Музиката

Музиката

Музика... “Драгиева чешма”... Откога не я беше слушала. Сякаш от цяла вечност. Обичаше такава музика, тя докосваше сърцето й, караше я да пее. Но в някакъв момент спря да я слуша. Може би след като баща й се разболя. Та нали това беше неговата музика. И сега го виждаше, с вдигнати в танца ръце. Толкова много го обичаше. А сега вече го нямаше. Сигурно затова спря да слуша тези песни... за да не си спомня... и да не я боли.

Тази вечер, обаче, Невена остави песента да свири. Сълзите й бяха като лековита река, която миеше душата й. В главата й зазвучаха хиляди въпроси. Как стигна до тук? Кога се отказа от музиката – не само от тази, която чуваше с ушите си, но и от тази, която преди чуваше със сърцето си? Кога се предаде?

През всички години до сега се беше посвещавала на другите. Този подарък пък, беше получила от майка си. Тя й показа как да бъде всеотдайна. Толкова всеотдайна, че да забрави за себе си. През последните години осъзнаваше как повтаря този модел и се опитваше да се измъкне от него, защото искаше за себе си по-добра съдба от майчината. Но беше достатъчен и един миг на отпускане, и тя несъзнателно отново се впускаше да спасява хора...Хора, които не искаха да бъдат спасени. Хора, които предпочитаха да живеят така. Безотговорно. Лесно. А тя се отказваше от себе си заради тях.

През последните години често си даваше сметка, че в живота й се случва това, което е станало с онази прословута жаба, която поставили в един казан с леко топла вода. А после постепенно увеличавали температурата. Бавно. По малко. И тя така и не разбрала, че се е сварила. Така и Невена ден след ден се отказваше от нещо. Първо от ежеседмичната прическа. Тя беше лукс на фона на трудните години, в които нямаше редовна работа. После реши да направи мъничък компромис и да намали височината на токчетата. Та нали сега вече не кара кола...налага й се да ходи пеша. По-удобно е. Дори и не разбра как това намаляване я доведе до напълно равни обувки. И вече не се чувстваше елегантна.

После замени костюмите с дънки. Та нали вече не е мениджър. А и всеки ден пътува с автобуса, за да отиде на работа в съседния град. Студено е. Тясно е. А и някак не върви. Сега просто продава стоки. Костюмите й няма да бъдат на място. Даде си сметка, че ги е заменила с пуловери. Топли и удобни. Неелегантни.

А стреса я принуди да натрупа допълнителни килограми, за да се “предпази” – от несигурността, от самотата, от дните без мечти...И започна сама да не разпознава себе си.

Беше позволила да се откаже от нещата, които обичаше...от това, което беше. В името на другите. В името на разумността. На отговорността. Беше станала като онази жаба, сварената. А дори не беше разбрала.

“Тамбуро моя”... – музиката продължаваше да свири. “Пея песен тамбуро за нас, за твойте струни, за моят глас”... Невена тръсна глава като човек, който се опитва да се разсъни от дълъг сън. Откакто се помнеше музиката беше нейният другар. До преди няколко години тя не спираше да звучи в сърцето й. После беше замлъкнала. А тази вечер бавно се завръщаше. Така, както се завръщаше и жизнеността в тялото й. Жабата все още не беше сварена. Музиката я беше реанимирала. И сега тя лека – полека се събуждаше за живот.Нов живот. В който имаше място за токчета...за елегантност... за песни. И за мечти. Най-вече за мечти. Нейните мечти, не чуждите. Знаеше, че пак ще помага на хората. И пак ще им подава ръка, за да ги спасява. Но само тези, които искат да бъдат спасени. Невена се усмихна и си обеща, че няма да забравя да спасява и себе си. Всеки ден. Всеки миг. Защото осъзна, че не може да обича другите, ако не се научи първо да обича себе си. Не егоистично, просто така... по човешки.

Музиката продължаваше. Откакто живееше на квартира, Невена не си позволяваше да слуша музика силно. Не познаваше съседите и не искаше неприятности. А сърцето й копнееше за това звуците да изпълнят всяка нейна клетка. Дойде й на ум една идея и се усмихна. Сложи си слушалките и увеличи звука. Затвори очи и сега вече всичко беше музика. Нямаше проблеми. Нямаше го усещането, че тотално се е провалила в професионално отношение. Нямаше го страха, че няма да осъществи мечтите си. Имаше само музика. И усещане за себе си. А ръцете й неволно се вдигнаха и завъртяха тялото й в танц. Онзи танц, който танцуваше преди много години с баща си... Танца на живота. На радостта. На щастието да бъдеш тук и сега.