Любовта, която минава през стомаха

Дървената лъжица отмерваше ритмично нарастващата скорост на напрежението на Елеонора. Тя енергично разбъркваше арпаджик в тенджерата, докато в главата ѝ тягостни мисли следваха подскоците на миниатюрните лукчета, а горчивите сълзи се стичаха по страните ѝ и капеха в горещата гозба.

Елеонора Хаджикметска беше елегантна жена в началото на средната си възраст, с перфектна стойка и изрядна прическа, с безупречен стил и елегантен личен живот. Дъщеря на съдия и детска лекарка, като момиче за Елеонора се грижеше предимно баба ѝ – възпитаничка на прочутия Робърт колеж, нещо нечувано по онова време в България. Вече девойка, Елеонора се радваше на вниманието на многобройни младежи, ала ни един не можеше да се похвали с успех пред нея. Завърши английска литература и беше обещаващ преводач, докато не се омъжи, съвсем очаквано, за капитан далечно плаване. От деня на сватбата насетне тя напусна работа и се посвети предимно на дома и двете деца, които роди. С образцовото възпитание, което получи от баба си, и със заплатата на мъжа си – капитана, нареди изискано и с вкус семейното жилище и обзаведе по свой вкус просторната кухня. Избягваше модерните за месец или два луксозни съдове и прибори, канистерии и кастроли – придържаше се към класическите, качествени и аристократични на вид сервизи от чешки порцелан и кристал, чугунените дълбоки тигани и тежките дебелостенни тенджери. На масивната маса слагаше винаги бяла ленена покривка и текстилни салфетки, в средата ѝ хлябът беше положен в плетен панер с тъкана салфетка, до него – елегантни солница, пиперница и оливерник. Там винаги присъстваше гарафа с вода, чиниите бяха подредени по етикет една в друга по реда на консумацията на ястията от менюто, супата винаги се поднасяше в голям бял супник с черпак с дръжка, положена в улейчето на капака. Пред печката Елеонора твореше чудеса от вкусове и аромати. Основата на нейните кулинарни магии беше положена от бабата от Робърт колеж, обучила малката на стил, вкус и домакинство, а като девойка бъдещата капитанска съпруга попиваше знания, умения и навици отвсякъде, откъдето ѝ се отдадеше възможност. Възможности тя имаше много – и от високото ѝ образование, и от средата, която ѝ дадоха родителите, и от контактите, които ѝ създаде съпругът ѝ. Елеонора попиваше от дамите от хайлайфа рецепти и тенденции; от различните по възраст семейни приятелки – стари, забравени семейни шедьоври; от мъжа си, колегите му и техните съпруги – екзотични деликатеси. Любознателна и активна, тя опитваше и се интересуваше от всеки нов за нея вкус. Не се стесняваше да помоли да я научат и внимателно подбираше най-доброто от най-доброто. Дългогодишният опит я беше научил да разпознава само по някоя съставка дали рецептата би била здравословна, ефирна и лека, или е за проста тежка гозба, която би докарала киселини и дискомфорт на по-чувствителен стомах. Ако, например, чуеше фразата „слагаш две чаши олио в брашното“ в нечия инструкция за кекс, тя безкомпромисно поставяше длан като стопер пред себе си и категорично заявяваше „Благодаря, достатъчно!“. Естествено Елеонора не хабеше шанса да блесне с тези фини ястия, като ги изпълни с прости продукти тип „ширпотреба“. Тя беше стъпвала в хипермаркет едва броени пъти и то колкото да се убеди, че мястото ѝ не е там. Обхождайки с отвращение щандовете, тя беше забелязала в открит фризер с натрупани вакуумирани кървави пликове телешко, пилешко и карантия, едни мънички тарелки с наредени черупки със заготовки на прословутите охлюви по бургундски. При вида на жалката имитация на този изискан деликатес тя изхвърча от вмирисания на кръв магазин, скочи в колата, отиде на село при свекърва си и събра цяла торба екологично чисти охлюви от градината. Вкъщи ги държа затворени три денонощия с мрежест капак в тенджера, като редовно почистваше това, което отделяха. Едва тогава ги свари и изчопли с карфица от черупките им, почисти неядливите остатъци от мускулестото им краче и ги натъпка обратно с обилна порция масло и магданоз. И то не какви да е – домашно избито масло от селския пазар в четвъртък и крехък магданоз, който зеленееше в една от четирсет и осемте кашпи със зелени подправки, които отглеждаше на балкона. Съпругът ѝ, често и негови колеги, тръгващи на плаване към екзотични дестинации, отпътуваха с подробен списък за редки подправки и провизии, които Елеонора изискваше от тях почти като кръвен данък. Така цяла една флотилия от български капитани работеше за снабдяването на кухнята на госпожа Хаджикметска, носейки или изпращайки дефицитна стока от всички части на света – шафран от Индия, веяно филе от сьомга от Норвегия, кокосови орехи от Мадагаскар, дълъг ориз „басмати“ от Китай, ликьор „Калуа“ от Латинска Америка, водораслови листа и маринован джинджифил от Япония. Дори котлети от кенгуру от Австралия – два пъти! За благодарност за редовните и коректни доставки тя се отплащаше с пищни семейни вечери, на които представяше седемстепенно интернационално мултикултурно меню в уютна аристократична обстановка. Тя почти не повтаряше ястие и винаги изненадваше с чудати блюда. На огромна почит бяха нейните рецепти, почерпани от световната литературна класика като прочутите супа от миди от романа „Моби Дик“, печена каракуда, кисната за денонощие в козе прясно мляко „а ла Чехов“, да не говорим за прочутото дайкири „Хемингуей“ – тя беше истински бог на шейкъра!

