Любители на чай

Любители на чай

*
Нощ е.

Нощ студена, безлунна.
Нощ на угаснали свещи
и на изгубени сънища.
Нощ като нож,
хлътнал до кокал.
Плача ли,
стена ли,
крещя ли –
не ме буди.
Празен живота,
а нощният град е опасен,
бродят по зимните улици
глутници вълци,
в храма останаха само търговци,
а в двора
зъзнещи хора,
от свои и чужди ограбени.

Нощ е.

Нощ студена, безлунна.

Нощ без звезда,
без огнище, без спомен.

А ти още не си приготвила чая.

*
Напролет, казваш.
А аз се обръщам върху сърцето си.

Какво беше пролет?

Направи ми чай
от време, вятър и вяра.
Ще изпия сто хиляди чаши
и ще ти поднеса скъп подарък:
очи, ръце, лице,
очаровани от теб.
Те ще те питат:
това ли е чаят на човечеството?
Ти не бързай да отговаряш.
Вярата обича грешките,
но вятърът е зад девет планини,
а времето не прощава на сгрешилите.
Кажи само,
че слънцето ще е безпаметно,
пътищата проходими,
а въздухът всеопрощаващ.

И добави:
по-добре мисли за утрото.

*
Утрото утре.

Вземи си чашата
и седни срещу мен –
да го изпием.
Не цялото.
Само колкото да разберем,
че е утро.
На глътки.
Иначе ще се отровим
или ще полудеем
от многото възторг и свежест.
Старите локомотиви пушат лошо,
а следдъждовните дъги
се разливат
като мираж в пустинята.
И разбрали,
че краят е в нас,
ще питаме за началото.
Дано не повярваме,че вместо напред,
Вървим назад
и налудничавите призиви
„Напред!“, „Напред!“
са пустинни призраци,
които отдалечават началото
и приближават края.

На живота.
На любовта.
На страданието.

*
Напролет.
Върху стъпалата на природата.
Стръмни. И хлъзгави.
Подвеждащи за живот на открито,
в свят,
разминал се с пролетта.

Веднъж едно момиче ми каза:
истинското трябва да се унищожава,
за да не подвежда хората.

И потъна сред вълчите глутници.

Приличаше на счупена бутилка
върху асфалта.

Но полицията, тогава милиция,
Някъде закъсняваше.

*
Не поглеждай встрани
от пазара на зеленчуци,
от хлебарницата за хляб
и от млекарницата за мляко.

Опасно е.

Най-малкото – ненужно.

Нататък е големият световен пазар.
Пазар на съвести,
на достойнства,
на плът,
на живот и на смърт.
Продавачи и купувачи
си разпределят сергиите.

Виж само как красиво са разположени.
Сергия Европа.
Сергия Америка.
Сергия Азия.
Сергия Африка.
Сергия Австралия и Океания.
Продават. Купуват.
Предават. Убиват.

И си измиват ръцете
в най-дълбокото
на океаните между сергиите.

Всичко за продан.

Цените народни, свободни.
Народите – с цени.
Според зъбите, мускулите,
цвета на кожата,
географското разположение.
Фанатичен фантастичен пазар,
на който болката, споменът, паметта,
са безцветни,
евтино звънтящи монети.
Всички емоции,
спомен за род или съвест –
в контейнерите за брак
или за боклук.

Сега разбирам как са се появили
митовете и легендите.
Светът отдавна се е превърнал
в оловен контейнер.
И от боклучарниците му
пониква дървото
на народната памет
и народното творчество.

*
Скоро –
след като си купят цялата Земя –
най-богатите, а то значи
най-вътрешните в нещата,
ще си поръчат част от Луната,
от Слънцето, от Марс и Венера.
Или от Млечния път например.
А може би не част, а целите.
Както направиха на земята.
Няма място некупено
Даже в гробището в Орландовци.
Извън всички световни Орландовци
милиарди прегърбени мравки
с варварско самосъзнание
ден и нощ работят за нещата.
Както в Хитлеровите концлагери –
работата те право свободен.
Всичко е в крак със световния ред.
И нито един луд,
имунизиран от природата
срещу демагогия,
в чийто череп пролетен вятър
разбърква утаилите се на дъното
дъх и памет.

Но това ще стане напролет.

Сега да забравим грешките
и разумността на създателите
или на създанието
и да работим за световния ред.

За общото му благо.

*
Ние с теб сме загубени хора.
Бяхме и си останахме.
Любители на чай.

