Метафизичната природа на творчеството в стихотворенията “Очите”, “Далнина” и “Вдъхновение” от Боян Ангелов

Метафизичната природа на творчеството в стихотворенията „Очите“, „Далнина“ и „Вдъхновение“ от Боян Ангелов

Природата на творческия процес все още е непознаваема за човека. Така, както е непознаваема и природата на любовта. Опитите да се вкара творческият процес в някаква логическа рамка, чрез която да бъде обяснен, се оказват неуспешни. В продължение на хилядолетия философи и психоаналитици се опитват зад метафизичната му същност да открият някакво рационално зърно, но и до ден днешен никой не е успял да го стори. Според Платон има неща, които не могат да бъдат изразени с думи. За тях е необходима продължителна близост с предмета на познанието и усилие да се проникне в него докрай. Чак тогава някаква искра блясва и запалва в душата светлина, която после сама се поддържа. Затова Платон се стреми да формира у учениците си умението да чувстват нещата, да ги усещат и съпреживяват чрез едно продължително потапяне на душата и волята в сърцето на живота. В този, който успее да го постигне, ще бликне огънят на Словото. Но как точно се ражда този огън на словото, Платон не обяснява. Той го определя като Божественото в човешкия разум, което ни разкрива Истината за света. А за да опознаем Божественото, трябва да го осъзнаем в самите себе си. Тази теза до голяма степен е заложена в стихотворението на Боян Ангелов „Очи“.

Паратекстът на творбата носи богата символика. Окото, орган за зрителното възприятие, е придобило за човечеството символичното значение на средство за интелектуално познание, а функциите му се разглеждат в три варианта: двете очи като орган за приемане на светлината; окото на челото (третото око на Шива, при което прозрението достига до съвършенство) и окото на сърцето. За масоните окото символизира видимото (от физическа гледна точка), Словото, Божия разум и Творческото начало (от гледна точка на свещения свят), а от гледна точка на духовното или божественото – Великия Архитект на Вселената. Явно е, че още на ниво паратекст Боян Ангелов иска да предупреди читателя, че със своята творба ще се опита да потърси ключ към тайната на нещо от особена важност, което е останало неразгадано до сега.

Условно текстът на стихотворението може да бъде разделен на три семантични фрагмента – първият има задачата да докаже, че Бог не е отделен от човека с някакви космични пространства, а е частица от всичко, което го заобикаля; вторият коментира присъствието на Бога в проявленията на изкуството, а третият загатва природата на самия творчески процес, без да се стреми да я обясни или докаже.

Още първите два стиха, повтаряйки като ключова думата от заглавието, обвързват представата за очите с божественото: „Пътуването към очите на Бога,/ не винаги има пространствена форма.“ На имплицитно ниво очите свързват пътуването, като представа за пътя на познанието, с неговия носител – Бога , като в същото време отричат разстоянието, което човекът трябва да премине, за да достигне до „очите на Бога“. Така поетът приближава Бога до своя лирически говорител, за да аргументира след това тезата си, че всъщност Бог е във всичко, което ни заобикаля. Трудно би могла да бъде дешифрирана абстрактната синтезирана мисъл на Боян Ангелов, без помощта на символиката на използваните образи. В следващите стихове поетът обвързва представата за „очите на Бога” с три образа – паяк, котка и жена – които са носители на амбивалентна символика. Паякът, от една страна, е „тъкачът“ на булото на илюзиите, което скрива върховната Действителност и символизира падението на пожелалия да съперничи на Бога, но от друга страна той се възприема като космичен създател, като висше божество и демиург. В стихотворението на Боян Ангелов образът му е допълнително натоварен със семантичните знаци на съня: „Бог ме гледа/ с очите на паяк,/ безгрижно оплел се в съня ми...“ Сънят, като психологически феномен, позволява на субекта да се изплъзне от влиянието на волята и отговорността. Тъй като неговите нощни „сюжети“ са спонтанни, несъзнателни и ненаправлявани от човешката воля, сънят най-често изразява „скритите“ стремежи на индивида. В този смисъл връзката между Бога, превъплътил се в очите на паяк, който се е „оплел“ в нишките на съня („Бог ме гледа/ с очите на паяк...“), може да се разглежда като стремеж на Бога да накара лирическия говорител да се отърси от своите илюзии, да отвори очите на Душата си за Истината, скрита зад паяжината на съня. Голяма част от народите по света възприемат появата на котката като лошо предзнаменование, като слуга на Ада, като символ на мрака и смъртта. В Египет обаче хората виждат в нейния образ превъплъщението на богинята Баст, смятана за добродетелка и закрилница на човека. В стихотворението на Боян Ангелов нейната символика не е конкретизирана, но имплицитно е препокрита със символните знаци на женското начало – „котка или жена“. Жената (повече от мъжа) е свързана със световната душа, с първичните сили, защото чистото и автентично женско начало (въплътено в образа на Дева Мария) е белег за светла и целомъдрена Енергия. В стихотворението на Боян Ангелов обаче образът на жената е вписан в представите за лицемерна измамност и коварство:

Бог ме гледа (...)
с очите на котка
или на жена,
която ме мами,
когато изрича:
– Любовта е обагрена
с цвета на очите ти...

В първия семантичен фрагмент водещият образ на Бога – „Бог ме гледа...“ – няма точно изразени ценностни характеристики. Не е ясно защо той „гледа“ лирическия говорител – дали го следи със злорадо чувство и надменно пренебрежение заради неговата духовна слабост, или го гледа, за да го насочва сред сложните житейски ситуации, с размити граници между добро и зло, в правилната посока по време на пътуването му към „очите на Бога“.

Вторият фрагмент изцяло е подчинен на идеята за първичната демиургична функция на Бога като творец на света, той носи в себе си зародиши на думи, ритъм, разум, цветове, които са необходими на човека-творец, изпълнен с копнежното желание да се превърне в „щедър художник“, който пресътворява божествената красота на света в своите произведения. За да може обаче този творец-художник да постигне мечтата си, той трябва, както казва и Платон, най-напред да открие очите на Бога в себе си. Ако успее да се абстрахира от суетата на външния видим свят, ще може да отвори очите на душата си, с които да превърне звуците на Божественото в себе си в дума, ритъм и цвят:

Очите на Бога
възникват,
когато
затворим очи...

Платон схваща познаването на света като познание за Истината. Човекът може да постигне това висше познание чрез чувствата, интуицията и инстинкта си. Тогава то ще стане нещо повече от наука, защото ще бъде рожба на несъзнателното, на Висшето, на Божественото в човешката душа.

Ученикът на Платон – Аристотел – разглежда изкуството като вид познание, което е по-голямо от онова, придобито върху основата на опита. Защото, докато историкът говори за неща, които вече са станали, то поетът говори за онова, което би могло да стане. В своята поетика обаче и Аристотел не отива по-далече от характеристиките на отделните литературни родове, защото коментира композицията и сюжетите им, начина на използване на словото в тях, но не и природата на самия процес на раждането на идеята и на творческото ѝ пресъздаване. Едва след Зигмунд Фройд, с помощта на психоанализата, се правят опити да се навлезе в тайнствата на лабораторията на Духа в процеса на творчеството, за да се достигне до извода, че естетически ценните произведения са проявление на несъзнателното, а Гьоте обобщава, че несъзнателното, съединено с размисъл, дава поетическия художник. Натрупаните лични впечатления, несъзнателно пренесени върху конкретен обект, отключват процеси, свързани с въображението, мисълта и чувствата, и създават нов фикционален свят, различен от наблюдавания. Интерес в това отношение представляват „Изповеди“-те на Русо. В писмото си до Малсерб той споделя интересна ситуация, когато под влияние на един въпрос на Дижонската академия изпада в състояние на внезапно вдъхновение – неусетно умът му се озарява от силна светлина, потоци от живи идеи нахлуват у него с такава сила, че той се чувства изненадан и смутен от случващото се. Онова, което успява да задържи в паметта си от този прилив на идеи, след това представя в произведенията си. И както сам признава – в резултат на тази ситуация става творец „мимо волята си“, под влияние на чужда мисъл, която отключва у него неподозирана творческа енергия. Подобен род отреагиране се наблюдава и в стихотворението „Далнина“, чието мото („Аз земното изгубих – спечелих небесата...“, Пейо Яворов) сочи причината, предизвикала творческите видения на поета Боян Ангелов. Явно е, че този Яворов стих е отворил някакви тайнствени врати към трансцедентното, към невидимото, откъдето започват да прииждат към него оживели в паметта му образи, населяващи поетичния свят на Яворов. Неслучайно първият стих включва в себе си една дълга апосиопеза, която вписва съдържанието и на битието, и на творчеството на поета – от първия плисък на нощната вълна на живота му до момента на равносметката в часа на синята мъгла. Именно в този невидим хронотоп е назрявало и придобивало своите знаци словото на Яворов, за да се излее в игривите строфи на неговата „Калиопа“:

Нощта е плисък... Синя е мъглата.
Стихът ще е гребло,
крило и рало,
преди да превъзмогне далнината
на пътя
от Чирпан до Анхиало.

Двата топоса бележат два значими момента от битието на Яворов – раждането на човека в Чирпан и раждането на поета в Анхиало. Греблото на словото в тези междинни години сред някакви неведоми, имагинерни пространства (ту като крило, устремено в небесата, ту като рало, забито в земята), упорито е търсило брод за превъзмогване на „далнината“ между твореца-човек и твореца-Бог. В тази „далнина“ неочаквано се сливат Яворовите видения за Месалина, Клеопатра и Сафо с виденията на преподавателя по гьотеанистическа естетика и история на философските системи, който разговаря с Кант и Андре Шение, който носи в себе си духа на младия Конфуций, но вече „започва да побелява“ и подобно на Платон „говори, говори, говори, / докато сам се превърне в мъдрост“. И неговият стих, подобно на стиха на Яворов, „е взрян в безбрежните талази“ на живота, и той знае да люби гибелно и под погледа на „прогледналия“ ден стихът му започва да се взира в сребърните пасажи на заревото, за да вгради поетичните нощни миражи „на мидата в изгряващия бисер“:

Денят проглежда
и успокоява
с отблясък ален
смуглия всемир, а
от паметта до късната представа
стихът
ще продължава да се взира
към дирята от сребърни пасажи
и сам ще стане зарево,
и с бистър
финес
ще вгражда нощните миражи
на мидата
в изгряващия бисер.

Стихотворението „Далнина“ е едновременно реминисценция на основните тематични ядра в поезията на Пейо Яворов, но и в същото време отражение на неосъзнатите пластове на духа, мисълта и въображението на самия Боян Ангелов. Стихът и у двамата поети носи знаците на раздвоението, душите и на двамата са обгорени от болката по „непрежалимата нива / в планинската безмерност / многогласа“, и у двамата ( макар и по различен начин), “хайдушките копнения“ са останали неудовлетворени, защото „няма свобода наполовина / както любов наполовина няма“.

Видението „Анхиало“ в последния фрагмент на стихотворението е поставено под знака на два важни символни образа – на залеза и на смокинята. Залезът е пространствено-времеви знак на спрелия миг между деня и нощта, между живота и смъртта, между реалния и отвъдния свят. Някаква интуитивна, необяснима причина е накарала поета Боян Ангелов да обвърже представата за залеза с образа на смокинята, която символизира безсмъртието, но не и дългия живот. Несъзнанието е по-старо психично качество от съзнанието. Именно то е натрупало някакви лични съдържания на духа, които е проецирало върху двата образа (залез и смокиня), за да ги свърже с „бродерията“ на стиха, който може да „вижда невидяното“, и именно поради това е безсмъртен:

А в Анхиало
залезът бродира
смокинови ухания
високо
над покриви и чудеса
и спира
в пристанището му зеленооко,
и вижда невидяното,
и търси
с възторжени усилия мечтата...
Загубил вярата
и обичта си,
стихът е завоювал
небесата.