Случи се така, че капитан Хаджикметски почина твърде млад – точно когато децата вече се отделиха, а те двамата с Елеонора все още имаха твърде много време до старини и твърде малко общи спомени от сушата и морето – липса, която двамата чакаха две десетилетия, за да поправят. И именно в момента, когато дойде тяхното време, съпругът се помина внезапно.

Минаха няколко години, официалният траур вече беше приключил, децата сами подтикнаха Елеонора да потърси отново личното си щастие в обятията и дома на друг мъж. Тогава, след няколкомесечно проучване и таен кастинг, съвсем неочаквано и по щастливо стечение на съдбата тя срещна на съвсем импровизирано гости у приятели, подготвяно грижливо близо две седмици, архитектът Генчо Градев.

Ефектна дама като Елеонора привлече веднага вниманието на архитект Градев. Стеснителният, но изключително сериозен и достолепен вдовец беше впечатлен от нейната изискана аристократичност, а и самотата доста го мъчеше, след като покойната госпожа Градева се пресели в отвъдното и остави домашните му дела на произвола. Елеонора бързо се настани в сърцето и дома му, като преди това, както изисква доброто възпитание, получи брачен пръстен и подписа на Генчо върху съответния документ.

Бракът вървеше безметежно и романтично – Елеонора и архитект Градев направиха визита на роднини в ямболско и отнесоха вкъщи със семейното возило отбрани армагани. Буркани със слънчеви домати-конкасе, бейби-краставички в тайна семейна марината, био картофи и зеле, яйца от свободно отглеждани кокошки клас „А“ и ръчно бутилиран сок от бъз без химически консерванти бяха най-ценният сватбен дар за Елеонора от родата на Генчо. Прибирайки се у дома, тя отдели около две седмици за реорганизация на килера и кухнята. Доказа на практика, че архитект Градев може и да е един от най-търсените и доказали се специалисти, ама по отношение на функционалността на вътрешния дизайн хич го няма. Доказа го безшумно и деликатно...

