Locus Fortunae

Locus Fortunae[1]

31 декември. Край на календара. Нищо ново в края и на този милениум. Чувствам се така, както предусещах: стоя и наблюдавам: блещукащия град, тъмният залив със закотвени кораби, плажовете с черен пясък попил цялата несоциализирана меланхолия на света... Всичките тези нещица извират от блуса, няколко етажа по-надолу. В стаята няма никой. Абсурдно твърдение, чиято конструкция без усилие издържа моите тридесет и девет години, специалист по поддръжка на електронни игри и... толкоз. Точно така: “няма никой”. Ако поставя ръка пред очите си ще продължа да виждам същата гледка, уловена в арматурата на кости, жили и кръв (с цвят на Кока-Кола)...

Прииждащата нощ е разграфена: в Китай двехилядната вече е настъпила; и сега едно цунами от телешки възторг се носи насам, препредавано от сателитите; остават още четири часа... ами ако някой допотопен компютър в Сибир, превъртял от нулите, е включил системите за ответен удар... всъщност това го оттренирват всеки ден клиентите на виртуални убийства; само тия от ротативките, както винаги, нищо не схващат – какъв е този вой на сирени?! Края на света бе, рожби ехидни! Най-после някаква промяна...

Блясъци на фарове пълзят по стената: от репродукцията наднича сфинкс (досущ като тия дето са за хороскопи): “След мен” – смига ми мутантът и аз политам: чувствам как десетина етажа профучават през съзнанието ми и аз се разпльосквам върху заснежения тротоар – логичен край за един лунатик... Кръвта ми е изтекла, а същевременно (?!) съм някак си жив; не само това, ами се рея между фонтани от фойерверки, а комините ме облъхват отдолу с топла смрад; после извъртам няколко спирали около катедралния храм, изскубвам звездата от гигантската елха на централния площад и я запокитвам към множеството: а долу се прегръщат, палят свещици, чукат се с шампанско... Жалко, че съм мъртъв и сега се лутам между сенки на непознати (това душите на умрелите ли са или здраво надрусани граждани – не е ясно)... И тогава от изток изгрява гигантска гъба от ослепителен емайл: свистящите струи ме поемат и мярвам града заснет в термоядрената светкавица; скоро ще стане доста задушно... Отварям очи: телевизорът пресвятква насреща; изглежда бог нехае за регулярния апокалипсис, така че трупането на грехове продължава... (to be continued...), т.е. продължавам да наблюдавам сънния пейзаж: около кофите за смет са се скупчили няколко помияра, наплашени от канонадата на фойерверките, душат въздуха с очакване... Човекоподобието винаги ме е удивлявало – може би в него се заключава любовта или омразата към животното... В този момент се появява някакъв клошар и слага край на кучешките мечти за щастие: изглежда във всяко щастие има някакъв криминален акцент, мисля си, и вече знам какво трябва да направя: нещо много традиционно – да отида и да прибера печалбата от ротативките... Край на терзанията.

...

Охраната е свикнала с мен и мога да влизам по всяко време в офиса. Не бързам. Никой не подозира замисъла ми. Наслаждавам се на обмислянето му. Ето я и стаята на шефа. Жалузите са спуснати, знам и комбинацията за сейфа (плод на парвенюшки мозък, тя естествено се гради на тривиални дати, рождени дни, и пр.).

Познайте какво има(ше) в касата: купища жетони... и едно снопче с банкноти...

Счетоводната отчетност при хазартната мафия граничи с имагинерното: разтеглива като прословутата мафиотска религиозност (Бог е нещо като едър застраховател)... Обирът, ако го забележеха, щеше да мине за непредвиден разход. Е, поразтреперах се. Притежанието не е шега, особено за фантазьори. Но няма как – нещата са били разпределени отдавна преди да се родим. Сега мога да прибавя, че внезапно забогателите мислим доста различно... Помислих си, че всичко се получи неприлично лесно... и тогава чух стъпки. Щеше ми се да е сън.

Беше един отворко от охраната. “Шефа каза, че има проблем... със сървъра...” – махнах към компютъра. Говедото заклати врат, че разбира. “Ей сега привършвам” – успокоих го и се приведох над клавиатурата. Бюрото поддържаше жизнено необходима дистанция. Усетих, почти физически, тежкия поглед на Съра (така му викаха) да пълзи по лицето ми.

