Лисабонски силуети - ІІ част

5. По зъберите на крепостта Сау Жорже (Свети Георги)

За да се добере чужденецът до лисабонската крепост Сау Жорже (някои автори у нас я обелязват и като Сао Джорджи или Сао Жорже) и от укрепленията да отправи поглед към Лисабон, трябва или да хване ретротрамвая и търпеливо да изчака, докато изпъпли до върха на хълма, та да слезе близо до подножията и, или пък да се метне на някой от туристическите маршрутни автобуси и да разглежда тесните улички на квартал “Алфама” (в превод: Извор), които твърде много напомнят със своята стъпаловидна структура стария великотърновски квартал Варуша. Казват, трамваите били доставени от Обединеното кралство още през 1898 г. Сега те още продължават да пъплят по каменните улички, под стрехите и висящото край стрехи и балкони пране, отнейде се чуват подвиквания на папагали и още някакви странни птици, а по-упоритите туристи се дръпват почти до стените на старите сгради, за да сторят път на стария трамвай, който не пропуска да звънне предупредително с камбанката си.

Вековни дървета прокарват сенки и зелени тунели по най-широката каменна улица, отвеждаща към Сан Жорже. Легенда разказва, че древната крепост била издигната като замък от римляните, превърната е в крепост по времето на вестготите, при мавърското владичество я наричат Алкасова, а през 1147 г. е освободена от християнската войска, предвождана от крал Алфонсу Енрикеш. Xрабрият португалец Мартин Мониш осигурил подстъпите към крепостната врата и загинал като герой в свирепата битка с мюсюлманите. Върху едно от паната в кварталната църква “Санта Лузия” е изобразена обсадата на крепостта и подвигът на Мартин Мониш. Преди да се поеме по стръмния каменен път към Сау Жорже, човек непременно поспира на площада “Ларгу даш Порташ ду Сол”, наричан още Слънчевата врата – една от седемте врати-подстъпи към Лисабон по време на арабското присъствие в Ранното средновековие. От площадката при Санта Лузия, окъпан в светлина, кварталът “Алфама” просветва с прозорците на дошли от минали векове и накичени една над друга къщи и сгради, а над тях, при самия връх, белее с кулите и продълговатите си здания църквата “Сан Мигел”, малко по-нататък и встрани още една по-малка църква – “Сан Ештевау”. Няколко снимки към стария квартал, на фона на река Тежу, и поемам нагоре към крепостта. По пътя ме примамват малки магазинчета за сувенири, картички, албуми и всевъзможни вещи за спомен. При главния вход е изправен монументът на освободителя на крепостта от маврите крал Алфонсу. Посрещат ме и няколко котки с особен вид – триъгълни муцуни и дълги красиви опашки, види се, характерни за арабските страни. Тук котките са на почит, личи, че са гледани с обич и наред с няколкото наперени пауна по дърветата са сред любимите обитатели на крепостта.

Между зъбчатите стени и зъбери, под сенките на вековните крепостни дървета, човек може да се полюбува и към естуара на река Тежу, да проследи ширналия се сякаш под краката му град, да се снима с далекобойните топове, които са мерели всеки чуждестранен кораб, осмелил се да навлезе с недобри намерения в залива. В крепостта се намира и възстановеният през 1511 г. дворец, който често е посещаван от първенците на кралския двор. Впрочем, тук казват, че освен като арсенал и тъмница, крепостта била използвана и за място на театрални спектакли. Замъкът пък, известен по римско време като Оппидум, дал началото на Лисабон. Едва през 1938 г. били проведени реставрационни дейности.

Трябва с ръка на сърцето да кажем, че днешната туристическа индустрия се е постарала доста за любопитните и поуморени посетители, в сърцето на крепостта има заведение, където в топлите дни човек може да се подкрепи със студени напитки и сандвичи, наблизо има дори тоалетни. По този повод се сещам за прочута старинна църква в етнографски комплекс, недалеч от старата ни столица, където до преди няколко години нямаше тоалетни и чужденците, дошли от акустиращите при Русе круизи, се оглеждаха, прималяли от жегата, а служителите вдигаха сконфузено рамене. Някой от чужденците се оплакал, та най-сетне взели мерки. Но това е една обичайна родна история, която би могла да се случи и на други места у нас.

