Кръстникът

Слуховете, че Митко Виетнамеца, бивш уредник на историческия в Сливен, е оглавил китайската мафия във Фриско, се потвърдиха още щом влязох в офиса на “Ултрекс +”, на една пряка от Чайнатаун; спряха ме двама с дръпнати очета, пременени с двата бели китела на цар Фердинанд, които Митко бе отмъкнал от музея през 89-та…

“Сър Митака днес не приема…” – изломоти единия апап. “Предайте, моля, че го търси… колега… фор Сливин”. Започна спор, съчетан с жестокулации в стил “седемте самураи”. “Ти таковам мами-ца-та…” – долових характерен за Митака идиом. Сетих се, че преди 10 ноември Митака преподаваше Граматика на българския език в Института за чуждестранни студенти; явява се веднъж на изпит африкански “брикет”, подготвен езиково от Митака, и заявява на професора: “Мой башта сар… и прави мене министер, ощи щом савърши тука (ВХТИ)…”; “Съжалявам, колега, но с тия познания не мога да ви пусна…” – съсича го професорът. “Как?! Ас тука, в гъза, има хиляда думи речник…” – тупва с пръст по челото негърът…

* * *

Въведоха ме в сумрачно помещение, където върху нещо като миндер с възглавнички, в съвършен будистки седеж, се бе изтипосал самият Митак. Снагата му повита в черен халат, осеян с розички, а главата му – избръсната до синьо…

– Ооо… Иванчо, здравей брат! Как ме откри?

– Бай Хасан… от вашата махала… той ми даде адреса.

– Бай Хасан?!... А да, чух, че сте им върнали имената… (Митака защити докторат по история по време на възродителния процес); – Не държите здраво вий там… чувам разни партийки шетат… Работата с малцинствата е деликатна… Глей сега мойте как действат!

Митака плесна с ръце. Китайците клюмнаха като пречупени слънчогледи и се заизмъкваха на верев. “Живо, живо!... Мамицата ви жълта…” – ревна Митака подире им.

– Ех, Ванка… какво ще пиеш?

Влезе автентична европоидна блондинка, с поднос, отрупан с плодове.

– Това е Донка… съученичка от Спортното… Запознай се!... Донке, донес сунгуларска гроздова… – постанови Митака.

 Покрай Донка се вмъкна охранен бенгалски тигър и се насочи към мен. Митака долови безпокойството ми и се изсмя: “Споко. Това е Котьо… с извадени зъби е!”. Тигърът приближи и вдигна дясната си лапа. Ноктите му бяха изрязани до дъно. “Иска да се ръкува, уважава те… Възпитали сме го. По Макаренко… универсална система – нема лабаво… всеки я схваща моменталически, хаха… обаче гардовете напоследък го бъзикат… тия не са китайци, якути са… чукчита… владеят перфектно руски, ама се правят на американци…”

– Кажи сега… какво те води при мене? – Митака отпи церемониално от чашата си.

– Ами дошъл съм за спонсорство. Знаеш у нас как е с парите сега… Става дума за една книга…

– Ок. И защо избра мене?... Жалък емигрант, изменник на родината…

Митака отиде до някакъв шкаф и извади зелен бележник. Започна да го разлиства и зачете: “На Иван Гелин от с. Хухла, дадени – 3562 щ.д., за следдипломна квалификация в Йейл; на Славена Иванова, Бургас, 6673 щ.д., за магистратура “Международни отношения”, Оксфорд;… да продължавам ли?” – Митака вдигна очи и ме погледна тържествуващо. “5200 щ.д., за домовете за сираци в с. Бата и с. Подвис, усвоени от персонала…”. “Впрочем тука имаше някаква злоупотреба, наложи се да пращам килър за ръководството…; За апарат за ултразвукова диагностика, с конвексен и трансвагинален дюксер… 6000$ , и т.н.”

 Митака прибра бележника.

– За каква книга става дума?

– Ами сборник… с оперативна критика.

– И на кого е нужна тази критика?

– Ценна е за литературните процеси през “прехода”;

– Аха. Прехода… че остана ли такова нещо – българска литература?! Чета ви в интернет, скучни сте…

* * *

В 18 ч. чаках, според уговорката ни, в ресторантче, с “невероятен” изглед към “Голдън гейт”; Двата кактуса, така се казваше май. От тавана висяха кукурузчета, сервитьорите бяха със сомбреро на гърба. А в менюто имаше и “shekembe tchorba”, обозначено още като”балканска супа”. Предположих, че Митака е собственикът тук.

– Е, разказвай сега! – отсече Митака и се загледа с отвращение в гювеча, който чоплех с вилица.

– Още ли си вегетарианец? – попита и махна на келнера.

– В България сега на мода е лечебният глад…

– Какъв глад?!... Ха,ха… такава ли е сега държавната политика… учат ви да не ядете… социализъма лош, а?

– Абе… като гледам населението… и тук доста ниско е минала косачката… – реших да опонирам.

– И кво ти пука… иначе ние трябваше да бачкаме вместо балъците… Америка, брат, е един огромен цех за правене на пари… и после ходят да ги харчат по света… Това е американската мечта… Искаш ли да направим една вечерна разходка? – внезапно попита Митака.

Качихме се на огромен “Понтиак” и Митака поръча на шофьора да кара бавно. Впрочем излишно изискване – попаднахме в задръстване и близо час пъплихме подир никелирана цистерна “Тексако”… Най-сетне шофьорът успя да свърне, изкачихме по естакада обрасло хълмче. Слязохме с Митака.

На върха имаше базалтова балюстрада, от която се откриваше величествена панорама към залива; Митака се облакъти и се загледа в далечината… На запад: мораво слънце се скриваше в мъгляви здрачини и някаква гигантска сянка пълзеше по оловносивите води на океана. Скоро всичко потъна в мрак. От насрещния бряг на залива мигаха милиони светлинки; по колосалния мост над залива, течеше поток от запалени фарове, хората се прибираха от работа… Достигаше ни далечното монотонно бучене на хилядите мотори и потъваше между тисовете на хълма …

– Мъчно ли ти е за България?... – думите ми, като че ли не достигнаха Митака, удавени в мрачините.

 Погледнах към него: лицето му сега приличаше на парче стомана, по която играеха отблясъци. Очите му просветваха, вперени в бездънния американски пейзаж…