Не си купихме нито една сергия –
за зеленчуци, разбира се,
за билки
или за книжки на десиденти.
Кога ли ще дойде пак тяхното време?
Да се разридаят отново,
че насила им позволявали да пишат,
да се кърпят без конци,
да се къпят без вода,
да съобщават
от телевизионния екран,
че един луд
иска да се самозапали
пред сградата на ООН,
защото американският президент
нарекъл премногодемократичен
кмета на София.

А свободните граждани
да стискат в джобовете си
последни монети
пред алтернативата:
хляб или свободно слово.
И да мълчат подозрително.
Както мълчаха.
Както мълчахме.
Както мълчим.

С надежда.

*
Може би скоро, може би утре
двамата с теб ще получим решение
на градската кметска управа
да си купим нещо по избор:
къс от небето над Витоша,
част от водата на Искър,
километър бодлива тел
от загражденията
по границите на България.

Или място в нас самите,
Май че още не е продадено.

И тогава, щастливи
като софийските кучета,
ще се разхождаме и ще мечтаем,
защитени от документа,
а документът ще пожълтява
в душите ни буренясали.

Или в телата ни буренясали.

*
Помниш ли как се озъртахме
само при мисълта,
че царят е гол?
Днес, накрещяли се,
късно, но все пак разбираме:
царят е облечен,
добре облечен,
ние
къде да скрием голотиите си.

Къде ли са древните,
достопочтените варвари?
Да се захласнат от изумление,
да ни завидят:
замръкваш бедняк,
събуждаш се свободомислещ
над милионите си.

Който поиска, ще му се даде.
Блажени са вярващите.

Аз оставам нецивилизован варварин,
с наченки
или останки от почтеност.
Езичеството ме прави
милостив към природата на човека.

*
Помниш ли старите ни приятели?

Май ни забравиха.
Май ги забравихме.
Само от време на време
си съобщаваме по телефона,
че ще се видим.
И веднага забравяме,
за да не се пръснат
от радост сърцата ни.

Помниш ли старите градове,
в които живяхме?
Те дали ни помнят,
дали изобщо нещо си спомнят,
след като ние не помним?
Дали тротоарите им са същите,
по тях тогава вървяха
помнещи хора.
Помниш ли имената
на улици, площади, паркове,
името на едно гробище
на брега на една река,
с гроба на един писател?
Дървото над него
тогава мълчеше.
Мълчаха птиците на дървото.
И на другите дървета.
Мълчеше водата.
А тревите си предаваха влагата,
от онези, надвесените над реката,
чак до последните,
заобиколили върху хълма
вечния хълм за вечно мълчание.

Беше спокойно и мъдро,
както в книгите на писателя.
Имаше време, вятър и вяра,
както в книгите на писателя.
Имаше болка –
както в думите му:
няма спасение за онзи,
който не помни.

Помниш ли?

*
Трябва да помниш.

Трябва да помним.

Какво премълчава
пред нас природата?
Грешка ли някаква
в експеримента,
необратимост ли
в еволюцията?
Къде ли щяхме да стгнем,
Ако прародителите ни
Още след първото си изправяне
Станеха пак четириноги?
Колко много приличаме днес
на дърваря
от старата приказка,
посъветван от неудачи
силно да вика на помощ
неволята.
И какъв по-нагледен урок
от живота.
Помоли се за учениците му.
А на мен помогни,
ако можеш,
да повярвам докрай
в теорията
за произхода на видовете.

*
Само напролет, казваш,
само напролет.
Вярвам ти, вярвам ти, казвам,
и се обръщам към слънцето.
Много ли има до пролет?
Чаят дали ще узрее?
Чаша чай ни е нужна,
за да опием света.
Няколко хляба – от черния,
няколко риби – от речните,
за да нахраним света.
Беден наивен Исус.
Хроникьорите му – също.
Другият хляб,
колкото Еверест и Чомолунгма,
остави за големите сергии.
Заедно с рибата –
морската и океанската.
Дано някога се наситят.
Дано някога им преседне.
Дано някога.
Някога трябва да съмне.
В проядените ни от червеи черепи
да поникне разум.
Едрите късове хляб често засяда в гърлото.
Както едрите кости на рибите.
И изтръпнали
пред новоизкопаните гробове –
старомодно място
за равенство, братство и свобода,
се замисляме за смисъла на живота.

1993 – 1994 г.