Наред с това тук, на Сан Жорже, при все, че си е рисковано да се върви из бойниците и кулите, има доста обезопасителни съоръжения, а и достатъчно указващи табели, учтиви служители, които са готови да се притекат на помощ и да те упътят. Излишно е да си припомням как във Търново преди време, на Царевец, в района на Балдуиновата кула, загина дете, защото някой бе пропуснал да се погрижи в достатъчна мяра за безопасността на туристите.

В едно от по-новите проучвания върху португалската история: “Сaлазар и раждането на “Новата държава” (1926-1936)”, Йордан Митев се спира на любопитен исторически факт, свързан с прочутата крепост. На 26 август 1931 г., по време на метежа срещу правителството, организиран от португалски изгнаници в Париж, Мадрид и Галиция с участието на португалски офицери от авиацията, ръководещият операцията Утра Машаду насочва артилерията по необитаваната по това време крепост Сан Жорже, докато правителството се криело в казармите на националната републиканска гвардия. По-късно Машаду отговаря по повод на нелепата си постъпка, че поискал да се сравни със Салазар, който закопал монархията с топовни салюти, докато ръководителят на лисабонския метеж закопал “вечните революционери” и вероятно самия колеблив главнокомандващ в изгнание полковник Рибейру де Карвалю. Това е финалът на поредицата от революции, последвали преврата на 28 май 1926 г., прекъснал живота на парламентарната република. Редно е да се припомни, че Португалия се радва твърде малко на парламентарна република – тя е установена през 1910 г., година по-късно е приета първата републиканска конституция, следва диктаторският режим на Пимента де Кащру, режим на Новата република, наложен след революцията начело със Сидониу Пайш, революция на монархистите, военен бунт на 28 май 1926 г., дал началото на военната диктатура. И дълголетно присъствие на професора от университета в Коимбра в икономическите и финансовите дела на републиката.

6. По книжовните и други теми в изданията на автори от по-ново време и за двустранните отношения между републиките Португалия и България

Тук ще се наложи да прекъсна за малко разказа си, докато в хотелската си стая се любувам на изгрева с очи, вторачени към паметника на Маркеш де Помбал и се подготвям да посетя прелюбопитния квартал “Ориент” на Лисабон, за да си кажа впечатленията от местата, където между 22 май до 30 септември 1998 г. се организира крупна проява за португалската общественост, а и за Европа и света – Експо ’98 под мотото “ Океаните – наследство за бъдещето”, и където отдалече – по сградите и съоръженията, личи колко пари, труд, амбиция и вкус са съчетали в едно архитекти, строители, организатори, за да сътворят в общ ансамбъл едно архитектурно чудо, на което и до днес се радват и жителите на Лисабон, и туристи от близо и далеч. Българите са участници със своя тема “От миналото към бъдещето” – излагат каменна котва от втори век преди новата ера, и най-старата лодка-еднодръвка, намерена в Черно море, предлагат и считаното за най-старо злато на цивилизацията – от Варненския некропол, а и редица предмети от далечното минало, свързващи България като морска държава още от древността; предлагат се открития на учените от Института по океанология при БАН, на Института по космически изследвания и на Института по метеорология и хидрология, а в залива на река Тежу пред очите на стотици лисабончани демонстрация прави един от най-скоростните ветроходи в света “Калиакра” – за тези любопитни подробности пишат бившият посланик Луиш Гонзага Ферейра и Мариета Георгиева в книгата си “България и Португалия в двата края на Европа”, издадена шест години по-късно от софийското издателство “Транслибрис” и с подкрепата на португалския интитут “Камойнш”. Покрай хилядите справки за комуникацията между родната ни и португалската дипломация, в тази книга, напомняща на хроника и същевременно на енциклопедия, читателят ще намери и много податки за малко познати и нови издания, излезли у нас и в Португалия пред трийсетте години на възстановените след 1975 г. двустранни отношения, както и на редица съвместни книжовни прояви, допринесли за сближаването на двата ни народа. При това, от българска страна са ползвани богатите фондове на Централния държавен исторически архив, на Министерството на външните работи, както и по публикации на пресата у нас за различни двустранни контакти на дипломатическо, културно и спортно равнище. Нещо повече, в три части и общо седем глави са проследени и първите стъпки в двустранните отношения на двете държави, като се започне от края на XIX – началото на ХХ век, периода между двете световни войни и мъчителното време на Студената война между соцлагера и западните държави, до поврата след Хелзинкския процес, опитите за сближаване на режима на Тодор Живков с Португалия, предпазливите позиции и постепенното отваряне за книжовни прояви; решаващата подкрепа на България за кандидатурата на Лисабон за Експо ’98 пред тази на Торонто, и още десетки факти, за които малко се знае, а са полезни за тези, които искат да научат нещо повече и за културната комуникация, и за сложните маньоври на дипломацията в едно преломно и динамично време. В книгата се съобщава за направено дарение от страна на Института за книгите и библиотеките на Португалия за Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, включващо издания на португалски автори. Дарението е огласено от португалския посланик у нас Мая и Силва пред публика в Народната библиотека на 26 март 1999 г. По време на проявата се представена двуезичната поетична антология “Дълбочини” в съставителство, превод и авторство на Сидония Пожарлиева и още една книга в неин превод и на Даринка Кирчева – “Антология на португалския разказ”, съставена от Мария Жудит де Карвалю. Представена е и “Антология на португалската литература от XIII-XVIII”, съставена от Яна Андреева; рецитират се и стихове на съвременни португалски поети.

