Не е ли време?

Не е ли време?

Когато спре магията на залеза
         и кестените си поемат дъх
         от лятната умора,
         когато шепотът на влюбените
         заглуши
         цвърченето на птиците в клонака,
         а градското казино на брега
заудря с тъпани срещу морето –
ти ще дойдеш ли при мене?

Не ме търси далече, яз съм тук,
         сред залива,
         на тази малка лодка от надежди,
         под мачта с неразгънати платна,
         вълните се въртят
         на своите безкрайни оси
         и аз те чакам тук, един безумец,
         загледан в трепкането на звездите,
         и няма да се уморя да чакам.

Нали ще дойдеш ти, нали ще дойдеш,
         но не откъм брега
         като летовница,
         накичена с треви и мидени черупки,
         а тихо ще се спуснеш от небето,
         ще слезеш като бяло облаче
         над моето чело –
         да ме помилваш и да ми прошепнеш:
         Лека нощ!

Благодаря ти, моя приказко, надеждо моя!
         Ти единствена
         на този свят си спомни,
         че поетът също е човек –
         и той греши,
         но нека никой да не го прекъсва,
         защото тъкмо в този миг
         той може би говори с бога
          и после ще се случи чудото.

След толкоз изпитания и болки,
         заблуди, лутаници и падения,
         не е ли време
         да се вгледаме в съдбата си,
         главата ми се пръска от безсъници,
         устата ми от спомени горчи,
         не е ли време, питам се, не е ли време
         да помислим за живота
         през изминалите дни?

По-скоро да отплуваме натам!
         Морето обещава тази нощ да бъде тихо,
         Само лодката ще се полюшва, ще се чува
само хлипането на веслата
и солени пръски
ще се стичат по лицето ми,
додето утринният вятър
не изсвири в мачтата
и не развее белите платна.

Тогава ти бъди до мене, ти – богиньо,
         ти – със сребърни пера по раменете,
         бъди до мене на разсъмване,
         бъди при мене винаги
         и чуй,
         когато изгревът ме понесе
         на своите червени копия
         по стъпалата на вълните,
         каква прекрасна песен ще запея!

Защото моята съдба
         не е в това, което си отива,
         не е в това, което ще настъпи,
         а в границата между тях – в морето,
         морето ме зове към онзи бряг
         със всичките тръби на свойто войнство
         и аз ще тръгна,
и ще се сражавам,       
и няма никога да се предам.

Живот? Какъв живот?
         Да се обърнеш гърбом към морето,
         да заглушиш в душата си
         огромния му шум,
         небето се разпъваше на пясъка,
         горяха облаците в жълти пламъци
         и чайките с проклятие и ужас
         излитаха от нашите ръце –
това живот ли е, къде ми е животът?

Там на брега останаха разбити мигове,
         потъпкани цветя, студена пепел
         от за гаснали огнища,
         огризки от целувки,
         дим и пушеци
         от някакви случайни страсти
         и аз не искам повече
         да се завръщам там,
         не искам!

А искам да намеря други бряг
         и той ще се надигне от морето,
         ще грейне като пълнолуние
         над тъмните води,
         един невиждан бряг,
         за тебе и за другите,
с поляни и черешови градини,
където всяка вечер ще посрещам гости
и всяка сутрин ще изпращам
братя и приятели.

Готова ли си, моя скъпа, моя нежна и добра,
         видение от детските ми сънища,
готова ли си да отплуваме оттук?
Повярвай ми –
нощта е само път към утрото.
Догаря залезът
и аз те чакам тук на тази лодка,
загледан в трепкането на звездите,
и няма да се уморя да чакам.