Лодката

Лодката

Морето лениво се протегна, леко докосвайки брега. Тази сутрин беше облякло светлосиния си костюм и внимаваше да не го измачка. Слънцето нежно го галеше с утринните си лъчи, вплитайки във вълните му нишки от ламе. Те проблясваха примамливо и привличаха любопитните погледи на птиците. Денят започваше спокойно и безгрижно. Почиващите все още не бяха превзели плажната ивица и вятърът бавно обикаляше брега, тътрейки сънливо крака. Всъщност тази сутрин се чувстваше малко уморен и се канеше да полегне на сянка в близките храсти, докато отмине дневната жета. Днес нямаше желание да дразни хората по плажа, като събаря чадърите им и ги обсипва с пясъчни конфети.

Всички бездействаха и спокойно посрещаха деня. Притеснена беше само лодката. Тя се гушеше в овехтелите си дрехи, чувствайки се самотна и изоставена. Беше се замислила и не усещаше слънчевите лъчи, които правеха слънчеви зайчета по дъното й, опитвайки се да я заиграят. На лодката просто й се плачеше. Все още не можеше да повярва, че нейният рибар я изостави, заменяйки я с една от онези надути красавици, които само се перчеха с хубава фигура и нови дрехи. За тях морето беше до колене и непрекъснато се присмиваха на по-големите от тях, наричайки ги дебели, грозни бабички и дори ги упрекваха, че са прекалено задръстени, страхливи и суеверни. Вярно е, че те бяха млади и красиви, имаха ново, съвременно оборудване и гордо се разхождаха, навирили нос, но нямаха никакъв опит. По-старите лодки се чудеха откъде е това самочувствие, сякаш морето беше тяхно, и понякога се опитваха да ги вразумят, но те така и не се вслушваха в думите им.

Всъщност от известно време лодката усещаше, че става нещо. Понякога долавяше неясни разговори зад гърба си, но никога не надаваше ухо. Беше сигурна, че нейният рибар я обича и никога няма да я замени с друга. Затова дори и когато го видя до новата лодка, не повярва, че е негова. До последно се надяваше тя да е на някой друг, но когато той се качи доволен и щастлив, нещо се скъса в нея. Тя издаде глух стон. Всички помислиха, че вятърът я закача и даже рибарите се засмяха:

– Твоята бабичка скърца от старост. Сигурно я болят костите. Крайно време беше да я смениш.

– Така е. Затова вече си имам ново момиче и съм влюбен в нея. “Нимфа” не ме интересува, нямам време за нея.

“Нимфа” беше тя. Беше й дал това име, когато беше нова и много, много хубава. Тогава тя гордо плуваше и беше безкрайно щастлива, не мислейки, че той някога ще я изостави. А ето, сега с болка наблюдаваше как рибарят тръгва с новата си лодка. Даже не се обърна към нея, не й се усмихна, не й помаха за сбогом. За него тя вече не съществуваше.

Лодката изчака да се изгубят в далечината и въздъхна. Прибра старото си, протрито въже и тръгна напосоки. За нея вече нищо нямаше значение. Нямаше пътища, нямаше брегове, нямаше хоризонт. Беше останала сама...

Морето все още беше спокойно. Излежаваше се под слънцето и се опитваше да не мисли за нищо. От време на време птиците го стряскаха с крясъците си и ако бяха достатъчно ниско, то ги перваше с по някоя вълна, мокрейки перушината им. Те ядосано се отправяха към брега и щом стигнеха скалите, започваха още по-силно да викат и да му се карат. Морето се усмихваше и нарочно продължаваше да ги пръска, блъскайки вълните си в брега. През това време рибите се гонеха, криейки се от рибарите, или търсеха с русалките изгубени съкровища по дъното. Слънцето удобно се беше разположило и печеше колкото се може по-силно, а вятърът дремеше и се усмихваше насън.

Само лодката беше безкрайно самотна. Всъщност искаше толкова малко – времето да се върне назад и тя отново да бъде със своя рибар. Харесваше й, когато двамата излизаха в морето и той беше само неин. Когато се отдалечаха достатъчно от брега, рибарят сядаше в лодката и й говореше. Той й разказваше всичко за себе си и така тя го опозна прекалено добре. Никой друг не знаеше неговите тайни, неговите мисли, неговите мечти. Имаше дни, когато на вятъра му беше скучно и се заиграваше с тях, но той им беше приятел и те не му се сърдеха. Понякога пък вълните мързелуваха и ги оставяха на едно и също място часове наред. Обикновено в такива дни рибарят й говореше за бъдещето и тя вярваше, че винаги ще бъде в това бъдеще. Беше сигурна, че той я обича така, както тя обичаше него – вярно и безрезервно, без уговорки и правила. За нея той беше единствен и незаменим.