7. Историко-географски изследвания на преподавателите от Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” на португалска тема

С повечето от тези преподаватели, които разработват португалската тема в своите исторически и географски съчинения, се познавам лично, още от времето, когато бях главен редактор на издателството на университета. През 2002 г. под научната редакция на доцентите Стефан Йорданов и Йордан Митев (сега професор), се осъществява по- горе цитираната солидна книга “История на Португалия” от Жузе Ирману Сарайва. Йордан Митев, който ми сподели, че сам е специализирал в Португалия, написа един отличен предговор към книгата. Разказа ми, че със съдействието на португалското посолство и фондацията-спонсор след отпечатването е осъществена премиера на изданието в Националния дворец на културата в София. “Обстановката бе тържествена. Помня, че направих приветствие на португалски. Вълнувахме се всички. Португалците бяха възхитени, щом чуха тяхна реч, при това по такъв знаменателен повод!” – припомня си проф. Йордан Митев и изразява съжаление, че самият автор е бил възпрепятстван да присъства на столичната премиера. “История на Португалия” е дело на софийското издателство “Светулка 44”, но книгата е издадена с материалната подкрепа на лисабонската фондация “Калуст Гюлбенкян”. Обемният превод от 540 страници е дело на Даниела Петрова и Владимир Драгнев.

Друг по-млад преподавател, доцентът от Великотърновския университет С. Димитров, ми разказва за свои специализации в португалските университети в Куимбра и Миню и щом узнава за интереса ми към Лисабон, ми предоставя библиография от свои публикации на португалска тема – две книги плюс 14 студии и статии на географско- икономически теми, при това не само в български, но и в португалски научни издания. С. Димитров защитава през 2007 г. докторат, свързан с развитието на земеделието в Португалия, през 2008 г. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий” издава първата му цялостна книга на тема, свързана с географията на португалоговорещите страни, а през 2010 г. същото издателство публикува и книгата му “География на стопанството на Португалия”.

Ще припомня обаче, че още през 2000 г. великотърновското издателство “Фабер” издаде книгата на преподавателите от същия университет доц. Васил Дойков и проф. Атанас Дерменджиев “Португалия. Дъхът на Лузитания” – едно удобно и изпълнено с полезна информация, особено за пътуващите към този регион издание. Макар и географска по своята специфика, тази малка книга е плод и на лични наблюдения и пътувания на авторите из земите на Лузитания. Впрочем, тукашните студенти познават г-н Васил Дойков като пътешественик и автор на десетки публикации и книги на географска тематика. За това ми разказа неговата бивша студентка гл. ас. д-р Стела Георгиева, също посетила столицата Лисабон през май 2013 г. Тя допълва още, че в последното десетилетие преподавателите от катедра “География” на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” поддържат редовни връзки с университетите в Португалия, най-вече в лицето на професорите Атанас Дерменджиев и Стела Дерменджиева, доц. Васил Дойков и пр.

Разбира се, у нас има и други автори, писали за географията и икономическото развитие на Португалия.