И се започна едно мирно съжителство... Елеонора се грижеше за дома, а Генчо – за финансовото му обезпечаване. Тя ежедневно бродеше сутрин из пазари и бутикови бакалии, за да набави висококачествени провизии за семейната трапеза. В събота и неделя семейството посещаваше провинцията, от където Елеонора подбираше сезонни зеленчуци и домашно приготвени млечни продукти, свежо месо и деликатни плодове и подправки. В неделя вечер тя вадеше на масата в кухнята последните придобивки, подготвяше ги за правилно съхранение и нареждаше съкровищата по съответните им места. Архитект Градев оставяше съпругата си да върши каквото желае и тихо се наслаждаваше на щастието си. Вечер сядаше с нея на трапезата и тихо, по неговия срамежлив начин, уважаваше с нож и вилица ежедневния ѝ труд...

В един щастлив семеен живот винаги настъпва онзи критичен момент, в който малкото камъче преобръща колата. Според представителна извадка на българския бракоразводен регистър това най-често е предизвикано от някой много дребен момент от домакинското ежедневие, който обаче се оказва непреодолим за двамата съпрузи. По отношение на характера на този момент статистиката е още по-безкомпромисна – съвсем максимален е процентът на тези случаи, в които този момент е провокиран от накърнено женско самолюбие. За съжаление такъв провокационен момент настъпи и в безоблачното ежедневие на архитект Градеви – онзи нещастен момент, в който Елеонора запита Генчо:

– Скъпи, как ти харесва вечерята?

За огромно разочарование на Елеонора и за трижди по-огромна изненада на Генчо, който очакваше искреността му да бъде оценена и въобще беше решил, че въпросът е зададен с желание да бъде изравнена една лека и незначителна неравност в съвместния им живот, архитект Градев отвърна:

– Прекрасна е, Елеонора, макар че не е така, както готвеше покойната ми съпруга!

Елеонора беше толкова изненадана, че усети цялото си същество парализирано, и именно това ѝ състояние на вцепенение я предпази от неволна необмислена реакция. След около три часа, току-що успяла да преодолее емоционалната парализа, тя вече беше размислила и беше решила, че на тази ѝ възраст е крайно неразумно една несполучлива гозба да я лиши и от втория ѝ съпруг, затова тя се отказа от мисълта да се окаже разведена жена или вдовица за втори път. Тя просто реши да се откаже за вбъдеще от тазвечершното злополучно ястие „Касуле от долината на Лоара“.

Но веднъж вече алармирано, вниманието на Елеонора беше твърде изострено и затова на следващата вечер тя пак запита своя Генчо как намира печеното пиле с глазирани зеленчуци „а ла Уестминстър“. За огромно нейно разочарование архитект Градев отново отвърна:

– Прекрасно, скъпа Елеонора! И все таки не е като гозбите на покойната ми съпруга...

Елеонора беше съкрушена.

На следващия ден тя отвори тефтерчето си с телефонни номера и за около час впрегна някогашната си флотилия да възстанови доставките от цял свят. Това никак не беше лесна задача, защото на част от колегите на покойния капитан Хаджикметски им беше писнало от редовния елеонорин тормоз, а вече го нямаше и покойният ѝ съпруг, комуто да са колегиално задължени. Други бяха неоткриваеми поради триметровата стена, която съпругите им бяха построили между тях и Елеонора, озовала се за известно количество време свободна жена с изкусителни умения в кухнята, така неустоими за кой да е мъж. Въпреки пречките, младата госпожа Градева успя да намери път към сърцата и достъпните за тях хранителни пазари на старите си доставчици, и така към дома на архитекта отново потехока несметните хранителни богатства на цял свят. Така Елеонора започна да изненадва всеки божи ден Генчо с кнедли по чешки, болонезе по милански, патица по пекински, дори кенгурски стек по мелбърнски – два пъти! Огромната драма във всичко това беше, че всяка една семейна вечеря завършваше с признанието на архитект Градев „Прекрасно е, Елеонора, но, не знам как така се е получило, но някак си, неизвестно как, а и навярно съвсем случайно, не е като сготвеното от покойната ми съпруга!“

След няколкомесечен отказ на Елеонора да се признае победена от покойната, тя все пак се реши да потърси помощ за все по-изплъзващите ѝ се кулинарни юзди. Най-напред тя попита съседката Ваня – учителка по руски на средна възраст, безцеремонна, но добра по душа и открита по характер.