Лодката така се беше замислила, че въобще не усети приближаващата се стихия. Пък и кой ли очакваше буря при такава хубава утрин, но времето си имаше свои закони и един от тях – да бъде непредсказуемо, спазваше винаги.

Бурята действително беше страшна. Само за секунди небето промени цвета си, ставайки не само тъмносиво, но и със странен, зеленикав оттенък. Светкавиците зловещо проблясваха, раздирайки облаците, които все повече се сгъстяваха и спускаха към водата, опитвайки се да се слеят с нея. Вълните яростно се пенеха, надпреварвайки се коя от тях да бъде по-огромна, а морето така се ядоса, че не само намачка синия си костюм, но и го накъса на хиляди парчета.

Лодката запази спокойствие. За нея вече нищо нямаше значение. Искаше й се да се разбие някъде и затова се остави на вълните. Точно когато се канеше да затвори очи и напълно да се отпусне, го видя. Рибарят безпомощно мяташе ръце, опитвайки се да остане на повърхността, а около него плуваха парчета от разбитата му лодка. “Нимфа” забрави всичко друго и се засили към него, но вълните я избутаха по-надалеч. Опита се да мине през вятъра, но и той я отблъсна. Тя не се отчая. Точно сега не можеше да си го позволи. Нищо, че рибарят я беше изоставил. Щеше да направи и невъзможното, за да стигне до него. Трябваше да го спаси. Та нали той имаше мечти, които трябваше да се сбъднат, имаше бъдеще, което го очакваше. Лодката знаеше, че бурята е по-силна от нея, но продължи да се бори. Не заради себе си, а заради рибаря – той трябваше да живее.

В отчаянието си тя погледна с просълзени очи бурята и се помоли. Първо се обърна към вятъра, надявайки се той да се успокои и да се прибере на брега, като му обеща винаги да му прави компания, когато се почувства самотен, и да не се сърди, когато я пълни с пясък и водорасли. После поиска от слънцето да разбута облаците и да покаже най-хубавата си усмивка. Помоли морето да не се ядосва и да укроти вълните, които в яда си се бяха забравили и се караха сърдито. Те бучаха непокорно и всичко изглеждаше толкова страшно и безнадеждно. Небето се изливаше отгоре, светкавиците проблясваха все по-силни и по-големи, а гръмотевиците страховито отекваха в пространството. Сякаш никой не чуваше лодката. Тя плачеше, не знаейки вече към кого да се обърне и от сълзите й морето ставаше все по-солено...

Изведнъж като по чудо бурята утихна. Изглежда молбите на лодката бяха чути или може би всички се бяха преклонили пред нейната любов. Не всеки можеше да обича някого толкова силно и да се жертва заради него. За нея нямаше значение, че рибарят я изостави. Тя искаше той да бъде щастлив. Искаше да живее, да продължи да мечтае, дори и тя да не присъства в неговите мечти.

... Рибарят с последни сили успя да се качи в лодката, изгубвайки съзнание. Когато се събуди, вече беше на брега. Около него се бяха скупчили неговите колеги и учудено го гледаха. Рядко някой оцеляваше в такава буря.

Лодката замечтано се усмихваше. Беше доста разбита, но сърцето й туптеше щастливо. Нямаше значение какво я очакваше оттук нататък. Щом бурята отстъпи пред любовта, оценяйки саможертвата й, и нейния рибар оцеля, тя спокойно можеше да се зарови в пясъка и да чака. Сутрин щеше да посреща слънцето и да маха от брега на гонещите се вълни. Денем щеше да вика вятъра при себе си и да си разказват морски истории, а нощем можеше да си говори с луната. Звездите щяха да примигват отвисоко и да подслушват разговорите на влюбените, които тя щеше да приютява при себе си. Вече нямаше да се страхува от гръмотевиците, защото разбра, че и те имат сърце. Завинаги щеше да остане край морето и да усеща соления му вкус, в който се бяха смесили и нейните сълзи. За нея имаше бъдеще и тя не се страхуваше от него.