8. Духовният благодетел на португалската книжовност и изкуствата

Северно от парка Едуард VII стигам до комплекса на фондацията “Калуст Саркис Гюлбенкян”, смятана в Лисабон за най-голямата културна институция с благотворителна цел в Португалия и крупен меценат на изкуствата, а особено – на книжовността. Мнозина от преведените и представени у нас книги на съвременни португалски автори са осъществени благодарение на щедрата подкрепа на тази фондация. Изкуствени езера със скрити шадравани, обилна зеленина и стъпаловидни пътеки, пресичащи моравата с насядали туристи в слънчевата утрин, скулптури и птици населяват парка на великия меценат, а в естествената среда на хармония и красота се влиза в просторен музей с колекция от скулптури, статуи, ювелирни модернистични произведения в стила арт нуво и дори картини на френските импресионисти, и цялото това великолепие обхваща период от четири хиляди години история на източното и западното изкуство. Разказват, че арменецът Калуст Гюлбенкян започнал още от четиринайсет годишен да събира колекцията си, за да я дари в края на живота на португалската държава. Събрал огромно богатство, по време на Втората световна война крупният нефтеният магнат потърсил убежище. Португалската държава го приела, освободила го от данъци, предоставили му дори дворец за колекцията. Арменецът К. Гюлбенкян се родил през 1869 г. в Истанбул. Владеел производството на петрол в Азербейджан, достигал пет процента печалба от световните петролни продажби. След революционните събития през 1917 г. се установил в Париж, а впоследствие заживял до края на живота си през 1955 г. в Лисабон. Преди смъртта си направил завещание, с което дарил богатството и колекцията си на португалската държава, с условието да бъде създаден фонд, носещ името му. Днес фондация “Калуст Гюлбенкян” се ръководи от комитет, който управлява всички капитали и финансира десетки културни прояви и издателски дейности, издържа симфоничен оркестър, балетна трупа, кани изтъкнати оперни и балетни изпълнители, дава стипендии на даровити студенти, притежава концертни зали. Едноименният музей на фондацията е открит през 1969 г. В отделите може да проследи изкуството на Древен Египет и Месопотамия, да се видят уникални чаши и барелефи от алабастър, сребърни и позлатени маски на фараоновите династии, но и образци на източните изкуства, експонати от Персия, Китай, японски гравюри. В европейския отдел на музея се пазят манускрипти, творби на италиански художници от Ренесанса, картини на Рембранд, Рубенс, Вато, Фрагонара, Буше, отделна зала представя творбите на венецианския художник Франческо Гварди. Присъства и френската живопис на XIX-XX век с картини от Коро, Мане, Реноар, Моне, Дега. Тук е удивителната статуя на Диана от френския скулптор Жан- Антоан Гудон. Изложени са и исторически платна от епохата на значимите географски открития, огромно платно Лисабон на XIX век, друг отдел пък представя колекция кахлени плочки, характерни за външната декорация на лисабонските сгради в последните векове. Недалеко от фондацията се отбивам и в Центъра за съвременно изкуство, който също е част от фонда “Калуст Гюлбекян” – тук са изложени творбите на изтъкнатия художник-модернист и майстор на портретната живопис Жозе да Алмеда Негрейруш.

9. Из океаноложкия комплекс и в аквариума “Океанарио” на Лисабон

Вечерта е време за пийване на португалско вино. Дали да е прочутият портвайн – виню ду порту? Или пък червено вино от областта Доро? Във винените зали на основания още през 1927 г. магазин за алкохолни напитки “Garrafeira National” на лисабонската улица Rua de Santa Justa № 18 се натъквам на огромен асортимент вина. В прочутия винарски магазин има вина от няколко евро до няколко десетки евро, да речем “Гарафейра порто” – резерва от 1912 г. струва 790 евро; на същата цена е “Ферейра дона Антония”; предлагат се какви ли не асортименти – от Дом Периньон, през Маноела, Мучао, Куинта Вале дона Мария и пр. Вижда се, че част от асортимента е на фирмата от град Порту “Ферейра”. Тези, които са посетили Порту, разказват, че на място туристът се запознава с начина на правене на виното, дава му се да дегустира светли и тъмни вина. Предпочитам да разгледам “Garrafeira National”, но да купя нещо по-скромно. След разходката из винарския магазин, на път за хотела, се отбивам във вече познатото магазинче недалеч от Автономния лисабонски университет и пазарувам бутилка червен мавруд, който се оказва с вкус съвсем близо до нашенския. Продавачът се усмихва и казва, че ще ми хареса и че самият той си пийвал от него. Дори припомня с гордост, че още в началото на XVIII век (1703) португалци и англичани сключили съюз за изнасяне на портвайн в Обединеното кралство, та и досега поданиците на британската корона са първенци в неговото потребление, но пък виню верди пият обикновените хора. Тук го наричат още “лудия цигулар”, познато е и под името “зелено вино” без захар и химични добавки, изнасяли го и в бившите колонии, дори в Русия. Като любител на тази древна напитка съм вкусвал тежки вина от Южна Америка, но португалските, дори тези на умерени цени, си струва да се опитат, а в тези дни далеч от България е добре човек да си припомни и за майсторството на родните винари.

