. Два пъти месечно провеждаме шах турнири. Участниците са около 40: корабостроители и хабилитирани лица от Техническия университет. Живеем задружно: заедно честваме рождените си дни, разменяме си подаръци. Като фотолюбител подготвям албум със снимки за рожденика, правим фототабла, издаваме книги… Една от високооценените пет книги беше преиздадена с финансовата помощ на Общината и раздадена на библиотеките в училищата.

– Кои са най-ярките спомени от работата Ви в обществените организации и в политическите партии въобще и от тракийското дружество в частност?

– С тракийското дружество се свързах благодарение на Енчо, който имаше фотолаборатория и, отивайки там, често разговарях с майка му – видната тракийска деятелка Поля Терзистоева, която дълги години беше и председател на дружеството. С всички следващи председатели: Атанас Николов, Дора Ставрева, Никола Чернев и Христо Ганев сме работили дълги години и преди да станат председатели на тракийското дружество, където продължи съвместната ни дейност. Успешно си сътрудничим и с настоящия председател, Румяна Вълчева. 13 години подред организирахме шах турнири за купата на Капитан Петко Войвода, чието име носи дружеството. Негова 7 кгр. статуетка от бронз изработих и подарих на дружеството. Прилагайки уменията си като електроженист, заедно с домакиня Жечко Скулев подобрихме качеството на предаването чрез тонколонките в големия салон, както и разширихме стълбата, водеща към сцената, за да може по-лесно да се изкачват ветераните с бастуни, сред които бе и артистът Иван Нанев. В проявите на дружеството активно участват и членовете на нашия шахматен дом.

– Какви са пожеланията Ви към членовете и към УС на Варненското тракийско дружество?

– Да проявяват реализъм. Да се свързват и сътрудничат с други организации, особено с арменската, защото много е обща съдбата ни. Да се възстанови провеждането на шахтурнири за купата на Капитан Петко Войвода. Дейността си да адресират към различните възрастови групи, като ги ограждат с внимание. Колкото повече тракийската организация участва в обществения живот на града, толкова по-голям ще бъде приносът й. Човек на този свят трябва да прави добро. Доброто трябва да го съпътства.

Това, което написах е само резюме на казаното от най-възрастния в света действащ шахматист Левон Ованезов. Липсва богатото, колоритно описание на природата, например, когато ми описваше, как е спасил от водите на езерото давещи се военни в Пампорово. Това са два от седемте човешки живота, изпълнени с признателност, че той е техният спасител. С гордост заявява, че морето е техна семейна традиция.

Често се улавях, че не следя разказа му, че мисълта ми се отклонява, защото иска да проумее, как този човек, който се е опитал да взриви три вражески ешалона през войната, от която още носи парче граната в бузата, който цял живот не е спрял и не спира, въпреки своите 90 години да бъде жизнен, активен, сладкодумен събеседник, да бъде международен арбитър на ФИДЕ, да посреща в щахматния дом шахматисти с международна известност като Боби Фишер, Михаил Ботвиник и нашата гордост Веселин Топалов, как е успял да се съхрани. Не се сдържах и го запитах, а той ми отговори: “Аз съм внук на известен знахар от гр. Ван в Армения. По линия на гена все нещо се е предало и на мене. – усмихва се. Например – да правя добро на хората. Моят приятел, доц. Христо Ганев, хвърли бастуна след като му изписах лекарство от чужбина, след като осигурихме финансово издаването на книгата му “Под звездното небе на духовността” и той се засмя. Зарадва нас и жена си, която не била виждала от дълго време усмивка.

Досетих се, че може Интернет да ми помогне и от търсачката научих, че Левон Ованезов е “син на славния Оханес Шахинян, който е водил битки като легендарен арменски войвода срещу турския геноцид.” Това той не ми каза. Уверих се, че скромността краси човека, а не го обезличава, че човек на този свят трябва да прави добро.

Левон Ованезов си тръгна – отиде да се подготвя за поредния, последен за тази година, 24 по ред, шах турнир. Да му пожелаем здраве и успех!

Албена Денкова – кралицата на гордостта на България

Не, не вярвам да намеря думи, с които да опиша чувствата, които изпитах при финала на предаването ДАНСИНГ СТАРТ. И другите предавания бяха завладяващи, но това!? Последното!!!

На финала останаха две двойки:

В присъствието на отпадналите състезатели трябваше да се реши кой ще получи короната. След изпълнените с невероятна грациозност и артистичност по два танци от всяка двойка, които следяхме със затаен дух, след бележките на компетентното жюри, което не можеше да прикрие вълнението си и възторга от блестящото изпълнение на танците, ПУБЛИКАТА трябваше чрез ЕСМ да определи победителя. Почитна, но и много трудна задача. Задължаваща. От многото високо професионални качества, от човешките добродетели, излъчвани от екрана и достигащи до нас, трябваше да възнаградим най-силните послания. А те бяха много: взаимоотношенията между състезателите, които искрено се радваха на всеки постигнат успех от конкурента, от застъпниците им, които, без да омаловажават постиженията на другите се стараеха да дадат шанс на своите избраници, от присъстващата публика, която скандираше и илюстрираше предпочитанията си с изписани имена, от прекрасните водещи, които ни стимулираха да гласуваме, от цялата трудно описуема атмосфера… Гледах и се вълнувах: кого да подкрепя. За кого да дам гласа си? За младите, които по качество на изпълнените танци също заслужаваха отличие? На АЛБЕНА. Реших, когато видях готовността й да посрещне с радост всяко решение на публиката, защото признава правото й да отсъди.

Гледала я бях в предаване на руската телевизия, когато представяше България. Знаех, че е завоювала много победи и във фигурното пързаляне на леда, и с други изяви. Но, стори ми се, че за първи път почувствах колко естествена, колко скромна, колко велика в помислите си е тя, нашата Албена, българката Албена, неподражаемата и ненадмината Албена. Тя дали знае, че ми даде отговор на въпроса, чието разрешение търсих? Да СКРОМНОСТТА КРАСИ ЧОВЕКА. Благодаря, Албена!