– Йелье, да ти кажа правичката, хич не знам! Тя, покойната, не беше много общителна и ний, така, не са събирахме много-много. Даже май хич. И тя не идваше, и аз не ходех. Та хич и не знам кво са яли, как са яли...

Елеонора не се отказа. При следващото посещение на свекърва си в ямболското село тя хвана старицата под ръка и я отведе в градината, уж да ѝ покаже от коя леха да накъса зелен боб.

– Йелье, майка, да ти кажа правичката, хич не знам – отвърна ѝ мама Руска. – Аз кога ходех на гости, туря в торбичката една печена кокошчица, туря две бурканчета трушийка, малко домашно сиренце, малко чушчици, и тва ядяхме! А инак как е готвила, що е готвила – гледам, Генчо нивгаж не е заслабвал, та ше трябва да е готвила!

Още няколко пъти Елеонора удари на камък, като с всеки следващ опит отчаянието ѝ растеше ли, растеше. Тя продължи да готви на Генчо, като го подпитваше с надежда след всяка нейна кулинарна фантазия. За огромна нейна трагедия отговорът беше все един и същ – „Всичко много хубаво, Елеонора, ама не готвиш като покойната ми съпруга!“

И ето, днес, няколко месеца след началото на тази кулинарна сага, тя огорчено обели две торби арпаджик, донесени от еко градина в ямболско, оскуба с натежало сърце четири гургулици, отстреляни предния ден от странджанска ловна дружинка, задуши зарзавата с масло в чугунена тенджерка и прибави с яд предварително изкиснатите в марината гургулици заедно със зеленчуков бульон в тенджерката с френската лучена яхния с гургулици. Сега, ронейки горчиви сълзи, бъркаше провансалската яхния с чувство на безнадеждност, силно предчувствайки грандиозния провал на днешната вечеря.

В този момент домашният телефон звънна. Елеонора, която и без друго стоеше на тръни заради вечния неуспех в кухнята напоследък, подскочи и пусна дървената лъжица в тенджерата. На домашния телефон звънеше само свекърва ѝ, така че изненада по жицата отсреща не се очакваше.

– Ало, здравей, майко – Елеонора преглътна сълзите си не само да не разтревожи старицата, но и за да не признае своя провал.

– Йелье, аз съм, майка! – младата жена премигна досадена – че кой може да бъде! – Йелье, да дойдете тая неделя да си земете яйца! Отделила съм ви три кори яйца! Да дойдете, да са ви пресни! Другите ми ги донеси, старите, ше ги продам на пазара.

– Ще дойдем, мамо Руске, нали знаеш, всяка седмица идваме.

– Добре. Йелье, лападът излезе, майка. Да ти набера ли да ти задуша и да ти го туря в буркани?

– А, недей, майко! Ще си набера аз и ще си задуша, че аз по-твърдичък го искам, не така мекичък, както го обичаш ти – душата на Елеонора се свиваше бавно, но упорито, от нова тревога. „Сигурно ще да е заради тоя преварен лапад, да не го съсипе пак“, помисли си тя.

– А, хубу, майка. Че Генчо, нали знайш, много обича баница с лапад. – Елеонора продължаваше да има чувството, че бавно, но безвъзвратно настъпва някаква огромна беда някъде около нея. – Ти ко прайш, майка?

– Ми, мамо Руске, готвя... – изрече Елеонора и тъкмо в този момент разбра откъде я връхлита огромната беда. Тя се сепна, пусна слушалката и изтърча в кухнята – оттам се стелеше отвратителна миризма. Спусна се към печката и успя с кърпата за ръце да издърпа от котлона тенджерата с лучената яхния с гургулици.

Яденето беше напълно загоряло!

