Моят син бележник

Моят син бележник

Разлиствам листите.
От разкривените и пъстри редове
морето се усмихва натъжено:
“Забрави ме, момче.
Забрави ме наистина.
Не ти ли домъчня за мене?”
Разлиствам листите, които съм изписал
през кратките почивки за отмора,
зачитам се и в четене улисан
отново срещам градове и хора,
и острови, и кораби, пристанища,
и бури, и морета чисти,
познат и непознат човешки говор,
и крясъци на гларуси, и писъци
на ветрове, на корабни сирени.
От листите на моя син бележник
светът отново връща се при мене.
И аз отварям, Йоргос, твойта стая.
Забравих те, приятелю далечен.
Не сме се виждали, година става вече.

Ти може би си друг сега, не зная.
Не, ти си същият. Не може да е инак.
И стаята е същата. Познавам я.
С прозорец, който гледа към градината.
В стената малкият портрет на майка ти.
До него диплома за висшето образование,
където са написани излишни истини
като хвалебствени слова на некролог.
Залостени врати не се отварят с него!
Приятелю, прости. отбивам се за малко,
ще ида да погледам Матапан.
Мен винаги са ме привличали натам
скалите, дето раждат облаци
от бели чайки и от бели гълъби.
Обичам тези облаци! Обичам ги!
Те в себе си не носят страшни мълнии.
Не са предвестници на идващите бури,
а на една добра земя.
Красив е Матапан! Красив е!
Но още по-красива е луната,
която някак си ме гледа позачудена.
Приятелко, нима си ме забравила,
или те припознах със друга?
Наистина така е, но кога
родили са се толкова луни?
Не е ли туй фантазия, видение?
Не е. Очите си разтърквам със ръка
и виждам още множество луни,
накацали по островърхите джамии.
О, боже мой, те всичките са мъртви
и влюбени под тях не се разхождат.
Разхождат се бедомните, които
не са намерили под калните подмостия
място да пренощуват тази нощ.
Минавам по неоновата Пера,
където в тъмното примамливо треперят
греховните очи на Абаноса.
Навлизам в тази страшна улица
и ставам купувач сред купувачите
на хора и падение.
Гюлхара, пак съм ти дошъл на гости.
Не се срамувай. Ето ти банкнотата.
Ще постоим във тъмното като сестра и брат.
Ще отговоря на безброй въпроси,
които във очите ти прочитам,
за нашата Родина и за оня град,
чиято дъщеря ти беше някога.
Нали си спомняш Верчето, с което
играехте на кукли и на жмичка
във ловешкия стар квартал “Вароша”?
Нали си спомняш моята сестричка?
Порасна тя. Завърши академия.
Гюлхара, слушаш ли? Това е истина.
Тя може би те е забравила, улисана
в концерти и във представления,
но аз ще й разкажа всичко, всичко.
Гюлхара, колко страшни са очите ти!...

Разлиствам листите…
Какъв е този вятър, боже мой?
Защо вълните са така безжалостни?
Една машина с надпис “за Кремиковци”
е скъсала въжетата и бърза
да скочи в разгневеното море.
Един от нас ще трябва да я върже!
Вълните се изливат като водопад
и страшно е на хлъзгавата палуба.
Подпирам с гръб стомането бъдеще
и от премазаната ми ръка
изтича топла комсомолска кръв.
Кремиковски строители, връстници мои,
когато утре седнете на празничен банкет
да отпразнувате и края, и началото,
и аз ще бъда между вас вграден в машината
и ще изпея с вас един моторен марш
на настоящето и бъдещето.

Разлиствам листите
и преминавам тук
по твоя път, учителю Вапцаров.
Не знам дали си спомняш за Сарнет,
за онзи твой връстник от Фамагуста.
Ти може би тогаз си бил зает
с небето и звездите. Бързал си да чувстваш
красивата екзотика на Тропика.
Разбирам, ти веднъж си идвал тук,
но аз съм идвал много, много пъти
и виждах този побелял носач,
когото вече никой не наема,
как всяка вечер в падналия здрач
към своя дом посърнал, блед поема,
превит от непосилния товар
на празния самари немотията…

О, тези вечери!
Разказва боцмана, моряците се смеят.
Нали е смешно да се слуша как
старика с нежност за жена си ни говори.
Как оня ден накъдрила косите си и
                            и му харесала,
как вечерта излезли в градината
и се целували, и се целували.
Нали е смешно. Смешно е, приятели.
Така е смешно, че се просълзявам.
Аз, двадесет и три годишният, разбирам,
че този смях е сърцераздирателен,
че този смях до днес не е описан,
че този смях е нещо много страшно,
ако се взреш във страшния му смисъл!
Разказвай, боцмане! Разказвай, татко мой!
Тук недолюбилите и недоцелувалите
над тази закъсняла нежност
ще се посмеят, за да не заплачат.

Разлиствам листите…
Над производственото корабно събрание
е виснала тревожна тишина.
Стачкуват анверските докери.
Пропада плана.
Моряци, трябва ли да псуваме!
И важни ли са производствените планове,
и корабният график, диаграмите,
когато нашите приятели стачкуват!
Другарю председател на събранието,
искам думата!
От мое име
и от името на Комсомола във Родината
подкрепям стачката!
По дяволите нашите надпланови пари.
По дяволите закъснението. Печелим двойно,
ако със стоката в хамбарите
за нашата Родина натоварим
победата на стачката!
Разлиствам листите на моя син бележник.
Разлиствам дни и срещи, и събития,
разлиствам досегашния си път
и търся в него да открия
дали сред хората съм крачил истински.
Разлиствам листите…
Прочетох ви началото, приятели.
Бих искал всичко да пи прочета от него.
Бих искал толкова неща да ви разкажа
и заедно да се порадвам, да потъгуваме.
Но времето не стига, скъпи мои.
Ще трябва пак далече да отплувам.
Ще ви оставя моя син бележник
с една молба – във него да  допишете
за моята добра земя,
за всички вас, приятели!
Довиждане!