“Елате в страната на лизбеките!” – прочетох механично в сайта. На снимката: три ентусиастки под обща завивка (юрган). Над тях контури на “сарай”. Изживяването демек е екзотично. Приматът междувременно се е изнесъл безшумно.

“Здравей, Лизбекистан! Ас няам дзъби, но имам готин есик… Шелая много, много зекс!”. И начатквам мейла на шефа.

...

Студеният въздух навън ме освестява. Това за зъбите може да се окаже пророческо… Чувствах една такава лекота – дължаща се на възможността да взимам решения с плътно натъпкан портфейл... “Ето!” – пуснах един десетак на просякинята, която ежедневно подминавах в подлеза. Тя ме изгледа като луд и запристъпя с босите си посинели крака върху плочите. “Истински са” – уверих я и тя ми отпусна усмивка. “Може и целувка... – помислих си – само че си много мръсна... “Изглежда нехигиеничността бе необходимо условие да предизвикаш съчувствие у добрите хора – заключение, извлечено след наблюдения на тукашните нрави...

След идеалното престъпление се налагаше да напусна този град завинаги. А до снощи си мислех, че тук съм заложник до живот. Прощавай мой роден край... но шефа не понася волности – особено на смотаняци, като мен...

Или беше по-умно да опитам номенклатурата от удоволствия, която ми предлагаше (или налагаше?) снопчето със зелени стотачки... Шитнах две до гарата – не бяха фалшиви. Хрумна ми да си купя билет за някой среднощен експрес, за някъде, където и да е... Засега съдбата бе благосклонна: решението се оказа колкото сложно, толкова и просто. (Това последното е дивотия: всичко си зависи от нас и това дали ще останем мижитурки...)

...

Снегът продължава да се трупа; допълва архитектурата на сградите с някаква барокова мрачност. Извръщам се: по заснежения тротоар само дири на кучета; и моите следи – несиметрични (като на инвалид); десният крак е стъпвал по-здраво, левият – провлачено...

Изведнъж (чудно, нещата продължават да се случват) от завоя изскача шейна: на капрата седи Дядо Коледа (с чувал); шейната прекосява улицата и изчезва в първата пряка... Воят на вятъра поема звъна, а аз поемам подир видението: вървя между двете успоредни следи, които свидетелстват, че не съм в сън... Къщите са замръзнали и блестят като замъци; вледенени клони режат зениците... премръзнали врабци ме гледат с получовешки очи...

Неясно как отново се озовавам на уличката с офиса: отново дремливите погледи на гардовете...

“Забравих да изключа компютъра...” Парите хвърлям обратно в касата. Честитя Новата година... Гледат ме като извънземно.

Навън за кратко снегът е заличил следите. Вятърът се усилил и сякаш се мъчи да отмести света. Зад спуснатите завеси танцуват силуети.

Следите на шейната ме извеждат на заледен площад, гигантската елха по средата е опасана с електрически гирлянди...

В този миг виелицата замита площада, блъсва снежния прахоляк в лицето ми, ослепявам... Играчките по елхата зазвъняват с кристални тонове, дървото поскърцва и сякаш някъде издълбоко, от оня свят, нещо бучи: “Оооо...” Смътно познат глас. Гласът на баба. “Горката – мисля си – ще ида сетне да запаля една свещица за тебе...”

А вихърът ме бухва с такава мощ, че имам чувството, че ме подема и издига, хиляда етажа над града, който вече е един чужд и непознат град, захвърлен сред стъмнените широти...

Някаква сянка, шляпа боса в отвъдното. Отнякъде долита музика. Друга една измислена жена, сто етажа по-долу, свири на роял. Тъпа, сладникава, незабравима мелодия. А аз вися над всичко – ни жив, ни умрял... кой знае откога...

Опитвам се да отворя очи: знам, ще видя града долу, заледения площад и една човешка фигурка под блесналата елха...

...

Коленете на фигурката се подкосяват и опират в иреалния сняг...

-------------

[1] Точка на щастието (астролог.)