Пропуснах да отбележа, че Лисабон се слави и със своя Институт по виното портвайн (Институт Ду Виню ду Порту). Той се помещава в приземния етаж на неголям дворец от XVIII век, недалеко от наблюдателната площадка Сан Педру де Алкантар, в района на квартал Байша. От площадката любопитният чужденец се любува на отсрещния хълм с крепостта Сан Жорже и прилежащия под него квартал, вижда се катедралата, продълговати старинни сгради с червени покриви, част от синьозеления залив на река Тежу. В Институт “Ду Виню ду Порту” се съхраняват 6000 марки вино портвайн. В бара, който според някои тукашни ценители прилича на английски клуб, се дегустират над 300 нови и стари вина.

Хубав сън на отворен прозорец, при упойващия въздух, нахлуващ на нежни невидими вълни от залива в едно с нощния бриз, и на заранта след закуска между рояк прегладнели европейски дами на преклонна възраст, поемам към панаирния комплекс на Експо 98, за който мечтая от няколко дни. Близо половин час от площад “Маркеш де Помбал” до първите сгради – вляво са две няколкоетажни сгради, отпред с кил и поразително напомнящи на ветроходни кораби от славната епоха на първооткривателите, отдясно е голямата зала за спортни събития и концерти. Слизаме от автобуса, на спирката при сградата на популярна лисабонска телевизия, вървим към двеста метра надолу и поемаме по павираните пътеки, покрай впечатляващ по размерите си хотел, към залива на река Тежу. Отдалеко, през водите, е опънал стоманени плещи най-големият в Европа мост “Вашку да Гама”, дълъг седемнайсет километра, колите по него изглеждат като ситни бавно движещи се мравки. Вървя повече от километър по брега, покрай панаирните здания на някогашния комплекс, строен за тържествата на Експо’98, и наблюдавам как на повече от сто и петдесет – двеста метра над водата бавно, с някаква тиха тържественост, се движат кабините на въжения лифт. Стигаме разпределителния пункт, плащаме и заемаме отделна кабина. Зад нас са още няколко души, настаняват се, после дебелото стоманено въже потръпва и започва плавно да издига кабините една след друга. Отвисоко се вижда целият залез, окъпан в синьозелени пламъци, слънцето святка със сребърни отблясъци, бял круиз оставя широка пенеста диря, бризът свисти в стъклата. Време е за снимки – височината дава шанс да се заснеме широка панорама, дори мостът изглежда някак по- близо с непрекъснатия поток коли, свързващ движението по двата бряга на Лисабон. От кабината на лифта градът изглежда като разтворена книга, чиито страници разлистваш, разлистваш и все нещо не си прочел и съзрял до края.

Най-после, след неколкокилометровата въжена разходка, отново се завръщаме на станцията. Стъпвам на твърда земя, правя няколко несигурни крачки, още усещам люлеенето на опасна височина, сетне отново съм готов и поемам през алея с палми и градинка с райграс към отсрещния снек-бар. Кафето е великолепно, в съботния ден се виждат не само туристи, но и лисабончани заедно със семействата си, португалска реч се омесва с прелитащи откъслечни думи на няколко езика от съседните маси, а от тонколоните на бара се разнася нежна фадо музика. Мнозина от минаващите се отбиват през стъклена врата и преминават на северната страна, където просторната сладкарница откъм комплекса Океанарио е пълна с млади хора, повечето любители на десертите мъфини, които комбинират с приготвени сокове от цитрусови плодове и екзотични сладоледени салати. В хубаво време сладкарницата изнася столове на открито и седналите се наслаждават на парка с палмите и шадраваните. Тук обичат да посядат и журналистите от спортния канал на португалската телевизия.

