Мартенска приказка

Мартенска приказка

Баба Марта отзарана
нещо мъка я обхвана –
смръщи вежди, замърмори
как от всякакви неволи
вече адски й дотяга
и разсърдена си ляга...
В къщата си бързо влезе,
дръпна тъмните кепенци
и с юрганче се заметна
тази бабичка несретна...
Слънцето се скри веднага –
сякаш някой със тояга
го прогони от небето –
надалече, там където
скоро няма да се върне
или другаде ще свърне...
Цялата гора заплака –
никой не обича мрака,
а намръщената Марта –
още повече ината
хич не искаше да чуе
и кожуха да изуе...
Разтревожиха се всички –
от големи до мънички –
на земята и в небето
им се стягаше сърцето,
че за Мартенска забава
пролетта им закъснява...
Горският съвет се свика –
Царят Лъв да се опита
да измъкне топлината
от на Бабата душата...
Той на колене й падна:
“ – Мила Марто наша, харна,
хайде слънце подари ни,
бистри ручейчета сини,
цветни, ширнали се ниви –
да танцуваме щастливи
и на тази дълга зима
край да видим, че ще има!”
Баба Марта го погледна,
мързеливо се протегна,
и с бастунче във ръката
го упъти към вратата:
“ – Тръгвай, Царю нечестити,
път обратен забрави ти!
Само искаш, а в замяна
на какво да съм засмяна?!”
Върна се Лъвът посрамен,
стори се на всички странен,
но решиха да не питат –
да не вземат да изпитат
те на Царя си печата
с шамаросващата лапа...
Баба Меца се облече:
“ – Моят ред дошъл е вече!
С Марта знаем се отдавна –
туй за никой не е тайна,
мене тя ще ме послуша,
че дошло ми е до гуша
да се ровя в преспи снежни
и от бури безметежни
чак събудих се зарана
ах, горкана аз Мецана!”
Тръгна Меца, но след време
се завърна “на колене”...
“ – Никого не ще да чува –
хем самичка си добрува
тази проклетия недна,
нека вземе й приседне!”
Вълчо също се опита,
но позорно бе изритан
с ядни думи във лицето
и обида за сърцето...
В горската безкрайна драма
се провикна и Лисана –
тя лениво се надигна
и на всички хитро смигна:
“ – Хайде, стига сте тъжали,
сякаш сте без време стари,
ето – аз ще се намеся
и студът ще е отнесен!”
Врътна пухкава опашка
и сред възгласи юнашки
път пое в гората стара –
да се върне с чест и слава...
Баба Марта я посрещна,
поизслуша я с насмешка,
и със реплика позната
я побутна към вратата...
“ – Лиске, тръгвай, че отрано
ден изгубила си само
и напразно се надяваш
като мене увещаваш –
зимата не ще да стихне,
докато не се усмихна!”
Тъжна върна се Лисана,
но с природа обиграна
безразлично се изказа,
даже с капчица омраза:
“ – Няма смисъл да се трудим
и безкрайно да се чудим,
тази баба, доста стара
на инат си го докара
и със почест ме покани –
напои ме и нахрани,
но при все че вкусно беше –
да полегне й се щеше... “
Пак затюхкаха се всички –
ще успеят ли самички
да се справят като няма
и късмет дори Лисана...
Зайко пратиха накрая –
с радостта си да омая
на старицата душата –
да просветнат небесата...
Той подскачайки дойде си –
вест злощастна им донесе –
от далечната й къща
че без пролет се завръща...
Мъка черна зла премяна
метна бързо и обхвана
всяко стръкче, клон, тревица,
животинчета и птици –
как заплакаха злочести –
стихнаха игри и песни...
И тогава, в тишината
тих гласец разкъса мрака –
мъничката лястовичка,
долетяла сам – самичка
се изправи и изрече:
“ – Аз ще се опитам вече –
скромен дар съм сътворила,
но сърцето си съм скрила
в тези нишчици червени,
а и бялото – от мене
и перцата си съм вплела
в това изящно ръкоделие!”
Смях избухна на талази:
“ – Птиче малко, кой ще пази
тебе точно да отидеш
и надежда да откриеш?”
Но решена да се справи,
зад гърба си ги остави
и със клюнчето си малко
чукна на вратата плахо...
Баба Марта се надигна,
свъси вежди, попремигна,
взе в ръцете си кончето
и просветна й лицето...
“ – Този дар за теб е, Бабо!
Будна нощ изкарах – само
плетката да стане цяло –
да закича твойто рамо!
Виж – червеното кръвта е –
как обичам – да се знае,
бялото доброто крие –
всичко лошо да изтрие...”
Баба Марта се обърна –
птиченцето си прегърна,
в този миг светът притихна –
тя широко... се усмихна...
Бурно цъфнаха тревите,
забълбукаха реките,
а земята зажадняла
затанцува до премала...
...
Оттогава все се знае –
Баба Марта си играе –
ту е тъжна и засмяна,
но във пролетна премяна
се облича и самичка
долетят ли лястовички...
А изплетените нишки
са обичани от всички –
ЛЮБОВТА във тях е скрила
животворната си сила!

----------------
Публ. в “Приказките на мама”, Бургас, 2016.