Майка

Майка

Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее.

– В бащината ми къща – отговори той.

Прегледах го и той си тръгна. Проправи си път сред болните пред кабинета и излезе на улицата. Изглеждаше самотен, изоставен...

За първи път дойде на преглед преди петнайсет години – върлите времена на политически недоразумения и нерегламентирани плащания в учреждения, по кръстовища, в болници, навсякъде... Водеше го майка му – отрудена селска жена със забрадка. Черна. С черни дрехи. И с черни тревожни очи. Висока, слаба, скулеста.

Той бе едър, тромав, на трийсет и няколко години.

Развиваше артрит.

– Страшно ли е? – попита тя.

– Не е страшно, но е за цял живот – казах аз. И допълних: – Ще пие лекарства и ще се подобри.

Тя се замисли. След малко промълви:

– Ще продам къщата да го лекуваме. Колко ще струва, докторе? – и ме погледна с черните си изпитателни очи.

– От къде сте? – попитах аз.

– От Бобов дол. Баща му беше миньор – отговори тя.

– Колко ще ѝ вземеш за къщата? – попитах аз.

– Колкото, толкова. Важното е да го лекуваме! – сви устни тя.

– Нищо няма да продаваш – казах аз.

– Ще я продам – поклати тя глава.

– Къде ще живеете? – попитах аз.

– Не знам. Важното е да го лекуваме! – и отново сви устни.

– Нищо няма да продаваш! – повиших тон, раздразнен от упоритостта ѝ.

– Ще я продам, ще я продам! – клатеше тя глава, все едно че къщата бе виновна за болестта на сина ѝ.

– Дай ми паспорта му и след два дни елате да го приема в болницата – казах аз.

Беше времето на районирането и не можех да приема сина ѝ в клиниката без софийска адресна регистрация. Регистрирах го на адреса на майка ми и баща ми, записах го при моя личен лекар и взех направление за прием в болница – нещо, което направих след това и за други болни. След две седмици го изписах подобрен. Тя дойде да го посрещне. Носеше торбичка с яйца, увити в хартия. Приех ги с благодарност. Това я зарадва. Синът ѝ излезе от стаята – едър, непохватен. Тя го погали по брадясалата буза и промълви:

– Благодаря ти, докторе – и попи сълзите с края на забрадката си.

------------
Из “70/45 Избрано”, Импресии, разкази, новели, изд. “КЛМН”, С., 2024.
------------

* * *

Изнизаха се неусетно, бързо – 70 години. И реших да си направя подарък – да издам в книга най-добрите си къси и много къси импресии, разкази и новели с надеждата моите скромни житейски прозрения да достигнат до повече хора и, дай Боже, да ги развълнуват – изконната мечта на всеки пишещ. А дали пишещият е писател, това ще определи само Негово Величество Читателят. С надеждата да бъда оценен като такъв предавам в ръцете ви моята юбилейна книга, скъпи читатели, колеги и приятели.

Златимир Коларов

------------