След час съм на входа на съседната внушителна града – тук е Океанарио, впечатляваща атракция от времето на Експо’98. Плащам таксата от петнайсетина евро и по стъпалата изпреварвам група любопитни японци. За да се стигне до живите обитатели на световните океани, се пресича дълъг стръмен коридор, после се спускам в сумрачни, едва осветени помещения и най-сетне достигам до огромния стъклен аквариум. Акула любопитно наднича през стъклото, после се извива и поема навътре; зад нея спокойно плува ято сардини, после още десетки малки и големи риби, медузи изпълват водното пространство, провират се измежду водорасли и рифове. В няколко по-малки аквариума проследяваме океанската флора и фауна. Заедно с групата японци сякаш сме стъпили върху дъното на океана и се усещаме брънка от великото водно великолепие. Трудно е да се опише! Едва тук човек се усеща малък, една нищожна частица от съвършения божествен промисъл на Създателя и сякаш става част от вечността.

* * *

Вече е време да се прибирам и да стягам багажа. Не успявам да обиколя всичко в този невероятен град, и едва сега, докато разгръщам картата на Лисабон, разбирам колко много неща съм пропуснал. Отпускам се и затварям очи.

Присънва ми се странен сън с братовчед ми, корабният механик на служба във варненския океански флот – бате Минчо Стефанов, от малкото курортно селце Вонеща вода. Назад, в глъбините на съзнанието ми се сещам, че той отдавна не е между живите, но ето, сега приближава, по-точно слиза по някакви стъпала от висока бяла сграда. Не е здание, а се белее огромният круизен кораб “Ла Поезия”, отгоре му панамският флаг, край пристана на река Тежу се веят португалски знамена, а Старият морски вълк в бялата си униформа, с кокарда върху фуражката и някаква златни еполети, се смъква по стълбите на капитанския мостик и ми маха с ръка. Съвсем същият е, какъвто съм го описал в повестта си “Санта Инес”.

Старият морски вълк приближава се и изрича с лека усмивка:

– Ти май си забравил, разказвал съм ти за Лисабон и неговото пристанище, и за града из който преди много години назад се разхождах, преди да поема към големите портове на Индия, Китай, Япония. Или надолу, към Рио де Женейро, Буенос Айрес. Сега е твой ред да обходиш и да видиш!

Сякаш ме потупва с бащинска длан по рамото и добавя:

– Пътувай, момче, върви и виж света, а и той да те срещне, да се докосне до душата ти. Нека се оплете бризът в косите ти, да те понесат вълните надалеко, към новото, към непознатото и загадъчното. Зарежи задушните кабинети, махни за сбогом на обичайния делник и тръгвай, додето имаш още време! Другото, братовчед, е лъжовна работа... Казвам ти го, защото вече знам!

Когато на сутринта самолетът на португалските авиолинии се издигна високо и отминахме Барселона, над Средиземно море се появи огромна дъга. Наближавахме летището на Рим. Пилотът не бързаше. Затаили дъх, пасажерите снимаха красивите пъстроцветия, после откъм Вечния град право в небето се издигна втора дъга, пресече се с първата, червено, зелено и синьо запреливаха в оранжево, виолетово и нежна охра, и тогава самолетът направи нещо, което никой не очакваше – провря се между кръстосаните дъги, изви се грациозно около тях и почти облиза с крило цветовете, тъй че да ги усетим съвсем близо до илюминаторите, а сетне бавно и някак тържествено започна да се спуска към римското летище. Щом двигателите най-сетне утихнаха и португалските стюардеси ни кимнаха с широките си слънчеви усмивки, а пилотът ни пожелава щастлив ден в Рим, целият салон започна да ръкопляска. Българката на моята седалка прошепна – това ако не е Божи знак!

– Тогава, до следващото пътуване! – отвърнах, на свой ред се усмихнах и притворих очи, уморен, но с някаква лекота в гърдите, която толкова рядко ме спохождаше в онези делници назад, към който трябваше да се върна след по-малко от денонощие.

Предчувствах, че на родна земя ме очакват отново грижи, тревоги, безсънни нощи. Но ми оставаше надеждата, а види се, и нов, далечен път, предсказан ми от Стария морски вълк в лисабонския хотел. Обещах си да не го разочаровам. И отново да се провра някой ден под великата многоцветна дъга.

--------------

Публ. в сп. “Издател”, бр.1-2, 2013 г.