В този фрагмент сякаш поетът Яворов съзнателно се е отдръпнал, за да даде пространство за изява на поета Боян Ангелов, у когото са се събудили някакви духовни първоначала на битието, които не могат да бъдат обяснени и проучени. Някаква вътрешна, интуитивно усетена енергия е активизирала музиката на словото и той, с очите на Бога в себе си, е прозрял и обективизирал откритата Истина – нашето реално битие е време на загубите, стихът обаче принадлежи на вечността. Финалът на стихотворението, сливайки се със съдържанието на мотото, ни убеждава, че именно той, стихът, ще свърже завинаги двамата поети в безкрая на вселенската „далнина“.

Ако предходните две стихотворения (малко или много) могат да послужат като „илюстрация“ на определени етапи от опитите на науката да обясни метафизичната същност на творчеството като процес, то третото стихотворение – „Вдъхновение“ – отразява гледната точка на самия Боян Ангелов от позициите на нашата съвременност и в този смисъл представлява негов личен влог в проучването на проблема. Вдъхновението, със своята необичайна природа, стои в началото на началата за сферата на творчеството. Именно поради това думата, която го назовава, е поставена като ключова още в паратекста на стихотворението. Не е случайно, че творбата е посветена на друг поет (Христо Ганов), което до голяма степен има задачата да мултиплицира изразената от Боян Ангелов позиция като гледна точка и на другите поети. В текста думата „вдъхновение“ не е използвана – в рамките на четирите класически строфи тя присъства чрез местоименното назоваване „то“.

Първата строфа обвързва съдържанието на понятието „вдъхновение“ с небесното („матова светлина / от вселената сътворена“) и с човешкото („алената река / на прерязаната ми вена“). Тази категорично заявена тенденция за неделимост на божествено-небесното от земно-човешкото в същността на вдъхновението има за задача да ни убеди, че творчеството като процес не би могло да съществува без тези две измерения – на Бога като носител на светлината на словото, и на човека , в чиято кръв е закодирана магията на живота. Неслучайно някои легенди разказват, че кръвта, изтекла от раните на Христос, събрана в Свещения Граал и смесена с вода, е истинско безсмъртно питие.

В следващите две строфи са поднесени характеристиките, които аксиологизират същността на вдъхновението – то е „неизказаното“, скритата тайна, която носи в зародиша си непознаваемото, божественото, и затова е „необятно“, както е необятна вселената, сред която като божествен престол е поставена земята. Вдъхновението няма материални измерения, но носи в себе си енергиите на светлината, способна да възкреси „посърналата надежда“, да се превърне в „съдбовен знак“, който предопределя пътищата към бъдещето;

Не материя, а маяк
за посърналата надежда,
то е онзи съдбовен знак,
в който бъдещето се вглежда.

Финалът на стихотворението буквално „заковава“ представата за вдъхновението като неизменна, задължителна част в същността на всеки творец – то е неговото „второ аз“, неподдаващо се на проучване, „полудиво“, първично, заложено свише, то носи в себе си светлината на живота, без чието „огниво“ неговото огнище би угаснало завинаги.

Поезията на Боян Ангелов е сложна, абстрактна, неподдаваща се на традиционните средства за анализ. В нея са закодирани знаците на теми и проблеми (като метафизичната същност на творческия процес), които човечеството тепърва предстои да разрешава и обяснява. И е прав Борислав Владиков в констатацията си: „Книги като „Далнина“ са за читатели, които имат голямо сърце и прозорлив ум. Симбиозата образно и философско мислене изисква широки познания и натрупани наблюдения, способност да асоциираш, да владееш алхимията на словото.“ („Боян Ангелов и неговата „Далнина“ – Литературен свят, бр. 91, януари, 2017 г.).

------------