Втрещена, Елеонора постоя няколко секунди, загледана объркано в тенджерата. После изправи рамене, отри ръце в кърпата, метна я на кухненския плот и решително излезе от вкъщи.

Докато стигне до вратата на отсрещния апартамент обаче споменът за загорялото ястие я сграбчи за гърлото. След него постепенно нахлуващите спомени за недоволството на Генчо през последните месеци започваха един по един да протягат ръце към гърлото ѝ и да я душат. Когато комшийката Ваня отвори вратата, Елеонора вече плачеше сърцераздирателно.

– Манджата ми загоряяяя-я-я... – хлипаше Елеонора.

– Иииих... че то вече пет без двайсет, няма време да направиш друга – плесна се по челото Ваня. При тези думи Елеонора ревна с пълна сила.

– Еее, стига, де? Той Генчо и без друго нямаше да го хареса! – опули ѝ се комшийката. Сега вече Елеонора започна да се дави от рев.

Ваня я погледна втренчено. Поседя на вратата, помисли, пък я хвана под ръка и я вкара вкъщи.

– Хайде, ела тука, ела да ти сипя едно да те поотпусне!

След час в кухнята на Ваня Елеонора допиваше третото си уиски. Комшийката ѝ пушеше една след друга тежките си цигари и ѝ говореше кротко:

– Добре, де! Не било същото, та не било същото. Ми и ти пък – като ти е толкова важно да е същото, що си мълчиш? Питай го него! Ако не ти каже, ма фрасни му един по муцуната, ма! Що търпиш! Тропни по масата, кажи – като искаш някак – кажи как! Ако ли не – няма да търсиш махна! Всичко правиш да му угодиш, той – недоволен!

– Да... фрасни... тропни... кажи... – омагьосана от авторитета на Ваня и властта на уискито ѝ, Елеонора придобиваше смелост да реши семейния си проблем. С премрежен поглед тя следеше отривистите жестове на комшийката, повтаряше на себе си ключовите думи от защитата си и все повече изправяше рамене.

След още четвърт час терапия Ваня изтласка Елеонора през вратата на жилището си и я насочи към тази на Градеви.

– Хайде! Генчо сигурно от близо час си е вкъщи! Иди и му тропни по масата!

С танцова, но решителна походка, Елеонора влезе вкъщи. Прекоси със стъпките на салса коридора на апартамента и с небрежна крачка престъпи прага на кухнята. Там, както очакваше, завари своя Генчо.

Там е работата, че вместо намръщен и огорчен, както очакваше, тя намери съпруга си в блажено разположение на духа, изписано красноречиво на лицето му. Архитект Градев се беше разположил на мястото си на масата за хранене, пред него имаше една дълбочка чиния, в която ровеше с вилица и пръсти, а до чинията на масата, направо на покривката, беше поставена загорялата тенджера с лучената яхния с гургулички.

– А, Еленце... – Генчо се нахили още по-широко и посегна към тенджерката.

Елеонора с потрес наблюдаваше как Генчо загреба остатъка от арпаджика от тенджерката и застърга с черпака по черното загоряло дъно.

– Ма кой ми се е прибрал, бе, Еленце! Ма кой, бе, злато мое... – архитект Градев сипеше непознати за съпругата си мили думи, а блаженството се разливаше от него из цялата кухня. Нито за миг Генчо не изпускаше от ръка вилицата и не преставаше да гони с пръсти гургулички из арпаджика.

А най-потресена от всичко Елеонора беше от почернелите загорели лукчета, които мъжът ѝ с наслада пъхаше в устата си!

– Ма кой, бе? – продължи Генчо. – Ма кой ми се научил да готви, бе!

Елеонора, схванала какво ѝ говори архитект Градев, бавно разшири очите си.

– Ма миличкото ми Елинце, бе! Ма Елинце, точно като покойната ми жена си ми сготвила, бе, миличко! – Генчо Градев преливаше от щастие и нежност.

Елеонора излезе от вцепенението си. Пое си въздух с пълни гърди и ревна наново – отчаяно и неистово.