Магаричката на бай Ник

Магаричката на бай Ник

I

Това беше през петдесетте години на миналия век. В нашия IХ-б клас имахме съученик Никола Петров Панайотов от едно село в околията на около 10 километра от града. Всички го знаехме с името “бай Ник”, даже и учителите. “Бай”, защото бе по-възрастен от нас с около 2-3 години. Вероятно е повтарял в някой от класовете. Такива имаше и други. Един от тях беше например Данчо Митев Чучулигата, който вместо повтаряющ, както казвахме, с достойнство произнасяше неизвестната за нас дума “репендент”. Дали е бил репендент бай Ник, или е прекъсвал в класовете, обикновено след прогимназията, както тогава се случваше често, не сме се интересували. Казвахме го бай Ник и защото бе по-висок, а защото бе тънък като конец и вървеше приведен, наистина изглеждаше на по-голям от нас.

Бай Ник не живееше на квартира като другите от селата в нашия клас. Неговият баща му купил една магарица за личен транспорт от селото до гимназията и обратно. То беше дребно и кротко животинче. Бай Ник стърчеше върху него като минаре на. джамия, краката му почти опираха до земята. Всяка сутрин в класната стая, изправени пред прозорците, като най- важно събитие в началото на деня гледахме величественото му пристигане от село, как връзва магаричката за един кол на оградата на училищния двор, как си я потупва по гърба, после и подава нещо в устата и едва тогава тръгва бавно-бавно, и няколко пъти докато влезе в сградата спира, обръща се да си я погледа. Училищните звънци биеха, дори вторият звънец да е, Бай Ник като че ли, не ги чуваше. После обръщахме погледи към вратата на класната стая не за учителя, а за него. Той влизаше зачервен и задъхан от бягането по стълбите нагоре, с големите си крачки бързо намираше своето място до прозорците и забиваше поглед към магаричката си. Нищо друго не го интересуваше. И той като нас ставаше, когато дежурният извика “клас стани!”, но не гледаше към вратата, а продължаваше да си гледа магаричката. В часовете Бай Ник пак гледаше към нея и само от време на време поглеждаше към черната дъска и учителя. Отначало учителите му правеха забележки, дори няколко пъти го изгонваха от стаята и му пишеха неизвинени, но скоро се примириха, съжалиха го като беден и измъчен, защото ставал сутрин рано и всеки ден, често в дъжд или студ, пропътувал е огромно разстояние. Имаше учители, които на шега или сериозно отиваха към прозорците, поглеждаха към магаричката и с няколко слова за нея се опитваха да ни разведрят. На магаричката започнаха да гледат като на нещо, каквото са сега личните леки коли.

През всяко междучасие Бай Ник отиваше при магаричката си, чешеше я, накъсваше й треви и бодили, когато завалеше сняг я покриваше с чул. И ние отивахме при вързаното животинче, беше ни интересно и мило. В града имаше на всяка крачка магарета, но те ни се виждаха като чужди, може би защото Бай Ник много ни говореше за това същество. Той беше стеснителен както всеки дошъл от село, но за магаричката се отпускаше, а по-късно започна да съчинява истории. За една от тях ще ви разкажа, но нека да не пропусна един много важен случай.

Имахме класно по алгебра, когато гробната тишина се процепи от ридаещият глас на Бай Ник и молба учителят да му разреши да излезе. Докато му викнат да мълчи, той изскочи с големите си крачки от стаята. Каква е била работата?

ІІ

Магаричката не останала без внимание и от хлапетата в града. Те й пуснали конски мухи и побягнали. Бай Ник, който гледал повече навън, отколкото в задачите по алгебра видял как вързаното за оградата мило същество подскача и рита със задните си копита. Да го освободи от конските мухи е било много по-важно от класната контролна работа!

Ето една от съчинените от Бай Ник истории. Когато се върне след обяд от училище, баща му, “мурукът”, както го казваше той, не го оставял свободен. Пращал го да копае лозето, да пасе воловете, да помага в какво ли не и прочие. Затова вместо да му наеме квартира, купил му магаре за да се прибира и да му помага. И той като другите ученици от селата искал да е на квартира и да може да скита след училище тук и там из града, но мурука бил проклет човек.

– Ама и аз не съм прост – разказваше ни Бай Ник, – казах на мурука, че учим и сутрин и след обяд, вземах си хляб от къщи и се прибирах чак вечерта, когато вече на никаква работа не може да ме прати. Тогава скитах из града, видях всичко, но ми се искаше да си поспивам след обяд, особено когато е топло време. И измислих! Тръгвах си с магаричката след училище. На два километра от село има рекичка с трева за магаричката и сенчести дървета за мене. Докато е горещо тя пасе, а аз лягам по гръб и спя. Когато започне да залязва слънцето, аз онождам магаричката, после я възсядам, тя прецамбурва рекичката и продължаваме към село. Така си живяхме дълго време. Веднъж обаче, когато я възседнах, магаричката не тръгва. Махам с крака, удрям я с пръчка, пак не ще. Слязох, минах от другата страна на рекичката и я дърпах с въжето, а тя се подпира на предните си крака и не тръгва. Магарешки инат – казвам си. А слънцето ха – ха да заседне. Минах зад магаричката и я налагах с тояга. Пак не тръгва! Седнах да помисля какво да правя. Сетих се, че защото този път съм спал повече, когато съм станал съм бързал да се прибера преди да се стъмни, не съм се отчел на магаричката. Тогава отидох зад нея, извърших си процедурата... и когато пак се качих върху нея, тя сама тръгна без да я подканям.

-----------------

Илюстрация: Пенчо Дешев

-----------------

Публ. в “Прибой. Литературен сборник”, поезия и проза от автори, членове на Съюза на независимите български писатели, филиал Бургас. Съставител: Георги Мавродиев, Бургас, 2018 г.

-----------------